Решение № 1454 от 19.10.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1454 гр. Русе, 19.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Ст. Стефанов при участието на секретаря Милена Й. Симеонова като разгледа докладваното от Николай Ст. Стефанов Гражданско дело № 20234520101289 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.66, ал.2 от КТ и чл.86 от ЗЗД.

Ищцата Т. Ж. В. с ЕГН:********** твърди, че е била в трудово правоотношение с ответника „Водоснабдяване и канализация“ ООД с ЕИК:827184123, със седалище и адрес на управление гр.Русе по силата на което е изпълнявала длъжността „Ръководител отдел ЧР “, с място на работа – Централно управление с последно брутно месечно трудово възнаграждение в размер на 4428,00 лева. Твърди, че съгласно т.7 от Допълнително споразумение от 31.08.2012г. към Трудов договор N:5/02.02.2009г. е уговорено, че „ При прекратяване на трудовия договор по инициатива на Работодателя, същия дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение“.

Излага доводи, че със Заповед на работодателя №67/12.12.2022г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.328. ал.1, т.10, пр.1 от КТ – поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

Моли съда да постанови решение, с което да о с ъ д и ответника 1

„Водоснабдяване и канализация" ООД, гр.Русе да заплати на Т. Ж. В. с ЕГН:**********, сумата от 183 565,20 лева от които главница в размер на 181 548 лева и мораторна лихва върху главницата в размер на 2017,20 лева за периода 21.01.2023г. до 01.03.2023 г. предс тавляваща неизплатено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, дължимо по т.7 от допълнително споразумение от 31.08.2012г., сключено между страните, ведно сьс законната лихва вър ху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Претендират се разноски по делото.

Моли съда в случай, че бъдат уважени предявените искове за заплащане на договореното обезщетение, както и на дължимата мораторна лихва върху главницата за посочения период, да бъде допуснато предварително изпълнение на решението в част та му относно присъденото обезщетение.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Водоснабдяване и канализация“ ООД с ЕИК:827184123, със седалище и адрес на управление гр.Русе, чрез пълномощника си адв.П.И. дава становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове . Не оспорва, че между дружествотоответник и ищцата е бил сключен Трудов договор N:5/02.02.2009г., по силата на който е изпълнявала длъжността „Ръководител отдел ЧР “ , с място на работа – Централно управление с последно брутно месечно трудово възнаграждение в размер на 4428,00 лева, както и че съгласно т.7 от Допълнително споразумение от 31.08.2012г. към Трудов договор N:5/02.02.2009г. е уговорено, че „ При прекратяване на трудовия договор по инициатива на Работодателя, същия дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение“.

Твърди с е недействителност на клаузата на т.7 от Допълнително споразумение от 31.08.2012г. към Трудов договор N:5/02.02.2009г. поради противоречие с добрите нрави. Моли, съдът да отхвърли предявения иск и да присъди в полза на ответното дружество сторените по делото разноски.

Съдът, след преценка на събраните по делото релевантни доказателства и след обсъждане доводите и възраженията на страните, 2 намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото няма спор, а и от събраните писмени доказателства се установява, че между дружеството-ответник и ищцата е бил сключен Трудов договор N:5/02.02.2009г., по силата на ко йто е изпълнявала длъжността „Ръководител отдел ЧР “ , с място на работа – Централно управление с последно брутно месечно трудово възнаграждение в размер на 4428,00 лева, както и че съгласно т.7 от Допълнително споразумение от 31.08.2012г. към Трудов договор N:5/02.02.2009г. е уговорено, че „ При прекратяване на трудовия договор по инициатива на Работодателя, същия дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение“.

Със

Заповед на работодателя

№67/12.12.2022г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.328. ал.1, т.10, пр.1 от КТ – поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

При тези предпоставки съдът следва да се даде отговор на въпроса дали уговореното в т.7 от Допълнително споразумение от 31.08.2012г. към Трудов договор N:5/02.02.2009г. е дължимо. За отговор на този въпрос, съдът съобрази следното:

Съгласно разпоредбата на чл.66, ал.2 от КТ, с трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. В решение №505/03.01.2013г. по гр.д.

№1476/2011г. на ВКС, IV ГО, постановено по чл.290 от ГПК, е разтълкувана разпоредбата на чл.66, ал.2 о т КТ. Посочено е, че " В гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора. Страните са свободни да уговарят и различни взаимни права и задължения вън и в отклонение от уреденото в закона съдържание на договора. Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително, чрез забраната в чл.66, ал.2 от КТ да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор (КТД). Тази 3 забрана не изключва възможността страните по трудовия договор да уговорят клаузи в трудовия договор, свързани с възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, както и с изпълнението на колективните трудови договори. Съгласно чл.20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната, обща воля на страните - върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те." Трудовият договор съдържа права и задължения и за двете страни, като урежда отношенията им свързани с действащото трудово правоотношение, като в него са включени и уговорки, касаещи отношенията им след неговото прекратяване.

