Решение № 21 от 12.01.2026, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 21 гр. Перник, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20251700500570 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу Решение № 547/ 04.06.2025 г., постановено по гр.д. № 5467/ 2024 г., по описа на Районен съд – Перник, с което е прогласена на основание чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 4, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит от ***., сключен между Д. П. Р. и „Ти би ай банк“ ЕАД, и „Ти би ай банк“ ЕАД е осъдено да заплати в полза на Д. П. Р. сумата 3366,97 лева – съдебни разноски. Жалбоподателят изразява становище, че решението е неправилно. На първо място възразява срещу извода на първоинстанционния съд, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради липса на ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Посочва, че чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква точно посочване в договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на договора, като заявява, че в случая тези изисквания са спазени. Поддържа, че ГПР е изчислен при отчитане на следните допускания: за начална дата за изчисляване на ГПР се смята датата на подписване на договора; договорът остава в сила за целия първоначално уговорен срок, като страните изпълняват точно задълженията си по него; годината има 360 дни, 12 месеца, всеки от които е с 30 дни, независимо дали годината е високосна; лихвеният процент и другите разходи по кредита (такси и комисиони, ако има такива) са неизменни спрямо техния първоначален размер.

Поради тези съображения въззивникът изразява становище, че процесният договор съдържа всички необходими реквизити, за да отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 1

ЗПК. На следващо място излага, че основният спорен по делото въпрос е дали застрахователната премия представлява разход, който следва да се включи в общите разходи по кредита, т.е. при калкулирането на ГПР. В тази връзка изразява становище, че същата не подлежи на включване, тъй като сключването на застраховка не е задължително условие за получаването на кредита, кредитополучателят сам пожелал ползването на допълнителна услуга застраховка, а отказът от застраховката след сключването на договора за кредит не било предвидено да промени условията му (лихва, размер на вноска или друг параметър). Сочи, че според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК разход по кредита е застрахователната премия, само когато сключването на договора за услуга (застраховка) е задължително условие за получаването на кредита, а в случая това не било така. В жалбата е изложено, че съдът не е обсъдил доводите на банката за характера на застрахователната премия. По отношение на последния се твърди, че застраховката представлява допълнителна услуга, която е предоставена при 1 сключване на отделно договорно отношение - договор за застраховка.

Застрахователното правоотношение възникнало между застрахователя „Кардиф Общо застраховане“ и кредитополучателя, а застрахователната премия представлявала цената на застрахователната услуга, като в случай на застрахователно събитие, застрахователното обезщетение било дължимо полза на кредитополучателя.

Жалбоподателят излага, че застрахователната премия е цената на предоставената застрахователна услуга, която се определя от застрахователя на база на покритите застрахователни рискове и срока, за който тези рискове са покрити.

Поддържа, че ако срокът на застрахователното покритие се намали поради прекратяването на застрахователния договор, то неизползваната част от застрахователната премия се изплаща на кредитополучателя като застраховано лице, което било уговорено в чл. 10 от Общите условия към застраховката. Посочва, че в чл.

19 от договора за кредит изрично било предвидено, че сключването на застраховката не е задължително условие за сключването на договора за кредит. Добавя, че при отказ от застраховката застрахователната премия ще бъде възстановена на потребителя, доколкото банката я е платила от негово име и за негова сметка. В чл. 4.4. от застрахователния сертификат била предвидена възможност по всяко време застраховката да бъде едностранно прекратена от кредитополучателя.

