Определение № 2957 от 10.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2957 гр. София, 10.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002100515 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 260567 от 11.11.2024 г., постановено по в. гр. д.

№ 8590/2019 г. по описа на Софийски градски съд е: 1/ отменено решение № 549228 от 29.11.2018 г., постановено по гр. д. № 42849/2018 г. по описа на Софийски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 15.05.2019 г., в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Г. Г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над сумата от 8000 лева до размера на сумата от 15 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на водено срещу него наказателно производство НОХД № 2348/2013 г. по описа на СРС, НО, 115 състав, по повдигнато обвинение на 27.02.2011 г. за престъпление по чл. 234, ал. 1 от НК , по което ищецът е оправдан с присъда влязла в сила на 09.01.2017 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 09.01.2017 г. – до окончателното изплащане, вместо което исковата претенция е отхвърлена в посочената част; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Г. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 8000 лева като обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 200 лева като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на воденото срещу него наказателно производство, ведно със законната лихва върху двете горепосочени суми от датата на увреждането – 09.01.2017 г. – до окончателното изплащане.

Първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част като 1 необжалвано от ищеца е влязло в сила.

Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за разликата над присъдения размер от 8 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди до присъдения от първата инстанция размер от 15 000 лв., е подадена касационна жалба с вх. № 285601/27.12.2024 г. от ищеца по делото В. Г. Г., чрез адв. Д. Т..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Правилно ли е приложена разпоредбата на чл.

52 ЗЗД за определяне на обезщетението по справедливост и дали така определеното по размер обезщетение би компенсирало в достатъчна степен моят доверител за претърпените от него неимуществени вреди?“; 2/ „Забавянето на постановяването на съдебното решение с 3 (три) години и 9 (девет) месеца, довело ли е до изтърпяване на допълнителни неимуществени вреди от страна на доверителя ми, особено на фона на двойно намаляване на присъденото обезщетение?“. Сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 4 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК, ППВС № 4/1968 г., решение № 350 от 2011 г. по гр. д. № 382/2010 г. на IV г.о., решение № 70 от 2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на III г.о, решение № 158 от 2012 г. по гр. д. № 708/2011 г. на IV г.о. и решение № 215 от 2014 г. по гр. д. № 1287/2014 г. на III г.о.

Ответникът Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.

Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба с вх. № 283494/21.11.2024 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор В.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/„При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ – твърди се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на I г.о. и решение № 321 2 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV г.о.; 2/ „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“ – сочи се отново противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. и решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., и двете на IV г.о. на ВКС. Поддържа се също така наличие на противоречие на въззивното решение с разрешенията по т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., и двете на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 673 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г. на IV г.о., решение № 62 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 1065/2011 г. на III г.о., решение № 123 от 23.06.2013 г. по гр. д. № 254/2014 г. на III г.о., решение № 166 от 08.06.2016 г. по гр. д. № 631/2016 г. на IV г.о. , решение № 395 от 18.01.2012 г. по гр. д. № 159/2011 г. на III г.о., решение № 300 от 22.10.2015 г. по гр. д. № 527/2015 г. на IV г.о. и др.

Ответникът В. Г. Г., в писмен отговор, подаден чрез адв. Д. Т., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба на Прокуратурата на Република България в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 900 лева, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването й съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба на Прокуратурата в останалата й част (срещу въззивното решение в частта по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди), както и касационната жалба на ищеца Г., са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна като безспорно между страните наличието на следните елементи от фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ : повдигнатото и поддържано обвинение срещу ищеца за престъпление по чл. 234в, ал. 1 от НК на дата 27.02.2011 г., което обвинение е внесено в съда с обвинителен акт от 06.02.2013 г.; наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, постановена по НОХД № 2348/2013 г. по описа на СРС, 115 състав, 3 влязла в сила на 09.01.2017 г., когато е потвърдена с влязлото в сила решение на посочената дата на СГС по в. н.о.х.д № 4758/2017 г.; заповед с рег. № 6726/27.03.2011 г., с която ищецът е задържан за 24 часа по реда на чл. 63, ал.

1 от ЗМВР /в сила от 01.05.2006 г. - отм./. Посочил е като спорен между страните по делото въпросът за доказаността на претърпените от ищеца неимуществени вреди и причинно-следствената връзка между тези вреди и процесното обвинение, както и въпросът за размера на дължимото на ищеца обезщетение.

