Решение № 593 от 04.07.2022, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 593 гр. - 04.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – - XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.С.П.И. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20225530100061 по описа за 2022 година

Предявени са главен иск с правно основание чл. 240 ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът - твърди в исковата си молба, че с ответницата били познати, като в периода от февруари до юли 2021 г. били и в близки, лични отношения. Тя имала към март 2021 г. банков кредит с ипотека на собствения й имот, по който дължала и различни лихви, такси и комисионни на кредитодателя си. През март 2021 г. поискала от ищеца заем, с който да погасяла изцяло този си ипотечен кредит, за да бъдели изб-ати дължимите се лихви, такси и други акцесорни вземания към него. Ищецът се съгласил за това и на 19.03.2021 г. договора за заем за потребление бил сключен. Лихва по него не била уговаряна. Срок за връщането му също не бил определен, като в този случай била приложима разпоредбата на чл. 240, ал.

4 ЗЗД - заетата сума следвало да бъде върната в месечен срок от поканата. Сумата била предадена изцяло по банков път, по банковата й сметка на 19.03.2021 г. и получена от нея на същата дата. В изпълнение на изискванията на закона й изпратил, чрез пълномощника си, покана за връщане на посочената сума. Към момента не било извършено дори частично плащане на дължимата сума, което обусловило интересът му от завеждане на иска.

Евентуално, предвид материалните и процесуалноправни изисквания на закона, ако не бъдело установено наличието на валидно сключен договор за заем, и тъй като действително й бил предал сумата от 19 000 лева, то за него била налице валидна претенция за връщането й, като получена без основание. Институтът на неоснователното обогатяване препятствал разместването на имущество при липса на признато от закона основание, както в икономическите, така и в личните отношения. Сумата от 19 000 лева се явявала изцяло получена без основание и подлежаща на връщане. Искането е да се осъди ответницата да 1 заплати на ищеца сумата от 19 000 лева за главница от невърната заета сума по договор за заем от 19.03.2021 г., а евентуално, ако този му главен иск бъде отхвърлен, като неоснователен, да се осъди ответницата да му върне същата сума от 19 000 лева, като получена на 19.03.2021 г. без основание, както и сторените по делото разноски.

Ответницата - оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и й присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно в подадения в срок отговор, в хода на делото по същество и в представена от пълномощника й писмена защита.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

По главния иск по чл. 240 ЗЗД

От показанията на разпитаните по делото свидетели И. (- с ищеца от - в - в -) и М. (- на ответницата), които съдът кредитира, тъй като са последователни и логични, и не противоречат на останалите доказателства, се установява, че от март до юли 2021 г. страните са съжителствали на съпружески начала в апартамента на ищеца в В този период на 29.03.2021 г. ищецът превел по банковата сметка на ответницата исковата сума от 19 000 лева, видно от представеното с исковата му молба платежно нареждане (л. 6). Като основание в същото за този й превод същият вписал в това платежно нареждане - „превод“ (л. 6). Страните не спорят, че ответницата е получила на същата дата тази сума по банковата си сметка (л. 44). Поради това следва да се приеме, че поради фактическа грешка пълномощникът на ищеца е посочил в исковата му молба друга дата 19.03.2021 г. за превода й (л. 2).

