Решение № 1880 от 01.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1880 гр. София, 29.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Петя Попова при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20231100502392 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 12771 от 14.11.2022 г. по гр. д. № 55315/2021 г. по описа на СРС, 80-ти състав е утвърдил постигнатото споразумение между Л. П. П. и Л. Д. К., по отношение упражняването на родителските права спрямо детето - К. Л. К., родена на **** г., който са предоставени на майката Л. П. П., при която е определено местоживеенето на детето, както и по отношение режима на лични отношения на бащата Л. Д. К. с детето – К. Л. К..

С Решението районният съд се произнесъл по единствения останал спорен въпрос между страните, касаещ дължимата издръжка за детето К., като на осн. чл. 127, ал. 2 СК вр. чл. 143 СК е осъдил бащата Л. Д. К. да заплаща на малолетното си дете К. К. чрез майката Л.

П. месечна издръжка в размер на 215 лева, считано от 29.12.2021 г. до настъпване на законна причина, изменяща размера ѝ или прекратяваща издръжката.

С Решението районният съд е отхвърлил исковата претенция по чл. 127, ал. 2 СК вр. чл. 143 СК за разликата над 215 лева до 400 лева.

Срещу Решението е постъпила въззивна жалба, подадена от Л. П. П., с която съдебният акт се обжалва в частта, в която е утвърдено постигнатото по реда на чл. 127, ал.1 от CK между Л. П. П. и Л. Д. К. споразумение относно режима на лични отношения на малолетнатаК. Л. К. с бащата Л. Д. К., като е определил режим на лични отношения на бащата. Майката Л. П. П. е останала недоволна от постановеното решение по отношение на определения режим, отнасящ се за всяка четна календарна седмица, според поредния й номер в годината, в сряда, за времето от 17:00ч. /или след приключване на учебните занятия/ до 8:00 на следващия ден, както и по отношение на режима - 30 дни през лятото, разделена на два пъти по 15 последователни дни, несъвпадащи с платения годишен отпуск на майката.

1

С въззивната жалба решението се атакува в частта, в която е отхвърлена претенцията й за издръжка за сумата над 215 лева до първоначално предявения й размер на 400лв.

В жалбата са изложени аргументи, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено при непълнота на доказателствата. Сочи се, че бащата не проявява интерес към дъщеря си, като личните контакти се установяват само по инициатива на майката. Твърди се, че Л. К., не изявява желание да се ползва от определения му режим на лични отношения в пълния му размер. Въззивницата излага аргументи, че единствено тя покрива разходите на детето, а бащата заплаща месечна издръжка спорадично. Счита се, че за покриване на ежедневните нужди на детето следва да бъде заплащан в размер на 400 лева. Моли се първоинстанционното решение да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде изменена определената издръжка за детето, както и режима на личните отношения с бащата Л. Д. К..

Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от активно легитимирано лице - въззиваемата страна Л. Д. К., с който оспорва въззивната жалба.

Пред въззивния съд въззивникът чрез процесуалния си представител поддържа въззивната жалба и отправя искане тя да бъде уважена. Моли да бъде изменен режима на лични отношения на детето с бащата, така както е посочено във въззивната жалба. По отношение издръжката застъпва становище за реализирани доходи от страна на въззиваемия в по-висок размер от посочените в справките в НАП и НОИ, доколкото бащата упражнява търговска дейност, управител и собственик е на търговска фирма, като решението за размера на осигурителния доход за управителя се взима еднолично от самия него. Отправя искане за уважаване на иска за издръжка в цялост.

Пред въззивния съд въззиваемият чрез процесуалния си представител оспорва въззивната жалба. В представените писмени бележки застъпва становище за недопустимост на същата в частта, с която се обжалва решението, с което е утвърдено постигнато между страните споразумение. По отношение иска за издръжка акцентира върху реално доказаните възможности на бащата и обстоятелството, че същият се грии и за друго ненавършило пълнолетие дете, поради което той не е в състояние да заплаща издръжка по-висока от 240250 лева. С оглед икономическите промени твърди, че нарастването на минималната работна заплата не следва да се преценява и към минал момент.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Депозираната въззивна жалба от Л. П. срещу решението в частта, с която е утвърдено постигнатото по реда на чл. 127, ал.1 от CK между Л. П. П. и Л. Д. К. споразумение относно режима на лични отношения на бащата Л. Д. К. с малолетната К. Л. К., като е определил режим на лични отношения на бащата с детето, както следва за всяка четна календарна седмица, според поредния номер в годината, в сряда, за времето от 17:00ч. /или след приключване на учебните занятия/ до 8:00 на следващия ден, както и по отношение на режима - 30 дни през лятото, разделена на два пъти по 15 последователни дни, несъвпадащи с платения годишен отпуск на майката, за недопустима.