Въззивният състав е приел за безспорно установено по делото наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с процесното обвинение. Съобразил е константната практика на ВКС, съгласно която на пълно и главно доказване подлежат твърдените от ищеца увреждания над обичайното. Намерил е, че в конкретния случай фактът на претърпени от ищеца в периода на воденото срещу него процесно наказателно производство: стрес, несигурност, притеснения, безсъние, тревожност, неприятности в семейството и в отношенията със съпругата му, е доказан и от събраното по делото гласно доказателство – показанията на разпитаната по делото свидетелка.

Кредитирал е последните в частта относно изброените неимуществени вреди и причинно-следствената връзка между тях и процесното обвинение, отчитайки евентуалната заинтересованост на свидетелката по реда на чл. 172 ГПК – като майка на ищеца. Въпреки това е посочил, че показанията на свидетелката са последователни, житейски и логично обосновани и почиват на нейни преки и непосредствени впечатления, както и кореспондират на фактите, установени с писмените доказателства по делото. От показанията на свидетелката и представените по делото медицински документи /медицинско удостоверение и епикризи/, въззивната инстанция е приела, че се установява и причинно-следствената връзка между процесното обвинение и влошаването на здравословното състояние на ищеца – на психическото заболяване, от което страда. Констатирала е, че от експертизата от 18.04.2016 г. се установява, че именно в резултат на процесното повдигнато срещу ищеца обвинение, се е обострило психичното му заболяване, което е наложило провеждане на болнично лечение. Съобразявайки факта, че заболяването на ищеца датира отпреди датата на повдигане на процесното обвинение, е изложила съображения, че в резултат именно на обвинението то се е обострило и това е наложило хоспитализация на ищеца. След съвкупната преценка на горепосочените доказателства, е формирала извод, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за ответника е възникнала отговорността за заплащане на дължимото на ищеца обезщетение за гореизброените претърпени неимуществени вреди – пряка последица от процесното обвинение, по което е оправдан с влязлата в сила присъда.

По отношение размера на дължимото на ищеца обезщетение, въззивният съд е намерил за основателно заявеното от ответника възражение 4 за прекомерност на размера присъденото с обжалваното решение обезщетение. Приел е, че определено при спазване на принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, размерът на дължимото на ищеца обезщетение възлиза на сумата от 8 000 лв., /в рамките на която сумата от 3 000 лв. е съотнесена към продължителността на наказателното производство, а сумата от 5 000 лв. – към търпените притеснения, страх, тревожност, безсъние, напрежение в семейството и влошаване на психичното заболяване, от което ищецът страда/. Съобразявайки задължителните постановки на ППВС № 4/23.12.1968 г. е посочил следните конкретни обстоятелства от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението: че обвинението, по което ищецът е оправдан не е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК , доколкото за него се предвижда наказание лишаване до 5 години, както и фактът, че по отношение на ищеца не е взета мярка за неотклонение; че приложената мярка по реда на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР /в сила от 01.05.2006 г./ следва да бъде отчетена, доколкото в резултат на нея за ищеца се е зародила тревога и несигурност; че ищецът е бил с чисто съдебно минало, както и неговата възраст към датата на повдигане на обвинението. Отчел е също така, че от ищеца са доказани претърпени неимуществени вреди, по-големи от обичайните, свързани с диагнозата на психичното заболяване, от което страда, и влошаването на това заболяване в резултат на повдигнатото обвинение. Като неоснователно е преценил възражението на ответника, че ищецът не е търпял неимуществени вреди в периода от време, през който е бил обявен за общодържавно издирване 31.01.2012 г. - 20.11.2012 г., тъй като към 31.01.2012 г. на ищеца вече е била наложена административната мярка по ЗМВР (отм.) – задържане за 24 часа и от него са били снети обяснения във връзка с разследването по процесното обвинение. На следващо място, при определяне на горепосочения размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и общата продължителност на наказателното производство от 7 години, в рамките на които са търпените от ищеца неимуществени вреди. Изрично е изтъкнал обаче, че в рамките на този период от време не е бил даван ход на наказателното производство по причини на самия ищец – неоткриването му на посочения адрес; от 11 съдебни заседания в рамките на наказателното първоинстанционно производство, в 5 от тях не е даден ход на делото поради смяна на защитника от ищеца или поради заболявания и постъпване на ищеца за лечение, а за съдебното заседание на 13.06.2013 г. ищецът е бил нередовно призован, тъй като не е намерен на регистрирания адрес. Съобразил е и обстоятелството, че от показанията на свидетелката на ищеца, както и съгласно справка от пъринстанционното дело, се установява, че по времето на процесното наказателно производство срещу ищеца е било образувано наказателно производство за престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 1 от НК , като е намерил, че то също е допринесло за търпените в процесния период неимуществени вреди – предмет на настоящото дело.