Решение № 372 от 22.11.2024, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 372 гр. Петрич, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕТРИЧ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ангелина Бисеркова при участието на секретаря Елена Пашова като разгледа докладваното от Ангелина Бисеркова Гражданско дело № 20241230100364 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано въз основа на искова молба вх. № 1959/05.03.2024 година, обективираща обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.21, ал.1 ЗПК, вр. с чл.143, ал.1 от ЗЗП - за прогласяване нищожността на Договор за възлагане на поръчителство от 11.12.2020 г., сключен между П. А. А., ЕГН ********** и „Кр.Г.“ ЕООД, ЕИК, поради противоречие с добрите нрави и неравноправност- с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.21, ал.1 ЗПК, вр. с чл.143, ал.1 от ЗЗП, и иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 155 лв., представляваща недължимо платена по недействителен Договор за възлагане на поръчителство от 11.12.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба- 05.03.2024 г., до окончателното й изплащане, предявени от П. А. А., ЕГН **********, действащ чрез пълномощник адвокат Д. М. срещу „Кр.Г.“ ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. С. ул."М." № **, вх. *, ет.*, ап.*, представлявано от Л.Ив.Б.

Ищецът твърди, че е сключил с „К.К.М.“ ЕАД Договор за кредит № 3-11 11765-268499 от 11.12.2020 г., по силата на който ищецът се е задължил да върне на дружеството- кредитор общо сумата от 1 030 лева, от която 1000 лева главница. В изпълнение на договореното в клаузата на чл.1, ал.2 от Договора за поръчителство от 11.12.2020 г., за обезпечаване на задълженията си по договора за кредит. Сочи, че по силата на сключения договор за поръчителство, ищецът се е задължил да заплати на поръчителя сумата от 155 лева, платима чрез погасяване на вноски съгласно Погасителен план към Договора за кредит.

Ищецът твърди, че на 11.12.2020 г. е изпълнил задължението си по договора за поръчителство - платил е на поръчителя сумата от 155 лева. Релевира подробни правни съображения за противоречие на процесния договор за поръчителство със закона, с добрите нрави и неравноправност- чл.19, ал.4 ЗПК, чл.143, ал.1 и ал.2, т.119 ЗЗП.

С гореизложеното ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на претенциите за обявяване нищожността на процесния договор за поръчителство, както и на иска за неоснователно обогатяване при начална липса на основание, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите. Моли ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 155 лв., представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за възлагане на поръчителство от 11.12.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба- 05.03.2024 г., до окончателното й изплащане. Претендира за направените по делото съдебни разноски, както и за адвокатско възнаграждение.

При законоустановения срок ответникът депозира писмен отговор, с който заявява становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Оспорват иска за нищожност като напълно неотносимо към процесния договор, поради факта, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците от неприлагането им са относими единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният договор не е. Посочват разпоредбите на Закона за потребителя относно лицата за които се прилага закона и за какви договори за кредит, като посочват, че договора за предоставяне на гаранция не попада в този смисъл.

2

Твърдят, че предпоставките за сключване на договор за поръчителство са спазени, като страните са били валидни и дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. Дружеството, сключвало договори за поръчителство в рамките на дейността, за която е регистрирано, като считан твърдението за нищожен договор за поръчителство, поради липса на основание за неоснователно.

Възразяват относно това, че договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в противоречие на добрите нрави като неоснователно, сочат, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

С оглед на гореизложените съображения, молят за постановяване на решение, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендират за направените по делото съдебни разноски.

В о.с.з ищецът, редовно призован, чрез пълномощник адв. Д. М., не се явява и не се представлява. Със становище с вх.№ 9369/31.10.2024 г., подадено от адв.

М., моли да се даде ход на делото, като поддържа предявената искова молба.

