Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 696 от 02.01.2024, Окръжен съд - Благоевград

Съд
Окръжен съд - Благоевград
Дело
Въззивно гражданско дело 482/2023
Вид
Решение № 696
Подписан
02.01.2024
Състав
Николай Грънчаров, Владимир Ковачев, Георги Янев

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 140 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 262 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 267 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 271 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 105 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 108 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 108, ал. 2 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 109 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 135 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 2 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 2 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 169 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 169 ал. 8 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 195 ал. 1 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 209, ал. 2, т. 2 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 ал.1 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 ал. 1 т. 1 - т. 6 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 ал. 1 т. 1 - т. 6 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 ал. 1 т. 1 - т. 6 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 ал. 1 т. 4 и т. 6 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 ал. 1 т. 1 - т. 6 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 ал. 1 т. 4 и т. 6 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 ал.2 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 216 ал. 3 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 219 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 240 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 264 ал. 1 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 264 ал. 4 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 134 и 135 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135 ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135 ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 216 ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 201 ал. 1 · Закон за корпоративното подоходно облагане
  • чл. 92 · Закон за корпоративното подоходно облагане
  • чл. 37 · Закон за правната помощ
  • чл. 25 ал. 1 · Наредба за заплащането на правната помощ

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 696 гр. Б., 22.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20231200500482 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано въз основа на въззивна жалба с вх. № 2816/23.03.2023г., подадена от Б.Д.М.- Изпълнителен директор на ***, ЕИК ****, чрез процесуален представител Б.А.Х.Т.главен публичен изпълнител при ТД на НАП С., Дирекция „Събиране“, отдел „Входящ контрол и координация“, сектор „Специализиран“, със съдебен адрес гр. С., ул. „Т.“ ****, срещу Решение № 71/02.03.2023г., постановено по гр.д. № 970/2022г. по описа на РС П..

С въззивната жалба е навадено оплакване за неправилност на обжалваното решение на РС, като се иска отмяната му от съда в неговата цялост.

Оспорва се извода на първоинстационния съд относно приложимата правна норма, за което са изложени доводи, че към момента на извършване на атакуваната разпоредителна сделка, в сила е бил друг текст на разпоредбата на чл. 216 ал.1 от ДОПК, в редакцията му приета с ДВ. бр.105 от 29 Декември 2005г. Поддържа се, че според чл. 216 ал. 1 от ДОПК елемент от фактическия състав на претендираното право е наличието на установени публични вземания преди датата на сключване на разпоредителната сделка. В тази връзка съдът неправилно е счел, че не съществува конкретно индивидуализирано публично вземане.

Сочи се с въззивната жалба, че по делото пред РС П. са предоставени всички декларации, въз основа на които са установени публичните задължения на дружеството „С.“ ЕООД, ЕИК ****, както и Справка за общите задължения на дружеството към 09.06.2022г. и Справка за 1 общите задължения на дружеството към 14.11.2022г. от които е видно какви са задълженията на дружеството, както към момента на предявяване на иска, така и след извършеното плащане от страна на ответното дружество.

Развити са от процесуалният представител на НАП доводи, че способът за установяване на публични задължения не е само и единствено посредством акт на държавен орган/РА или АУЗД/- напротив типичното, нормалното, преобладаващо и напълно законосъобразно установяване на публични задължения е възможно и чрез подаване на декларация от задълженото лице. т.е. по реда на чл. 105 от ДОПК. В този смисъл са и Решение № 66 от 23.07.2018г. по т. д. № 139/2018г. на Апелативен Съд - Бургас и Решение № 2028 от 14.12.2016г. по гр. д. № 591/2016г. на Районен съд - Бургас.

Нормата на чл. 105 от ДОПК ясно посочва, че задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък или задължителните осигурителни вноски и същите се внасят в сроковете, определени в съответния закон. До този извод се стига и при систематичното тълкуване нормите на ДОПК. Поддържа се от въззивната страна, че чл. 195 ал. 1 от ДОПК прогласява принципа, че на обезпечаване подлежат установените и изискуеми публични задължения, а нормата на чл. 209, ал. 2, т. 2 от ДОПК повелява, че декларация, подадена от задълженото лице с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски е изпълнително основание. Поради изложеното задълженията установени по реда на чл. 105 от ДОПК са ликвидни и изискуеми - установени са по основание и размер. Акцентира се с въззивната жалба, че не се оспорва от ответниците пред РС П., че длъжникът „С.“ ЕООД, ЕИК **** е заплатил две суми, които са постъпили по сметка на НАП на 08.09.2022г.- сума в размер 19 008.96лв. и сума в размер на 14 653.00лв.

