Решение № 609 от 12.05.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 609 гр. Пловдив, 12.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Екатерина Мандалиева

Членове:

Радослав Радев

Недялка Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена Димова като разгледа докладваното от Екатерина Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20265300500212 по описа за 2026 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Обжалвано е Решение №4572 от 23.10.2025г. на ПРС, постановено по гр.д.№21192/2024г., втори гр.с., с което е отхвърлен предявения от „Креди йес” ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от В. М. И. против Р. Х. Р., ЕГН **********, с адрес в гр. *** иск за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2 646,60 лв., представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 31.05.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда26.09.2024 г. до окончателно плащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 8141 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 16518/2024 по описа на ПдРС, XV гр.с. С постановеният съдебен акт в полза на адвокат С.

Н. от АК-Пловдив, е присъдена сумата от 400 лева, представляваща определено по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред първата инстанция на Р.

Х. Р.

1

Жалбоподателят „Креди йес” ООД, ЕИК 200688545, чрез процесуалния си представител адв.Н. Ш. обжалва изцяло решението на първоинстанционния съд с оплакване за незаконосъобразност и неправилност, без да се сочи в какво се изразяват нарушенията и кои фактически или правни изводи на съда се оспорват. Жалбата приповтаря мотивите на първоинстанционния акт, като единствено лаконично се посочва, че ако договорът за паричен заем е недействителен съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, то потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разноски по кредита, поради което на дружеството се дължи сумата, съставляваща остатък от главницата по процесния договор за заем. От въззивния съд са иска да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск, в размер на остатъка от главницата, ведно с направени пред двете инстанции разноски, като и такива направени в заповедното производство..

Въззиваемата страна Р. Х. Р., ЕГН **********, чрез процесуалния представител адв.С. Н. оспорва жалбата като неоснователна, моли същата да се остави без уважение, а обжалвания акт като правилен и законосъобразен, да бъде потвърден. Претендират се разноски по реда на чл.38 ЗА в размер на 204 евро.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, след преценка на събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество е правилно и следва да бъде потвърдено. Съображенията за това са следните:

Първоинстанционния съд е сезиран с искове с правна квалификация чл.422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 535 от ТЗ от предявени от „Креди йес” ООД, ЕИК 200688545 против Р. Х. Р., ЕГН ********** за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2 646,60 лв., 2 представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 31.05.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда- 26.09.2024 г. до окончателно плащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 8141 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 16518/2024 по описа на ПдРС, XV гр.с.

По искане на заявителя – ищец в настоящото производство, по ч.гр.д.

№ 16518/2024 по описа на ПдРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу ответницата във връзка с неизпълнение на задължение по Запис на заповед от 31.05.2023 г., предявена на 01.06.2023 г. Ищецът твърди, че вземането му произтича от неизпълнение на поето задължение за плащане по запис на заповед от 31.05.2023 г., издадена от ответницата, обезпечаваща Договор за паричен заем № *** към искане № *** от 31.05.2023 г., сключен между ищеца и ответницата. По така сключения договор за заем били постъпили частични погасителни плащания от страна на заемателя, като срокът за връщане на дължимите по договора суми бил изтекъл на 30.08.2024 г. Тъй като заемателката не е изпълнила задължението си за плащане на дължимите погасителни вноски по Договора за заем и по издадения въз основа на него Запис на заповед от 31.05.2023 г., заемодателят упражнил правото си да търси изпълнение на дължимите суми по съдебен ред. С издаването на конкретния запис на заповед издателят Р. Р. е поела безусловно и неотменяемо задължение за плащане на сумата в размер на 7680 лв. на предявяване на поемателя „Креди Йес“ ООД, като записът бил надлежно предявен за плащане на издателя Р. Р. на 1 юни 2023 г. Претендира общо сумата в размер на 2646,60 лв., представляваща: непогасена главница по договора за заема- 2231,55 лв., договорна лихва за периода от 30.01.2024 г. до 30.08.2024 г.- 354,72 лв., наказателна лихва за забавено плащане за периода от 01.02.2024 г. до 24.09.2024 г.- 60,30 лв.

Ответницата оспорва исковете, моли същите да бъдат отхвърлени като неоснователни.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел исковете за неоснователни, поради което ги е отхвърлил, като е осъдил ищецът да заплати на процесуалния представител на ответника адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по делото определено 3 по реда на чл.38 ал.2 ЗА.

Първоинстанционното решение жалбоподателя обжалва с бланкетна въззивна жалба, съдържаща оплакване за неправилност и незаконосъобразност, каквато жалба е допустима, като изискването на чл. 260 т. 3 ГПК има пряка връзка с ограничения характер на въззивното обжалване съобразно чл. 269 пр. 2 ГПК, доколкото посочената в жалбата порочност на решението определя обхвата на дейността на въззивната инстанция.

Съгласно посочената правна норма задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество, въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл е задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константната такава, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК- Р. № 250/27.06.2011 г. по гр. д. № 1061/2010 г. на ІV г.о.;Р. № 764/19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/2009 г. на ІV г.о.;Р. № 14/07.02.2014 г. по т.д. № 1130/2013 г. на ІІ т.о.;Р. № 196/11.04.2012 г. по т.д. № 994/2010 г., ІІ т.о.;Р. № 702/05.01.2011 г. по гр. д. № 1036/2009 г. ІV г.о. В т. 2 на посоченото Тълкувателно решение е прието, че предвид съдържащата се в ГПК правна уредба на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване, въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като може да потвърди или отмени решението, като обект на въззивна дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор.

Изложени са и съображения, че в изпълнение на основополагащия принцип за законност /чл. 5 от ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1, връзка 4 с чл. 260, ал. 1, т. 3 от ГПК. Предвид характеристиката на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване с фактите, установени по делото.

В настоящият случай въззивната жалба е бланкетна – сочи общо само предвидените в закона основания за незаконосъобразност на обжалваното решение, без да въвежда конкретни оплаквания относно възприетата от съда фактическа обстановка и правни изводи. Оплаквания се свеждат единствено до лаконичното посочване, че в случай, че договорът за паричен заем е недействителен, то съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разноски по кредита, поради което на дружеството се дължи сумата , съставляваща остатък от главницата по процесния договор за заем. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.

В конкретният случай, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материални норми. Не е налице и служебно задължение за съблюдаване интересите на някои от страните в производството, предвид рязясненията, дадени в посоченото ТР. Както се посочи, при съобразяване със задължителния характер на указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с оглед приложимостта им в настоящото въззивно гражданско производство, въззивният съд извърши служебна проверка за правилност на решението относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция, и не констатира такива. Що се касае до наведеното оплакването, че съдът е следвало да присъди остатъка от главницата по процесния договор за заем, при констатиране на неговата недействителност, настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че доколкото съдът не е сезиран с искане за присъждане на остатъка от главницата предмет на договор за заем на посоченото основание, то не следва да се произнася по същото.

Мотивиран от гореизложеното настоящият съдебен състав приема, че решението като правилно следва да бъде потвърдено.

5

С оглед изхода на спора на процесуалния представител на въззиваемата страна адв. С. Н. от АК – Пловдив се следва адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдВ, определено от съда съобразно фактическата и правна сложност на делото в размер на 204 евро/ 400 лева/

Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №4572 от 23.10.2025г. постановено по гр.д.№21192/2024г., втори гр.с. на

ПРС,

ОСЪЖДА „Креди йес” ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от В. М. И. да заплати на адвокат С. Н. от АК-Пловдив, с адрес на кантората в гр. *** сумата о т 204 евро /400 лева/, представляваща определено по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на Р. Х. Р. пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване..

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6