За тази сума, по повод искан му от свидетелката И. пореден заем, ищецът й споделил в края на март-април 2021 г. в -, че я дал на ответницата „във връзка с ипотека“, а на последвалият въпрос на същата свидетелка за връщането й отговорил - „по-малко, на части, на порции, да не плаща лихви на банката“ (св. И.). От този му отговор за връщането й и тъй като не посочил да е подарък, свидетелката И. приела, че тя не е дарение (св. И.). За същата сума още в началото на отношенията им ответницата споделила няколко пъти по телефона на свидетелката М., че ищецът й предложил да й даде пари да погаси ипотечния си кредит за закупуване на апартамента й, но не в заем, а за да й направел добро дело, като жест, защото му оставало малко време (св. М.). Въпреки, че тази свидетелка не повярвала той да имал такова желание още в началото на връзката им, ответницата няколко пъти й споделяла след това по телефона, че ищецът я увещавал да провери в банката какъв бил остатъкът от този й кредит, при което свидетелката М. й отговорила, че щом имал желание да даде пари, за да си платят кредита, да го направел (св. М.) След това ответницата й споделила по телефона, че ищецът й превел сумата по банковата й сметка, с която после тя погасила в банката кредита с и (св. М.). Въпреки, че не й била споделяла това, тази свидетелка предположила, че ответницата приела тази сума като подарък, защото нито била чула, нито знаела някой да е 2 искал връщането й или да била дадена на заем (св. М.). Едва след като страните се разделили ищецът споделил в съобщение на тази свидетелка, как се грижел за -, какво бил направил за нея, и че й дал не малко пари, а в писмата си до ответницата след раздялата им, които последната изпращала на същата свидетелка, настоявал, ответницата или - да му върнели пълната сума, или ответницата да се върнела при него и заживеели пак щастливо (св. М.).

В обясненията си по чл. 176 ГПК ищецът сам признава пред съда неизгодните за него факти, че исковата сума не е поискана от и дадена на ответницата в заем, а той сам й предложил и дал същата, за да погаси тя с нея ипотечния си кредит (л. 42-43). Тези признати факти са неизгодни за ищеца, поради което съдът ги намери за доказани от тези му признания в обясненията му (чл. 175 ГПК). В останалата им част, в която сочи изгодни за себе си факти, че с ответницата постигнали и уговорка да му върнела тази сума, когато имала възможност, като по този начин той все едно й дарявал лихвите, които иначе следвало да плати на банката, обясненията му не са доказателства за същите факти, защото са изгодни за него, а няма други по делото, които да ги потвърждават (чл. 175 ГПК).

Не представлява такова доказателство представеният от пълномощника му в първото заседание препис от електронна кореспонденция, в която поддържа, че ответницата му заявила, че още утре може да му преведе половината сума, а останалата на по-късен етап, можело и на части, тъй като не му я била искала, а той настоявал да й я даде (л. 38-40). Не само защото, дори и това електронно съобщение/документ да се приеме за подписано от ответницата с обикновен електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, за какъвто единствено в случая може да се приеме само информацията в електронна форма за собственото й име на латиница (тъй като снимката й не се вижда от представения препис, вероятно от телефона на ищеца – б.р.), то и тогава, доколкото пълномощникът й възрази при представянето му относно съществуването и авторството на същия документ, съдът не може да приеме, че страните са уговорили да признаят помежду си този й обикновен електронен подпи-саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ). А при това положение съдът очевидно не може и да приеме, че същият удостоверява, че горепосочените изявления в него са на ответницата (чл. 180 ГПК). Но и защото, дори и тя да се приеме за техен автор, те очевидно не представляват нейно извънсъдебно признание, че страните са имали преди превода на исковата сума уговорка за връщането й (л. 39).

Че същата сума ищецът е превел на ответницата само като негова помощ за погасяване на кредита й, ръководен от силните си чувства към нея, като едва след раздялата им, за да я накара да се върне при него, е поискал връщането й, каквато уговорка страните са нямали при превода й, се установява и от извънсъдебните му признания в представените с отговора й негови електронни писма (л. 22 и 24), авторството на които той не отрича, а признава в обясненията си по чл. 176 ГПК (л. 43). Други релевантни доказателства не са представени по делото.

При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният главен иск е недоказан още в своето основание (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). Трайна е практиката на ВКС, че 3 не може да се презюмира, че предаването на суми или вещи от едно лице на друго става на основание сключен между тях договор за заем, защото правните субекти си предават парични суми на различни основания. Поради това може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, уреждане на сметки, дарение, да е в изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор (например парична вноска по договор за гражданско дружество), да е -телно изпълнение на нравствен дълг и прочие. А при наличието на такива различни хипотези относно факта на плащането, не може от същия, при липса на други несъмнени данни, да се презюмира, че страните са сключили договор за заем.

Поради това е необходимо този, който твърди, че предаването е извършено въз основа на такъв заем, да установи това с допустимите от ГПК доказателствени средства (Р 37-1969ОСГК, Р 390-2010-IV г.о.).