Установява се от съдържанието н а т.7 от Допълнително споразумение от 31.08.2012г. към Трудов договор N:5/02.02.2009г., че е предвидено безусловното и неотменимо задължение на работодателя да изплати на ищеца обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година общ трудов стаж, независимо от основанието за прекратяване на трудовото правоотношение.

Принципно е възприето в съдебната практика, че е допустимо по реда н а чл.66, ал.2 о т КТ страните по трудовото правоотношение да договорят обезщетения, различни от тези, които се дължат на различни основания във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, установени в раздел III на глава Х от Кодекса на труда. Договорната клауза е валидна винаги, когато прекратяването на трудовото правоотношение е по причина (инициатива) на работодателя, независимо от основанието - съкращаване на щата, намаляване обема на работата, спиране на работата и др., но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника или служителя – дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата и пр. Уговореното обезщетение при прекратяването на трудовото правоотношение е по причина (инициатива) на работодателя се 4 дължи само в случаите, когато уволнението е законно или когато уговореното обезщетение е за повече месечни възнаграждения от предвидените в КТ, но само за разликата в броя на месечните трудови възнаграждения.

В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл.66, ал.2 от КТ да се договарят и друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, различни от установените в раздел III, гл.Х от КТ при прекратяване на трудовия договор, но само, ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни. Възможно е и в практиката съществуват случаи да се уговаря изплащането на обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение от работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя, но в такива случаи целта на обезщетението е друга, обикновено размерът на обезщетението зависи от продължителността на трудовото правоотношение и последиците от неизпълнението на задължението за плащане са други.

В конкретния казус се установява, че страните по валидно трудово правоотношение са постигнали съгласие, при прекратяването му работодателят да заплати на служителя обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година общ трудов стаж , независимо от основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, с което, са уговорили в полза на служителя обезщетение, различно от предвидените в КТ, правото на което възниква с факта на прекратяване на трудовия договор, независимо от повода и основанието за това.

Във връзка с правилото на чл.9 от ЗЗД, съгласно което страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, за спазване на което изискване съдът следи служебно и направените от ответника възражения, се налага да се даде отговор на въпроса противоречи ли процесната договорна клауза на закона и добрите нрави.

Съгласно чл.20 от ЗЗД , при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната воля на страните - за какво са се споразумели и какъв правен резултат са целели да постигнат, като отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и съобразно смисъла, който произтича от 5 целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те.

Ответникът възразява, че процесната клауза на т. 7 противоречи на закона и добрите нрави. Основание на договора е причината страните да се задължат. Причината може да бъде да се придобие право или вземане, да се погаси дълг или да се надари. Основанието се определя от страните по договора, в рамките на предоставената им от закона свобода и затова трябва да бъде законно. Съгласно чл.26, ал.2 от ЗЗД, липсата на основание при каузалните сделки е порок, който влече тяхната изначална недействителност нищожност. Основанието на договора се предполага винаги, до доказване на противното, като тежестта да докаже липсата на такова е на оспорващия.

Наличието на основание е критерий, различен от неговата законност, като вторият порок влече недействителност на договора поради противоречие със закона или заобикалянето му. В случая, в т. 7 от допълнителното споразумение към трудовия договор страните са договорили заплащане на обезщетение от работодателя при прекратяване трудовото правоотношение на служителя. От текста на посочената клауза, не може да бъде извлечено директно действително постигнатото между страните съглашение досежно основанието за възникване задължението на работодателя за обезщетяване на служителя при прекратяване на трудовия му договор по реда на т.7. Предвид това, като съобрази липсата на изрично посочени в договора и допълнителните споразумения юридически факти за възникване правото, съответно задължението за заплащане на обезщетение, различни от тези, въз основа на които се дължат обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение по КТ, респ. отсъствието на твърдения от някоя от страните в тази насока, и съблюдавайки правилото на чл.20 от ЗЗД относно тълкуване на договорите, съдът приема, че процесното обезщетение е било уговорено с цел репариране вредите на служителя от оставянето му без работа за определен срок след прекратяване на трудовото правоотношение, а не с цел да бъде възнаграден за положения труд при работодателя и постигнатите при изпълнение на трудовите му функции резултати.