Решение № 68 от 23.06.2022, Окръжен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 68 гр. Силистра, 23.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Пламен Н. Димитров

Членове:

Теодора В. Василева

Добринка С. Стоева при участието на секретаря Галина Н. Йовчева като разгледа докладваното от Добринка С. Стоева Въззивно гражданско дело № 20223400500120 по описа за 2022 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 44/21.03.22г., постановено по гр.д. № 383/2021г., ТРС е отхвърлил иска на Т. СЛ. Д. срещу ЕЛ. К. К. за установяване, че ищецът е съсобственик на ремарке за лек автомобил РКР 500 с рег.№ СС3545ЕВ и за осъждането на ответника да му предаде владението върху вещта. Осъдил е Т.

СЛ. Д. да заплати на ЕЛ. К. К. сумата от 360 лв. за разноски (за адвокат) по гр.д. № 383/2021 на ТнРС.

Недоволен от постановеното решение, е останал Т. СЛ. Д., който чрез процесуалния си представител го обжалва в законоустановения срок. Счита, че същото е незаконосъобразно и неправилно, поради което моли съда да го отмени и постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск.

Претендира присъждане на деловодни разноски.

Ответникът по жалбата ЕЛ. К. К., чрез процесуалния си представител, изразява становище, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Претендира присъждане на деловодни разноски.

СОС като съобрази становищата на страните и данните по делото, прие за установено следното:

Жалбата е неоснователна.

Предявен е основен иск с правно основание чл. 108 ЗС и насрещен, в условията на евентуалност, с правно основание 59 ЗЗД.

Не се спори по делото, че ответникът владее ремарке за лек автомобил 1

РКР 500 с рег.№ СС3545ЕВ /процесното ремарке/. Спори се относно собствеността на същото, като ищецът Т.Д. твърди, че е съсобственик по наследство на ремаркето и претендира да му се предаде владението върху тази движимата вещ. Ответникът Е.К. също твърди, че собственик, сочейки че е придобил собствеността чрез устно сключен договор за продажба с наследодателя на ищеца, от когото е получил фактическата власт над вещта и комуто е платил продажната цена от 400 лева. Евентуалният си насрещен иск обосновава със задължението на ищеца Д., като наследник на 1/2 ид.ч. от наследството на баща си, да му върне припадащата се част от платената цена, а именно 200 лева, и 19,63 лева 9 платени данъци за ремаркето.

В тежест на ищеца е да докаже, че е съсобственик на вещта и че същата се владее от ответника К. без основание.

Не се спори по делото, че ремаркето е било собственост на родителите на Д. и че сестрата на същия е приела наследството на последните.

В тежест на ответника е да докаже твърдението си, че е придобил собствеността върху движимата вещ още приживе на Слави Дяков Друмев и Йорданка Кирякова Друмева.

Е.К. твърди, че през м.ноември 2017г. е закупил от бащата на ищеца ремаркето за сумата от 400 лева, която е заплатил в брой.

Не се спори по делото, че между Слави Дяков Друмев и ответника не е сключен писмен договор за продажба на процесното ремарке, като последният твърди, че договорът за продажба между страните е бил устен.

Ищецът възразява, позовавайки се на нищожност на така сключен договор, тъй като не е спазена изискуемата от закона форма - писмена форма с нотариална заверка на подписите.

За да бъде налице нарушение на формата на договора, трябва изискването за форма да бъде въведено в закон. Само тогава, когато законът поставя изискване за определена форма на акта, и тя не е спазена, ще е налице нищожност на същия, тъй като в този случай изискването за форма е условие за действителност.

Според ищеца ремаркето се явява вещ, подлежаща на специален режим на регистрация, изискващ при придобиването й спазване на предвидените в чл. 144 ЗДвП изисквания за действителност на сделката: писмена форма с нотариална заверка на подписите или най-малко писмена форма съгл.чл. 16 от НАРЕДБА № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства.

Правилно ТРС е приел, че към момента на сключването на тази сделка не се изисква писмена форма с нотариална заверка на подписите, нито писмена такава, тъй като съгл. чл. 144 ЗДвП към този момент собствеността на моторните превозни средства /каквото не е процесното ремарке/ се прехвърля с писмен договор (ал.1), а при прехвърляне на собствеността на регистрирани автомобили, на регистрирани ремаркета с товароносимост над 2

10 тона /каквото отново не е процесното ремарке/, на регистрирани колесни трактори и на регистрирани мотоциклети с работен обем на двигателя над 350 cm³ подписите на страните трябва да бъдат нотариално заверени (ал. 2).

Ремаркето не е МПС, защото според § 6 от ДР към ЗДвП, по смисъла на този закон „моторно превозно средство“ е пътно превозно средство, снабдено с двигател за придвижване, с изключение на релсовите превозни средства и индивидуалните електрически превозни средства, а "ремарке" е пътно превозно средство, предназначено да бъде теглено от моторно превозно средство/§ 6,т.17 от ДР към ЗДвП/.

Не е и над 10 тона, което косвено се установява от удостоверение № 2010099000045 (стр. 10 от делото), в което е написано, че е „Ремарке за лек автомобил“, марка „Ремарке РКР 500“, а и страните не спорят по този факт, като св. Реджебов също описва ремаркето като малко ремарке за лека кола, до тон и половина, от 500 кг.

От изложеното следва изводът, че разпоредбата на чл. 144 ЗДвП не обхваща спорната вещ и към договора за нейното прехвърляне законът е поставил критерий за писмена форма.

Несъстоятелен е доводът на представителя на ищеца, че по аналогия следва да се приложи чл. 144, ал.3 ЗДвП. Тази хипотеза е конкретно разписана за прехвърляне собствеността на регистрирано превозно средство на лице без постоянен адрес или адресна регистрация в Република България, каквото в случая не е налице.

