Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4274 от 27.10.2023, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 4585/2021
Вид
Решение № 4274
Подписан
27.10.2023
В сила
31.01.2024
Състав
Костадин Божидаров Иванов

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 4274 гр. Пловдив, 27.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20215330104585 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37, против А. М. М., ЕГН **********, с адрес гр. ***, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, и чл. 86 от ЗЗД.

Дружеството - ищец твърди, че на ***г. между „Първа инвестиционна банка“АД и ответника бил сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ответника била предоставена сумата от 2687,00 лева.

Крайния срок за погасяване на предоставения кредит съгласно т.12.2 от договора бил 21.05.2020г, до който срок длъжникът не е погасил задълженията си . Поради липса на изпълнение ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 12331 / 2020г. по описа на Районен съд – Пловдив, за следните суми: 2567,64 лева - главница, 608,98 лева - договорна лихва за периода 21.08.2017г.21.05.2020г. - дължима по т.8 от договора за кредит; 717,78 лева – наказателна лихва за периода 21.08.2017г.- 12.03.2020г.- дължима по т.15 от договора за кредит; 59,19 лева-договорна лихва за периода 13.03.2020г.- 13.05.2020г.дължима по т.8 от договора за кредит; 242,50 лева - наказателна лихва за периода 14.05.2020г.- 27.09.2020г.- дължима по т.15 от Договора за кредит ведно със законната лихва, считано от постъпване на заявлението в съда. На основание издаден изпълнителен лист, ищецът образувал изп.дело № ***г. по описа на *** с рег.№ ***, с район на действие ***. Срещу издадената Заповед 1 за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК в срок било подадено възражение от длъжника, поради което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се за уважаването им. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва иска като частично недопустим и неоснователен.

Твърди се, че подаденото възражение против заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 12331/20г. не обхваща претендираната с исковата молба главница от 2567,64 лева. В тази си част заповедта била влязла в законна сила. Счита, че производството следва да се прекрати. Твърди се, че Договорът за потребителски кредит № *** от ***г. е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.10, ал.1 от ЗПК, тъй като размерът на текстовата част на шрифта е по – малък от 12. Недействителността засягала всички клаузи от договора. Претендира разноски.

С определение № 3936/14.06.2021 г. производството по настоящото гр.д. № 4585/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив, VI гр. с-в, е прекратено само в частта, с която се претендира признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът А. М. М. дължи на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД сумата в размер на 2567,64 лева – главница по Договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между страните, за която е издадена Заповед № 260932/20.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 по ч. гр. д. № 12331/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда – 28.09.2020 г., до окончателното изплащане на сумата.

Производството по делото е продължило по отношение на претенциите за следните суми: 608,98 лева - договорна лихва за периода 21.08.2017г.-21.05.2020г. - дължима по т.8 от договора за кредит; 717,78 лева – наказателна лихва за периода 21.08.2017г.- 12.03.2020г.- дължима по т.15 от договора за кредит; 59,19 лева-договорна лихва за периода 13.03.2020г.13.05.2020г.- дължима по т.8 от договора за кредит; 242,50 лева - наказателна лихва за периода 14.05.2020г.- 27.09.2020г.- дължима по т.15 от договора за кредит, за които също е издадена Заповед № 260932/20.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 12331/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове :

Видно от приложеното ч.гр.д. № 12331/2020 г. по описа на ПРС, IІ бр.с., образувано по депозирано от „Първа инвестиционна банка“ АД, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело, е издадена Заповед № № 260932/20.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК - извлечение от счетоводни книги на банката. Срещу заповедта е постъпило възражение от 2

А. М. М. по реда на чл. 414 ГПК срещу присъдитените суми, с изключение на главницата по кредита в размер 2567,64 лева. Поради това с разпореждане съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си срещу посочения длъжник. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между оспорените претенции, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими.

По основателността на предявените искове:

За уважаване на исковата претенция ищецът следваше да докаже при условията на пълно и главно доказване възникването на валидно правоотношение по процесния договор за кредит от посочената дата, по което на ответника е била предоставена сумата от 2687,00 лева, наличието на валидна уговорка за начисляването на договорна лихва и нейния размер за периода, наличието на валидна уговорка за начисляването на наказателна лихва и нейния размер, настъпването на падежа на главното парично задължение.

Сключването между страните – ищцовата банка като кредитодател, и ответницата като кредитополучател, на процесния Договор за потребителски кредит № *** от ***г. не е спорно. Същото се установява и от представените с исковата молба писмени доказателства, а именно подписан екземпляр от договора, ведно с приложенията към него. Предоставената в заем сума е в размер на 2687 лв. (т.3 от Договора), като е уговорен годишен лихвен процент в размер на 15 % (т.8 от Договора). В т. 15 от Договора за кредит е предвидено, че плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие, като за времето на забавата кредитополучателят дължи обезщетение върху просрочената вноска в размер на законната лихва.

