Определение № 1922 от 15.06.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1922 гр. София, 15.06.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20261000501123 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 92, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на С. Г. С. и С. И. С. срещу определение № 264836/22.07.2024 г., с което е отказана отмяна на наложена глоба. В жалбата се твърди определението да е нищожно при довод да е постановено по целесъобразност. Твърди се и повод за наложената глоба да са отправени от жалбоподателите искания за освобождаване от такси и забавяне на процеса без жалбоподателите да са имали някакво лошо поведение.

Иска се наложената глоба да бъде отменена и да бъдат дадени указания делото да се докладва на друг съдия за администриране при твърдение, че съдията ги обижда.

Жалбата е депозирана в предвидения от закона срок, касае подлежащ на обжалване съдебен акт, изхожда от лица, пряко засегнати от обжалвания акт. Частните жалбоподатели са освободени от задължението за внасяне на държавна такса.

С определение от 01.07.2024 г. по гр.д. № 2791/19 г. по описа на Софийски градски съд производството е прекратено като недопустимо, поради достигнат от решаващия съд извод, че жалбоподателите не са доказали правото си на собственост, за да водят отрицателен установителен иск. Съдът е приел, че инициираното производство цели да се забави въвод във владение на процесния имот, възпрепятствайки правата на ответника.

Въпреки че ищцата е адвокат, явно занимаващ се с гражданскоправна материя, двукратно поискала правна помощ, без да има основание на това, е оценено от съда като шиканиране на процеса. Посочено е и че чл. 92а ГПК препраща към чл. 91, ал. 2 ГПК, обосноваващо и наложена глоба на С. Г. С., лично и като пълномощник на съпруга си. В размер на 1200 лв.

В срока по чл. 92, ал. 1 ГПК е депозирана молба за отмяна на наложената глоба с довод, че делото е забавено поради отказано вписване на искова молба и смяна на съдиядокладчика, замяната на назначения й адвокат е провокирана от изразено от него становище в разрез с интересите на представляваните. Дали са съгласие делото да се гледа и в тяхно отсъствие, а при уточненията е допусната техническа грешка досежно началото на твърдяния давностен период. Твърди се и това да е плод на пълното им изтощение, а и поради невъзможността им да се защитят.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е отказал да отмени наложената глоба с аргумент, че в определението за налагане на глобата е описано 1 неприемливото поведение и не следва да ги преповтаря.

Жалбата е основателна.

Санкционната отговорност, независимо от нейния характер – наказателна, административно-наказателна, дисциплинарна, предполага предвидено в закон основание за нейното ангажиране. В тази насока и нормата, обуславяща санкциониране, подлежи на стриктно тълкуване с оглед точното прилагане на нормата. Основание за налагане на санкция е само описаното в нормата поведение. Когато поведението не е изрично очертано, а е изводимо чрез бланкетно описание за съществени негови характеристики, всички те следва да са налице. Законоустановеността на санкционната отговорност предполага и санкционната последица да бъде предвидима за адресата. Тези принципни съждения са напълно относими и към специфично уредената отговорност по чл. 91, ал. 2 ГПК.

Нормата на чл. 91, ал. 2 ГПК съдържа две самостоятелни хипотези – на нарушения, които затрудняват хода на производството, и на нарушения, извършени повторно. Общото и при двете е наличие на нарушение на процесуално задължение от вида на изрично очертаните в чл. 85–90 ГПК или на аналогичен процесуален дълг. Законодателят не дефинира понятието „нарушение“. Систематичното тълкуване обаче позволява връзка именно с предходната алинея. Нарушенията по чл. 85–90 ГПК са формални – съдът е овластен да санкционира недопустимото поведение по ал. 1 и без да е настъпил конкретен резултат. При засилената отговорност по чл. 91, ал. 2 ГПК законът въвежда допълнителен квалифициращ белег – противоправен резултат, изразяващ се в засягане на създадената от съда организация по движение на делото и реално затрудняване на неговия ход (включително чрез забавяне на производството) или повторност на нарушението.

Визираният резултат определя причинно-следствената връзка неизбежен елемент от фактическия състав на санкционната норма. Връзката между конкретното нарушение сред изброените в чл. 85-90 ГПК и този резултат осигурява необходимата предвидимост на санкционната отговорност.

Систематичното място на чл. 91, ал. 2 ГПК само по себе си не обосновава ограничаване на приложението й до конкретизираните нарушения по чл. 85-90 ГПК. Затова и нормата е приложима и при всяко друго поведение, доколкото представлява нарушаване на конкретно индивидуализирано процесуално задължение, произтичащо непосредствено от процесуалния закон и стоящо в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с визирания нежелан резултат – реално затрудняване на неговия ход извън нормативно предвидените процедури на дължимо съдействие.

Като форма на санкционна отговорност и основаната на чл. 91, ал. 2 ГПК предполага еднозначно идентифицирано поведение и надлежна обосновка.

