Решение № 238 от 05.08.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 238 гр. София, 05.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20248002900811 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Грато инвестмънт“ ЕООД, /н./, гр.Несебър, и на служебния синдик на „Грато инвестмънт“ ЕООД, /н./, гр.Несебър, С. Ц., срещу решение №105 от 01.12.2023г. по т.д.№138/2023г. на Бургаски апелативен съд. С него е отменено решение №85/ 27.03.2023г. по т. д. №357/2021г. на Бургаски окръжен съд и вместо това е прието за установено по иска на „Виго груп“ ООД /н./, гр.Монтана, по отношение на „Грато инвестмънт“ ЕООД /н./, гр. Несебър, и синдика на „Грато инвестмънт“ ЕООД /н./, гр. Несебър, че съществуват следните вземания на „Виго груп“ ООД /н./ срещу „Грато инвестмънт“ ЕООД /н./,: вземане в размер на 8 937 500 евро, дължимо по спогодба от 02.02.2015г., обезпечена със запис на заповед без протест, издаден на 02.02.2015г., с падеж 10.10.2019г., ведно със законната лихва, считано от 10.01.2020г. до окончателно изплащане; и вземане за неустойка в размер на 2 000 000 евро, дължима по спогодба от 02.02.2015г., обезпечена със запис на заповед без протест от 02.02.2015г. с падеж 1

10.01.2020г., ведно със законната лихва, считано от 10.01.2020г. до окончателно изплащане.

В касационната си жалба касаторът „Грато инвестмънт“ ЕООД, /н./, гр.Несебър, поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Прави оплаквания, че при постановяване на съдебния акт съдът не е изпълнил задължението си да обсъди всички наведени от страните възражения и всички ангажирани от страните доказателства, като не е взел предвид подробните аргументи на касатора относно това, че двете спогодби от 02.02.2015г. са антидатирани, симулативни и създадени за целите на процеса, нито е отчел, че по отношение на всяка от спогодбите фактическата обстановка е различна. Също поддържа, че съставът на Бургаски апелативен съд е допуснал нарушение при преценката на доказателствената тежест относно оспорената дата на съставяне на спогодбите, като е приел, че ответникът по иска следва да опровергава тази дата.

Ответникът по касация „Виго груп“ ООД / н./, гр.Монтана, и служебният синдик на „Грато Инвестмънт“ ЕООД /н./, гр.Несебър, не изразяват становище по касационната жалба.

В подадената от него касационна жалба С. Ц., служебен синдик на „Грато Инвестмънт“ ЕООД /н./ поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

Излага доводи, че спогодбата от 02.02.2015г., въз основа на която „Виго Груп“ ООД /н./ претендира вземането си, е с невъзможен предмет. Изтъква, че към датата на сключване на спогодбата са изтекли всички срокове, предвидени в договора между страните от 13.11.2007г., като е било налице пълно неизпълнение на поетите с договора задължения, а към 2015г. същите вече са били неизпълними. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че „Грато Инвестмънт“ ЕООД /н./, като страна по процесната спогодба и издател на обезпечаващите я записи на заповед, не може да се позове на привидност на съглашението.

Ответникът по касация „Виго груп“ ООД / н./, гр.Монтана, както и „Грато Инвестмънт“ ЕООД /н./, гр.Несебър, не изразяват становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с 2 правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел за установено, че между ищцовото и ответното дружество е била сключена спогодба от 02.02.2015г., с която са признати за съществуващи, изискуеми и непогасени по давност задължения на „Грато инвестмънт“ ЕООД, поети с предходен договор между страните от 13.11.2007г., обезпечени с общо шест записа на заповед на обща стойност 8 937 500 евро, като е уговорено тяхното изпълнение в срок до 01.10.2019г., дори и същите да са погасени по давност. Поето е задължение за заплащане на неустойка в размер на 2 000 000 евро, обезпечаваща срочното изпълнение на задължението за заплащане на сумата от 8 937 500 евро по записите на заповед, което става дължимо ако поетите със спогодбата задължения не бъдат изпълнени до 01.10.2019г. За обезпечаване на поетите в спогодбата задължения са били издадени два записа на заповед от 02.02.2015г., приложени като копия и представени в оригинал в съдебно заседание на 10.03.2022г. Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията на въззивника – ищец по иска, че възраженията на ответника за недействителност на каузалното правооотношение, разгледани по същество от първоинстанционния съд, са били формулирани след изтичане срока за подаване на отговор на исковата молба и съответно са били преклудирани.