Ответното дружество, редовно призовано, не изпраща процесуален представител. С писмена молба с вх. № 9391/01.11.2024, прави искане за разглеждане на делото в тяхно отсъствие, като поддържа подадения отговор на исковата молба. Също, заявява становище за недоказаност и неоснователност на предявените искове претенции, с което моли да бъдат отхвърлени като неоснователни.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следната обстановка:

Не е спорно, че ищецът и ответното дружество са в облигационни правоотношения по силата на сключения между тях Договор за възлагане на поръчителство от 11.12.2020 г., с който е обезпечено изпълнението на задължението на кредитополучателя по Договор за потребителски кредит № 3-1-11765-268499 от 11.12.2020 г., сключен между П. А. А., ЕГН ********** /кредитополучател/ и ""К.Кр.М." ЕАД /кредитодател/, по силата на който договор за кредит дружеството е предоставило на А. кредит в размер на 1 000 лева с краен падеж месец от сключването, и при дължима сума 1 030 лева. По силата на сключения договор за поръчителство А. се задължил да заплати на 3 поръчителя възнаграждение в размер на 155 лева, платимо съобразно плана за погасяване на кредита, разсрочено като част от погасителните вноски.

По делото не се спори, а събраните доказателства /справка от „Кр.Г.“ ЕООД, на лист 53 от делото/ установиха, че ищецът е заплатил дължимото по силата на договора за възлагане на поръчителство възнаграждение в размер на 155 лева на 11.01.2021 г. в 17:11 ч.

При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:

Предявените в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване на нищожен като противоречащ на закона ЗПК на Договор за възлагане на поръчителство и чл.

55, ал. 1 ЗЗД за връщане на парична сума, дадена без основание са допустими, а разгледани по същество и основателни.

Относно прогласянето на нищожността, приложение намират нормите на ЗПК. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Не е спорно, че ищецът, в качеството си на физическо лице, сключило договора е имало качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал.3 от ЗПК, а ответното дружество, в качеството на кредитор, съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв договор за възлагане на поръчителство, във връзка с сключен Договор за потребителски кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014 г. Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и когато същият бъде обявен за недействителен, то заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. Съдът намира, че следва да уважи иска за недействителност на договора за възлагане на поръчителство, свързано с изискването на чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 от ЗЗП, като счита, че същия е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и 4 справедливост и води до неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб на ищеца като потребител. Това изискване на закона е въведено за да се гарантира правото на потребителя да има яснота по какъв начин се формира неговото задължение. Именно ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото в тази величина са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане, управление до съответната възнаградителна лихва. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство е въздигнат, като елемент от сключването на договора за кредит, без когото последният не може да бъде сключен.

Нарушената правна норма е чл. 19, ал.4 от ЗПК.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в чл.4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер- пет пъти размера на законната лихва. Съгласно § 1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите на допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя § 1, т.2 ДР ЗПК.

Последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив - договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена.

По тези съображения, съдът намира, че процесният договор за възлагане на поръчителство е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и следва да бъде прогласена неговата нищожност, поради противоречие със закона.

По иска на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД:

На първо място страната подала иска следва да докаже плащането на 5 претендираната сума, а ответната основанието за нейното задържане.

Фактически е дадено нещо при нищожен договор, като едната страна е престирала фактически нещо, мислейки че изпълнява свое валидно договорно задължение. При недействителен договор длъжникът дължи чистата стойност по кредита без да дължи лихви и други разходи. Останалата платена сума по договора над тази главница, е дадена без основание, а именно сумата от 155 лв., предвид това, че същата представлява недължима сума, която е изплатена по Договора за поръчителство, факт който засяга правата на потребителите, и оскъпява, Договора за потребителски кредит без изрично основание.

С оглед изхода на процеса на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответното дружество следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените съдебноделоводни разноски в размер на 100 лв. платена държавна такса.

Относно претендирания от пълномощника на ищеца адвокатски хонорар при условията на чл.38, ал.2 от ЗА:

С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС е дадено тълкуване, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимни цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, 6 параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и че чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.