В жалбата са наведени твърдения за неправилност и на извода на първоинстанционния съд, че реалният размер на ГПР е различен от този, посочен в договора за кредит, направен въз основа на заключението по допуснатата съдебносчетоводна експертиза. „Ти би ай банк“ ЕАД изрично признава факта, че застрахователната премия не е взета предвид при изчисление на ГПР, но заявява, че същата според него не следва да бъде включена поради изтъкнатите доводи. Въз основа на тези съображения моли да бъде отменено Решение № 547/ 04.06.2025 г., постановено по гр.д. № 5467/ 2024 г., по описа на Районен съд – Перник, а вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

Въззиваемата Д. П. Р. оспорва въззивната жалба и изразява становище, че същата е неоснователна, а обжалваното решение – правилно, поради което моли да бъде потвърдено. Поддържа, че за да уважи предявеният по делото иск, първоинстанционният съд правилно е приел, че при сключване на процесния договор за потребителски кредит не е спазена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което същият на основание чл. 22 ЗПК е нищожен, както и че доводите на ответника за спазване на всички императивни изисквания на ЗПК и достатъчна яснота за потребителя за крайната дължима сума по договора, са неоснователни. По делото било установено от една страна, че не всички разходи са включени при изчисляването на посочения в договора ГПР, а от друга – че липсва необходимата яснота относно начина на формиране на ГПР.

Излага, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и 2 общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента па сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Уточнява, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, поради което било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Счита, че бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира, както и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Сочи, че в случая, в процесния договор за кредит е записан процент на ГПР от 34, 55 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК е изпълнено, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В чл. 10 от договора било посочено формално кои са взетите предвид допускания при изчисление размера на ГПР, но не и кои са конкретните разходи, които са съобразени. Поради това не можело да бъде установено дали в посочения размер на ГПР са включени всички общи разходи по смисъла на § I, т. 1 от ДР на ЗПК, респ. дали посоченият размер е правилно изчислен.

В отговора на въззивната жалба се твърди, че уговореният ГПР не съответства на реалния. Оспорени са твърденията на жалбоподателя, че разходите на потребителя за застрахователната премия не представляват част от общите разходи но кредита и не следва да се отчитат при изчисляване на ГПР, тъй като сключването на застрахователния договор не е условие за получаването на кредит. Въззиваемата изразява становище, че в случая застрахователната премия представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит, като застрахователната премия била изначално известна на кредитора - уговорена към момента на сключване на договора, дължала се ежемесечно и представлявала част от месечните погасителни вноски, поради което следва да бъде включена в ГПР. Поддържа, че клаузата на чл. 19 от договора, според която потребителят не е длъжен да сключва застраховка, не води автоматично до извод, че сключването на договора за тази допълнителна услуга е било незадължително условие за получаване па кредита. В тази връзка се позовава на приетото в Решение на Съда на Европейския съюз по дело С-714/ 22 г, като сочи, че според него съдът следва да провери от една страна дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна - дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Излага, че предоставянето на кредита в случая е било обусловено от сключването на договора за застраховка, като сочи, че всички клаузи на договора са част от предварително изготвено от банката типово съдържание на договор за потребителски кредит при тези параметри, върху което потребителят не е имал възможност да влияе; а размерът на застрахователната премия е бил предварително определен и е включен в съдържанието на договора за кредит още при неговото сключване като част от размера на главницата по погасителния план. Твърди, че всички договори за потребителски кредити, които въззивникът предлага на потребителите и сключва с тях, включват и сключена от потребителя застраховка. Това според въззиваемата сочи, че потребителят няма право на избор, съответно, че сключването на договора за застраховка не е в резултат на направен от него избор, а е задължително условие, поставено от банката. Същият поддържа освен това, че в контекста на фактическите обстоятелства, при които е отпуснат исканият кредит, сключването на застраховка при посочените условия се явява икономически необосновано и житейски нелогично, тъй като отпуснатата заемна сума е 15 000 лв.

3 при уговорен срок за връщането й 5 години, заедно с възнаградителна лихва в размер над 30 % годишно, а застрахователна премия е почти 50 % от главницата. С оглед на тези съображения счита, че сключването на застраховка към договора за потребителски кредит не цели реално предоставяне на застрахователна услуга, а представлява конструкция, чрез която се генерира допълнително възнаграждение за банката, което е изключено от общите разходи по кредита, заобикаляйки императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според изложеното в отговора на въззивната жалба, незаконосъобразно въззивникът приобщава към главницата застрахователната премия, тъй като по своята същност тя не е част от главницата, а е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите.

Пернишкият окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.