Сочи се във въззивната жалба от представителят на НАП, че срещу дружеството длъжник има образувано изпълнително дело № 1140001880/2014г., което е образувано на 01.09.2014г., поради което сумите подлежат на разпределение от публичния изпълнител по реда на ДОПК. Така пред първоинстанционния съд ясно е посочен от ищеца механизмът за погасяване на публични задължения при образувано изпълнително производство, но и когато изпълнително производство не е образувано. При всички случаи погасяването на главниците на задълженията идва преди погасяването на лихвите, съгласно чл. 169 ал. 1 от ДОПК. Така в настоящия случай, поради наличието на образувано изпълнително дело, публичните задължения на дружеството се погасяват в последователността разноски, главница, лихви, по арг. от чл. 169 ал. 8 от ДОПК. Нормите на чл. 169 от ДОПК са императивни и публичният изпълнител няма право да извърши разпределение на сумите по какъвто и да било друг начин, различен от уредения в чл. 169 ал. 8 от ДОПК. Волята на длъжника за погасяване на задълженията в друг ред е ирелевантна, тъй като нормите на чл.

169 от ДОПК са императивни и отклонение от тях не се допуска.

Поддържа се с въззивната жалба въз основа на изложеното, че след извършване на разпределението и погасяване на всички разноски и главници, дружеството „С.“ ЕООД, ЕИК ****, все още има непогасени публични вземания, които са установени с подадени декларации преди момента на сключване на сделката- 01.08.2017г.

2

Оспорват се изводите на първоинстанционния съд в обжалваното съдебно решение, като съставът на РС П. макар да е приел всички представени от ищеца доказателства, включително всички декларации по които е имало и все още има непогасени публични задължения, както и Справка за общите задължения на дружеството към 14.11.2022г., от която е видно, че дружеството „С.“ ЕООД, ЕИК **** има непогасени публични задължения, установени преди дата на сключване на увреждащата разпоредителна сделка и към 14.11.2022г., е отказал да приеме наличието на все още непогасени публични вземания, които са установени именно чрез подадените декларации от „С.“ ЕООД, ЕИК **** към момента на сключването на сделката.

Твърденията наведени с въззивната жалба са, че по делото е доказано че към

21.03.2023г. дружеството „С.“ ЕООД, ЕИК ****, има непогасени задължения към държавата в лицето на ТД на НАП С. в размер на 12 294.57лв., част от които представляват вземания за лихви по установени с декларации и непогасени задължения преди сключване на атакуваната разпоредителна сделка.

Поддържа се с въззивната жалба, че дори и съдът правилно да е приел, че липсва активна материалноправна легитимация по отношение на иска по чл. 216 ал. 1 т. 4 и т. 6 от ДОПК, в редакцията обнародвана в ДВ. бр. 105 от 29 Декември 2005г., то съдът е следвало да подведе фактите по делото под нормата на чл. 216 ал. 3, която препраща към чл. 135 от ЗЗД. След като няма основание да бъде приложена специалната норма, следва да бъде приложена общата, каквато се явява нормата на чл. 135 ал. 1 от ЗЗД. Това обстоятелство е важно, защото нормата на чл. 135 ал. 1 от ЗЗД въвежда като елемент от фактическия състав ищецът да има качеството кредитор без да държи сметка за това как са установени вземанията му.

Същите дори не е необходимо да са ликвидни и изискуем, каквито установените с посочените в исковата молба декларации, така или иначе са./В този смисъл мотивите към ТР № 2 от 09.07.2019г. по тълк. д. № 2/2017г., ОСГТК на ВКС./ Поради изложеното поддържа се от въззивната страна, че в качеството си на кредитор, НАП притежава активна материалноправна легитимация за предявения иск по чл. 216 ал. 3 от ДОПК във вр. с чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.