По делото е прието заключение по ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда, съгласно което кредитът по договора в размер от 2687 лв. е усвоен изцяло на *** г. До датата на входиране на заявлението се установява от вещото лице, че длъжникът е заплатил сумата от 188,54 лв., отнесена за погасяване на части от главницата, възнаградителната лихва и наказателната лихва за забава. Към датата на подаване на заявлението в съда – 28.09.2020, непогасеният остатък от главницата е в размер на 2 5678,64 лв., на договорната лихва – общо 668,17 лв., от които 608,98 лв. за периода 21.08.2017г.-21.05.2020г. и 59,19 лв. за периода 13.03.2020г.- 13.05.2020г., а размера на наказателната лихва – общо 960,28 лв., от които 717,78 лв. за периода 21.08.2017г.- 12.03.2020г. и 242,50 лв. за периода 14.05.2020г.27.09.2020г. След депозиране на заявлението не са извършвани плащания от страна на длъжника. По допълнително поставения му въпрос от ищеца вещото лице посочва, че размерът на главницата, изчислен след като от него се приспаднат всички плащания, би бил 2 498,46 лв.

С оглед на изложените факти се установява сключването на договора, както и размера на претенцията. Тези обстоятелства не се оспорват по същество и от ответната страна. Изтъкнатото обаче от А. М. възражение е за 3 недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1 ЗПК относно минималния размер на шрифта, на който е написан текста на договора. В тази насока и доколкото процесния договор за кредит е сключен с потребител, то приложение в случая действително намират разпоредбите на ЗПК относно императивно установеното съдържание на договора и отделните хипотези, водещи до невалидност на договора, както и последиците от тяхното нарушаване.

Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Нарушението на посоченото изискване води до невалидност на договора за кредит по арг. от чл. 22 ЗПК.

По повод на заявеното от ответницата възражение, в хода на съдебното дирене е изслушано заключение по СТЕ относно размера на шрифта на процесния договор за кредит, екземпляр от който е представен и в оригинал.

Заключението по експертизата не е оспорено от страните и същото се кредитира от съда, тъй като е съставено от вещо лице, с компетенции в съответната област на техниката, който експерт обосновано и подробно е аргументирал своите изводи. Видно е от заключението, че навсякъде в договора размерът на шрифта е 9,4 пункта.

При това положение и с оглед данни по СТЕ съдът намира за основателно възражението на ответната страна за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 вр. чл. 10, ал.

1 ЗПК поради неспазване на императивните изисквания за минимален размер на шрифта, на който е написан текста на договора. Последиците на въпросната недействителност са уредени в чл. 23 ЗПК, който гласи, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно дължим по Договор за потребителски кредит № *** от ***г. е единствено неплатения остатък от главницата. Не подлежат на заплащане обаче начислените суми за възнаградителна лихва на основание т. 8 от договора. Не се дължи и наказателната лихва за забава по т.

15 от договора, независимо, че същата е в размера на законната лихва. Тази претенция има неустоечен характер, като по съществото си представлява мораторна неустойка, и вземането за нея се основава на и произтича от процесния договора за потребителски кредит. Доколкото обаче същият е недействителен на специалното основание по чл. 22 ЗПК, начислените въз основа него суми за лихви и неустойки не се дължат.

С оглед на гореизложеното предявената от „Първа инвестиционна банка“ АД претенция ще се отхвърли изцяло. Това е така, защото производството относно присъдената със заповедта за незабавно изпълнение главница в размер на 2567,64 лв. е прекратено като недопустимо, предвид влизането в сила на заповедта в тази й част. По отношение на останалата част от присъдените суми, претенцията за които се явява предмет на настоящото 4 дело, то същите са недължими поради недействителността на договора за кредит и последиците от нея, визирани в чл. 23 ЗПК.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има ответната страна. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приложима към датата на сключване на ДПЗС – 25.11.2022 г., ще се присъди сумата от 462,85 лв. в полза на адв. Д. Б., предвид оттеглянето на пълномощията от АД „Г.“ и представения актуален ДПЗС с молба от 25.11.2022 г. Посочената сума на основание чл. 7, ал. 9 от Наредбата ще се завиши с още 750 лв. до пълен размер на възнаграждението от 1 212,85 лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът ще бъде осъден да заплати в полза на съда сумата от 100 лв. изплатено възнаграждение на вещото лице по приетата СТЕ.