Що се касае до довода на представителя на ищеца и настоящ жалбоподател, че съобразно разпоредбата на чл. 16 от НАРЕДБА № I-45 от 24.03.2000 г. се налага изводът, че условие за валидност на договора е писмената форма, то съдът счита, че и този довод е несъстоятелен.

Съгл.чл. 16 от НАРЕДБА № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, в актуалната към ноември 2017 г. редакция, при промяна собствеността на регистрирано превозно средство в 14-дневен срок праводателят и приобретателят предоставят на съответното звено по регистрация при "Пътна полиция" копие от договора за прехвърляне на собствеността. Няма съмнение, че разпоредбата визира най-малко частната писмена форма и обхваща всички пътни превозни средства по смисъла на § 6, т. 10 от ДР към ЗДвП, в т.ч. ремаркетата с товароносимост под 10 тона, но правилно е посочил ТРС, че визираната форма е за доказване пред административния орган във връзка с административното производство, образувано пред него за промяна на регистрацията на превозното средство.

По отношение на гражданскоправните аспекти на продажбената сделка същата би била валидна между страните и би породила вещнопрехвърлителния си ефект дори ако е сключена устно. Довод в подкрепа на извода, че визираната форма касае административното производство е и приетата през 2016г. разпоредба на § 6, т.18а. ЗДвП, съгласно която 3

"Регистрация" е административно разрешение за превозното средство да участва в пътното движение, включващо идентификацията на превозното средство и издаването на табели с регистрационен номер. В същия смисъл и регистрационният талон не е доказателство за собственост. Съгласно разпоредбите на чл. 33 от Наредба № І-45/ 24.03.2000 г. свидетелството за регистрация е по образец, утвърден от министъра на вътрешните работи, и се състои от две части, съдържащи данни за превозното средство и собственика, съгласно изискванията на Директива на Съвета 1999/37/ЕС от 29.IV.1999 г.

Анализът на тези нормативни разпоредби не може да обоснове извод, че горепосоченият регистрационен документ /официален свидетелстващ документ/, издаван в рамките на осъществявана по цитираната наредба административна процедура, представлява конститутивен титул за собственост върху превозно средство, за което се отнася. Той е легитимационен документ, служещ за идентифициране на превозното средство и неговия собственик при осъществяването на контролни дейности по ЗДвП, но няма конститутивен характер. При спор за собственост страните дължат установяване на твърдяното от тях придобивно основание при условията на пълно главно доказване. В този см. и Решение № 6327 от 11.10.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 16339/2017 г.

Въз основа на гореизложеното и предвид стойността на договора, който е под 5 000 лева, правилно ТРС е приел, че свидетелските показания са допустими за неговото пряко и/или косвено доказване.

От ангажираните свидетели на ответника К. се установява, че през ноември 2017г. той и бащата на ищеца са сключили договор за продажба на процесното ремарке за сумата от 400 лева.

Свидетелят Реджебов заявява, че преди около 4 години е присъствал на среща между бащата на ищеца и ответника, на която последният поискал да купи от Дяков неговото ремарке за лека кола, което той не ползвал. Заявява също, че двамата се съгласили на цена 400 лева, като пред него тази сумата веднага била платена от К. на Слави Дяков.

Св. Магдалена Бочукова /дъщеря на Слави Дяков/, заявява, че не е присъствала на сделката, но през есента на 2017г. е била при родителите си и е разбрала за продажбата от баща си, който лично й казал за получените от Керанов 400 лева за ремаркето. Нейните показания, съпоставени с останалите доказателства по делото, водят на извод, че те са точни и безпристрастни и следва да се ценят като такива, независимо от съществуващите спорове между брата и сестрата, а и както правилно ТРС е отбелязал заинтересоваността на свидетелката е двупосочнаи това, че са в конфликт с брат си не е достатъчно за опровергаване достоверността на свидетелските й показания, защото тя е в същото материално-правно положение като ищеца ако бъде уважен искът му, тя също би се облагодетелствала, тъй като вещта ще остане съсобствена между нея и брат и. Със своите показания тя отрича да е съсобственик, което е в разрез с нейните имуществени интереси, и това в най-голяма степен затвърждава достоверността в показанията й.

Обстоятелството, че ответникът в с.з. на 28.02.22г. по спомен казва, че 4 мисли, че сделката е била през 2016г., не променя горните изводи, тъй като е минало доста време, а и той си помага със спомени от други факти покрай този договор, които времево съвпадат с времето на сключването му, за което свидетелстват свидетелите, а и той сочи в насрещната си искова молба.

Косвено доказателство за сключения договор между страните е и фактът, че Е.К. е започнал да плаща местния данък за ремаркето след 2017г.

По делото са представени квитанции за платен данък за 2018, 2019 и 2020 година, преди завеждането на настоящото дело. Тези факти се доказват от представените преписи на приходните квитанции от 23.05.2018, 06.03.2019 и 02.12.2020. Настоящия състав се солидаризира с доводите на ТРС, че в последните две квитанции неоспорените подписи за „Платил“ приличат много на тези от адвокатското пълномощно на л. 48 (най-вече първият елемент на буква Е, горният полуовал, който е по-голям от долния, и специфичната примка между двата полуовала - частни идентификационни признаци), с което съдът приема на основание чл. 180 вр. чл. 193, ал. 1 ГПК за доказано твърдението на ответника, че именно той е платил данъка. За 2018 година подписът за „Платил“ в квитанцията от 23.05.2018 г. няма нищо общо с другите, но отново липсата на надлежно оспорване на истинността на частния документ (чл. 193, ал. 1 ГПК), който се представя като доказателство в подкрепа на твърдението, че платецът е К., задължава съда на основание чл.