В случая ищецът носи според чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта да докаже по делото пълно и главно, тоест несъмнено, че на 29.03.2021 г. е сключил с ответницата твърдения в исковата му молба устен договор за заем за потребление, въз основа на който й е предал в собственост/превел на същата дата по банковата й сметка исковата сума от 19 000 лева, а тя се е задължи- я върне когато има възможност, тъй като именно на тези обстоятелства е основал предявения по делото главен иск за осъждането й да му върне тази сума (чл. 240, ал.

1 ЗЗД). Сключването с ответницата на такъв заемен договор обаче ищецът въобще не доказа по делото. По същото е доказан само превода на същата сума от ищеца по банковата сметка на ответницата на 29.03.2021 г., но не и че това е станало въз основа на сключен преди това между тях устен договор за заем за потреблението й. Тъкмо напротив. В представеното платежно нареждане, като основание за превода й по банковата й сметка, самият ищец телно е посочил „превод“, а не „заем“. Поради това съдът не може с оглед изложеното да приеме за несъмнено доказано по делото, нито да презюмира, че същата сума е заем, защото доказването на такъв договор става чрез възпроизвеждането пред съда (пряко или с поредица изключващи друга възможност косвени факти) на съгласието на страните, че заемателят получава определена сума пари в заем съ-ължението да ги върне на същото основание на заемодателя, а данни за това по делото няма (чл. 240, ал. 1 ЗЗД).

По същото ищецът не доказа въобще сключването с ответницата на такъв заемен договор и превода въз основа на него на исковата сума от 19 000 лева по банковата й сметка.

Не само защото са налице взаимоизключващи се и лишени в тази им част от каквато и да било непосредственост, а възпроизвеждащи пред съда само разказаното им от страните – показания съответно на посочената от него свидетелка И. (- с него от 13 години и получаваща заеми от същия), според която, той й споделил при поредното й искане на заем от него, че дал на ответницата 19 000 лева във връзка с ипотека, а на въпроса й как ще ги връща отговорил - „по-малко, на части, на порции, за да не плаща лихви на банката“, от което същата свидетелка предположила (защото това ищецът не й и споделял – б.р.), че не били дарение, и на посочената от ответницата свидетелка М. (нейна -), според която, ответницата й споделила по телефона, че ищецът й дал тези пари, за да й направел едно добро дело, като жест, защото му оставало малко време, от което същата свидетелка 4 предположила (защото ответницата не й и споделяла това – б.р.), че те били подарък, които лишени от непосредственост показания съдът следва съгласно чл. 172 ГПК да прецени и с оглед всички останали доказателства по делото, вземайки предвид възможната им заинтересованост, а по делото няма други доказателства, които да подкрепят тезата на ищеца за заем, нито тази на ответницата за дарение на исковата сума (Р 66-2010-I г.о.). Но и защото по делото се установи от частичните му признания в обясненията му по чл. 176 ГПК и електронните му писма до ответницата след раздялата им, че всъщност тази искова сума не представлява предоставен й от него заем, а само обусловена от силните му чувства към нея негова грижа и помощ за погасяване на ипотечния й кредит за жилището й. А в тази хипотеза, при липса на други доказателства, които да подкрепят предявения от него главен иск, съдът очевидно не би могъл да приеме за доказано пълно и главно, тоест несъмнено, на 29.03.2021 г. (тъй като посочената в исковата му молба друга дата 19.03.2021 г. е очевидна фактическа грешка) страните да са сключвали твърдения от него устен договор за заем за потребление, въз основа на който той да е предавал на ответницата в собственост исковата сума от 19 000 лева, а тя да се е задължи- я върне когато има възможност. Поради това предявеният от ищеца главен иск за връщането й, съдът намери за недоказан още в своето основание (чл. 240 ЗЗД). Поради това, като неоснователен, следва да го отхвърли изцяло, без преди това да го обсъжда и по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно. При това положение съдът следва да се произнесе по евентуалния му иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, защото условието (отхвърлянето на главния иск), от настъпването на което е обусловил разглежданото му, е настъпило.