В случая отговорността на жалбоподателите е изведена от невъзможността да докажат процесуалната си легитимация и двукратно искане за правна помощ при отсъствие на законово основание. Така изводимото от процесния акт поведение на жалбоподателите не разкрива очертаното нарушение. Законът позволява на страната да формулира и отстоява пред съд собствената си представа по конкретен правен въпрос. Процесуалният закон зачита и ненадлежно упражненото процесуално действие. Законът не забранява подобно процесуално действие, а напротив, ангажира съда да съдейства на страната за отстраняване на евентуални негови недостатъци (чл. 101 ГПК). Макар и предписаната процедура обективно да води до забавяне на производството, несъобразяването с формалните изисквания за надлежно упражняване на процесуално действие не съставлява нарушение по смисъла на чл. 91 ГПК. Съдът е задължен да прецени както процесуалната легитимация, така и основателността на поддържаната теза. Както заявяването, така и отстояването на теза в рамките на съдебния процес, включително и когато тя е неправилна, е средство за пълноценна реализация на достъпа до съд. Затова и възприетата от първоинстанционния съд невъзможност за обосноваване на процесуална легитимация не разкрива нарушение по 2 смисъла на чл. 91, ал. 2 ГПК.

Равенството на страните в процесуално правоотношение предполага еднаквото им третиране. Оттук следва, че персонална особеност може да бъде отчетена само ако законът й придава определено значение. Жалбоподателката не оспорва да е адвокат, но това обстоятелство само по себе си не я лишава от възможност да бъде представлявана в съдебно производство от друг адвокат. Законът не забранява на адвокат да поиска и правна помощ, а възлага върху съда задължението да прецени дали и доколко има право на такава. След като законът не забранява да бъде търсена правна помощ от адвокат, искане с подобно съдържание също не разкрива нарушение по смисъла на чл. 91 ГПК.

Настоящият състав споделя тезата, че законът не допуска злоупотреба с право. Дори нещо повече, нормата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България прогласява за недопустимо дори упражняване на формално признато право, когато то се упражнява в противоречие с неговото предназначение и води до накърняване на чужди права или законни интереси. Оттук следва и правомощието на съда да не зачете процесуални действия, очертаващи белезите на недопустимо поведение. На общо основание приложение следва да намери процедурата по чл. 101 ГПК. Когато съдът констатира укоримо поведение, следва да даде ясни указания на страната за дължимото според правилата, а при невъзможност да идентифицира легитимен интерес – да изиска неговата обосновка. При неизпълнение на указанията съдът е оправомощен да приложи предвидените в закона последици – връщане на сезиращо го искане или оставяне без разглеждане на искане в рамките на разглеждане на делото. Гаранция за достъпа до съд се явява предвидената от закона възможност за институционален контрол било върху акта, преграждащ движението на делото, било върху акта по същество, предхождан от игнорирано недопустимо процесуално поведение. Така разписаната процедура осигурява необходимия баланс между дължимата от съда подкрепа за обезпечаване на достъп до съд и защитата на легитимни интереси от превратно упражняване на процесуални права. Развитието на очертаната процедура води до известно забавяне на производството, но не превишава разумното за обезпечаване ефективен достъп до съд.

Изцяло в прерогативите на съда е да ръководи процеса по начин, който да приключи в разумни срокове. При наличие на процесуално средство за противопоставяне на проблемно поведение, но неизползването му изискуемата причинно-следствена връзка се прекъсва – забавянето става резултат от неупражнено задължение от страна на съда да обезпечи развитието на процеса в разумни срокове. Затова и нарушение, обосноваващо санкция по чл.

91, ал. 2 ГПК предполага поведение, което не може да бъде овладяно с обичайните процесуални средства за ръководене на процеса и налага прибягване до санкцията като инструмент на процесуална принуда. Възприетата от първоинстанционния съд порочна мотивация у ищците да инициират исковия процес не е относима към хода на производството. Нормата на чл. 3 ГПК определя правната последица от недобросъвестно инициираното производство – поражда имуществена отговорност за причинени вреди.

Затова и настоящият състав не намира за необходимо да проконтролира обосноваността на достигнатия извод.

Допълнително следва да се посочи, че санкционната отговорност е лична. Тя възниква само за лицето, реализирало недопустимо поведение. В мотивите си съдът визира поведение на ищците, но диспозитивът сочи на ангажирана отговорност на С. Г. С., лично и като пълномощник на С. И. С.. Освен че по изложените вече съображения настоящият състав не намира основание за санкциониране при възприетите нарушения, не се установява жалбоподателят да е извършвал което и да било от процесуалните действия, възприети от първоинстанционния съд като нарушение.

Така мотивиран, Апелативен съд – София, първи граждански състав ОПРЕДЕЛИ:

3

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение от 22.07.2024 г. по гр.д. № 2791/19 г. по описа на Софийски градски съд, І-22 състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ определение от 01.07.2024 г. в частта, с която на основание чл. 91, ал. 2 ГПК е наложена глоба на С. Г. С., лично и като пълномощник на С. И. С. в размер на 1200 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4