Същите защитни възражения на ответника „Грато инвестмънт“ ЕООД за нищожност на процесната спогодба поради невъзможен предмет и липса на основание, обаче, съставът на Бургаски апелативен съд е приел за неоснователни. Изложил е съображения, че предметът на договора за спогодба са взаимните отстъпки между страните, чрез които те прекратяват спора помежду си, като такива в процесния случай са направени и те касаят налични отношения между същите страни, възникнали по повод на предходен договор, чието съществуване и действителност не се оспорва. Преценил е, че поетите задължения са фактически изпълними и зависят от волята на длъжника, а забавата в строителството на комплекса и погасяването на задълженията по договора за кредит е без значение, щом обективно не съществуват пречки за построяването, респ. погасяването на дълга, дори и да е предсрочно и изцяло изискуем. Относно въведеното от „Грато инвестмънт“ ЕООД /н./ възражение за антидатиране на спогодбата, съдът е посочил, че дружеството е страна по тази спогодба и не може произволно да се защитава с възражение за симулативност и производното му за антидатираност, което 3 също представлява форма на симулативност. Изтъкнал е, че никакви доказателства не са ангажирани в подкрепа на твърдението за симулативност, дори т. нар. „начало на писмено доказателство“, правещо вероятно твърдението за симулация. Счел е, че приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза също не подкрепя тезата на „Грато инвестмънт“ ЕООД /н./ за симулативност на спогодбата, макар според същата записите на заповед, които са били издадени за обезпечаване на задълженията по спогодбата, не са осчетоводени от страните, вкл. и задбалансово като условни активи за „Виго груп“ ООД /н./ и пасиви за „Грато инвестмънт“ ЕООД /н./. В тази връзка е изложил доводи, че записът на заповед има самостоятелно счетоводно отразяване само в определени случаи, като процесният не е между тях . При тези данни е стигнал до извод, че след като задълженията, поети със спогодбата, не са изпълнени и ответникът не твърди да ги е изпълнил, той дължи сумите с обезщетителен характер, за които са били издадени двата записа на заповед – главница в размер на 8 937 000 евро и неустойка в размер на 2 000 000 евро, както и зако нната лихва от по-късния падеж по записа на заповед, така, както е поискана – от 10.10.2020г.

С определение №2970/15.11.2024г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпросите: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, факти, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, както и да направи цялостна преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съобразявайки нормативните разпоредби и правилата на логическо мислене?“ и „Нищожен ли е договор за спогодба, ако към момента на сключването му изпълнението на поетите с договора задължения е невъзможно?“

По правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване:

По посочения процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която непосредствена 4 цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказаните съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна по чл.263 от ГПК. Ако във въззивната жалба са направени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, от които може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или направените от първоинстанционния съд фактически изводи са необосновани /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивната инстанция е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 и чл.236, ал.2 във връзка с чл. 269 от ГПК.

По втория правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, следва да бъдат съобразени задължителните разяснения относно съдържанието на понятието „невъзможен предмет“, дадени в мотивите на ТР №3/2014 от 28.06.2016г. на ОСГК на ВКС . В същото е прието, че предметът на сделката се свързва с обекта на правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката. Предмет на сделката са вещи, действия, бездействия, нематериални правни и имуществени блага. Предмет трябва да има всяка сделка. За да е налице сделка, страните трябва да са постигнали съгласие по нейния предмет. Ако към момента на постигане на съгласието, предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет. Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако 5 предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Налице е начална невъзможност на предмета. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Ако предметът на сделката стане невъзможен след нейното сключване, при вече породено задължение, сделката подлежи на разваляне поради невъзможност за изпълнение, която погасява задължението (чл.89 от ЗЗД).

Същевременно в постоянната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.366 от ЗЗД, се приема, че нищожният договор представлява непозволен договор по смисъла на чл.366 от ЗЗД и по него не може да се сключва спогодба. Нищожността не може да се санира с последващи действия на страните, включително и със спогодба. В решение №146/01.11.2017г. по т.д. №2615/2016г. на ВКС, I т.о., е прието, определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл.366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. В Решение № 201 от 29.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 700/2017 г., I т. о., ТК, се сочи, че по смисъл на чл.366 от ЗЗД под непозволен договор се разбира не само договор, който е изцяло нищожен на някое от основанията на чл.26 ал.1 от ЗЗД, но и нищожността на отделна клауза от договора, ако спогодбата, сключена между страните се основава именно на невалидната клауза.