Оспорва се извода на първоинстанционния съд, изведен с мотивите към въззивната жалба, че НАП няма качеството на кредитор, т.е. че няма съществуващо конкретно индивидуализирано публично вземане. От проведеното доказване пред първоинстанционния съд се установява, че дори и след извършените плащания от длъжника, НАП има изискуеми публични вземания от „С.“ ЕООД, ЕИК ****. Нещо повече, ответната страна не е оспорвала в нито един момент от развитието на производството пред РС П., че са погасени всички публични задължения. Твърденията на ответната страна са, че са заплатени всички публични задължения към момента на извършване на разпоредителната сделка в размера, който е посочен в исковата молба, а именно главница в размер на 19 008.96лв. и лихва в размер на 14 172.24лв. Следва обаче да се съобрази, че разпределянето на тази сума става по правилата на чл. 169 от ДОПК и дори след извършеното плащане в посочените размери, публичните задължения на дружеството не са погасени, включително и такива, които са установени с 3 декларации преди датата на сключване на атакуваната разпоредителна сделка.

Развити са с въззивната жалба правни съображения от процесуалния представител на НАП, че ефектът от успешно проведен иск по чл. 216 от ДОПК, също както от този по чл. 135 от ЗЗД е обявяване за относителна недействителна определена сделка или действие на длъжника по отношение на държавата /кредитор/. Тъй като самият иск е конститутивен, постановеното решение също има конститутивно действие и поражда потестативното право на държавата /кредитора/ да насочи принудително изпълнение по отношение на вещ, която не е собственост на длъжника. Промяната в правната сфера на ответниците по иска, се изразява в това да търпят принудително изпълнение, за вземане на чужд кредитор, насочено върху вещ иначе тяхна собственост.

Излагат се доводи от въззивната страна, че в чл. 216 от ДОПК и в останалите разпоредби на същия кодекс, касаещи процедурата по принудително изпълнение, не се съдържа разграничение на публичните задължения на длъжника, за които държавата може да се удовлетвори посредством имуществото му, за което е проведен иск по чл. 216 от ДОПК. В закона не са посочени никакви изисквания във връзка с вида, размера, основанието и датата на възникване на подлежащите на изпълнение публични задължения, още повече - такива, от които би могъл да се направи извод, че имуществото, предмет на иска по чл. 216 от ДОПК, би могло да служи за удовлетворяване на вземания, възникнали преди неговото предявяване и, по повод на които органът по приходите е упражнил правото си на иск. Визираната в чл.

216 от ДОПК недействителност е относителна само по отношение на субектите, но не и на вземанията на кредитора или имуществата на длъжника, потвърждение за което е и фактът, че не се прогласява за нищожна и е относително недействителна до размера на определени публични задължения. От изложеното следва, че, при липсата на изрична законова забрана, върху имуществото, за което е уважен иск по чл. 216 от ДОПК, може да се провежда принудително изпълнение за всички публични задължения на длъжника, без ограничение. В този смисъл са следните съдебни решения: Решение № 52/26.03.2012г. по гр.д. № 78/2012г. по описа на АС Варна; Решение № 402/09.12.2011г. по гр.д. № 402 по описа за 2011г. на ОС Шумен и Определение № 411 от 17.06.2013г. по т.д. № 566/2012г., т.к., II т.о. на ВКС.

Поради изложеното поддържа се с въззивната жалба, че НАП в качеството си на кредитор на „С.“ ЕООД има правен интерес от разглеждане на спора по същество, тъй като уважаването на исковата претенция би довело до възможността НАП да се удовлетвори принудително по реда на ДОПК за всички публични вземания, без ограничение, посредством насочване на принудително изпълнение срещу цитирания в исковата молба недвижим имот. Интересът на НАП за разглеждането на спора по същество на би отпаднал в хипотезата, в която всички публични задължения на дружеството „С.“ ЕООД бъдат погасени изцяло.

Наведено е с въззивната жалба и оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, като се твърди че същото е препятствало ищецът да организира адекватно защитата на своите интереси, поради което поддържа се, че обжалваното решение е неправилно и на това основание.

4

Сочи се в жалбата от въззивната страна, че в доклада си по делото, първоинстанционният съд е дал указания на ищеца че следва да установи наличието на декларирани и неплатени публични задължения към момента на извършване на разпореждането с недвижимия имот, че сделката е осъществена с намерение за увреждане на публичния взискател или че е във вреда на последния и страни по нея са свързани с длъжника лица.“. Това разпределяне на доказателствената тежест е направено единствено по отношение на исковете по чл. 216 ал.