Производството по чл. 127, ал. 2 от СК представлява такова по спорна съдебна администрация. То започва и се развива по молба на някой от двамата родители, когато те не живеят заедно (в състояние на трайна фактическа раздяла са, независимо от това дали са в брак или не) и не са постигнали споразумение, утвърдено от съда, относно местоживеенето на ненавършилите пълнолетие техни деца, упражняването на родителските права, личните отношения с децата и издръжката им. Този вид производство е част от уредените в ГПК, наред със защитно-санкционните и охранителните. Защитно-санкционните 2 производства въздействат върху гражданските правоотношения, когато последните са накърнени и целят възстановяване на законосъобразното им развитие. Производствата по спорна съдебна администрация управляват (администрират) гражданските правоотношения, като съдът определя начина за упражняване на материалните субективни права.

Охранителните производства, от своя страна, съдействат на гражданските правоотношения.

В производствата по спорна съдебна администрация по чл. 127, ал. 2 СК съдът служебно следи за защитата във възможно най-голяма степен на интересите на децата. Именно интересите на децата налагат във всички тези случаи – или със споразумението между родителите, но утвърдено от съда по реда на чл. 127, ал. 1 СК, или по реда на спорната съдебна администрация – с охранителното съдебно решение - да бъдат уредени/разрешени всички тези въпроси, визирани в разпоредбата на чл. 127, ал. 2 СК. По същия комплекс от въпроси съдът се произнася служебно и с бракоразводното решение – чл. 59, ал. 2 от СК.

Законът не изключва възможността част от тези въпроси да бъдат уредени с утвърдено от съда споразумение между родителите, а друга част от тях да бъдат разрешени с решение на съда (в този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 2 от ТР № 1/03.07.2017 г. на ОСГК на ВКС). Следователно е допустимо преминаването от производство по чл. 127, ал. 2 СК към производство по чл. 127, ал. 1 СК. В подкрепа на този извод е предвиденото преминаване към развод по взаимно съгласие в бракоразводния процес при постигнато споразумение между страните – арг. от чл. 321, ал. 5 ГПК. Производството по чл. 127, ал. 1 СК по своя характер е особено охранително производство, за което, доколкото не е предвидено друго, се прилагат общите правила на охранителните производства, уредени в ГПК. Съгласно чл.

537, ал. 1 ГПК решението, с което молбата за издаване на искания акт се уважава, не подлежи на обжалване. /В горния смисъл Решение № 30 от 01.02.2019 г. по гр. д. № 3060/2018 Г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и Решение № 64 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 1398/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/.

По делото се установява, че въззивникът и въззиваемият са депозирали постигнато между двамата споразумение относно упражняването на родителски права спрямо детето К.

Л. К., местоживеене на детето и режима на лични контакти с неотглеждащия родител.

Споразумението е подписано и от двете страни, като майката Л. П. и бащата Л. К. са се явили лично в проведеното открито съдебно заседание на 12.10.2022 г., в което страните са отправили искане към съда за утвърждаване на споразумението. С Решението си районният съд е утвърдил представеното от страните споразумение.

С оглед така предприетите процесуалните действия от страните по делото и изричното им волеизявление, че поддържат споразумението и желаят неговото утвърждаване, се налага изводът, че производството по чл. 127, ал. 2 СК се е трансформирало в такова по чл. 127, ал. 1 от СК по отношение въпросите, касаещи родителските права, местоживеенето на детето и режима на лични контакти. Районният съд е уважил молбата за утвърждаване на споразумението, поради което и по изложените по горе съображения приложение намира разпоредбата на чл. чл. 537, ал. 1 ГПК. Следователно решението в частта, с която е утвърдено постигнатото споразумение относно режима на лични отношения на бащата с детето К., не подлежи на обжалване. При това положение въззивната жалба в тази част като насочена срещу неподлежащ на обжалване акт се явява недопустима, поради което в тази част въззивното производство подлежи на прекратяване.

Въззивната жалба в частта, с която се обжалва решението на районния съд по произнасянето по чл. 127, ал. 2 вр. чл. 143 СК е допустима. По отношение размера на издръжката страните не са постигнали споразумение, поради което размерът е определен от съда. Жалбата е подадена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в законоустановения срок от лице, притежаващо право на обжалване и с правен интерес.

Предвид допустимостта ѝ жалбата следва да бъде разгледана по същество.

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК се произнася служебно по валидността на 3 решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

При извършена служебна проверка въззивният съд намира постановеното решение за валидно – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и съдържание. Настоящата инстанция приема, че решението в обжалваната част е допустимо, тъй като не се констатират процесуални пречки за разглеждане на депозираната искова молба, а районният съд се е произнесъл съобразно искането, с което е бил сезиран.

По отношение правилността въззивният съд намира следното:

Районният съд е сезиран с иск с правно основание чл.127, ал. 2 вр. 143 СК за осъждане на Л. Д. К. да заплаща издръжка, считано от предявяване на насрещната искова молба (29.12.2021 г.) до настъпване обстоятелства, налагащи изменение или прекратяване, на детето К. К. на 400 лева, месечно.

С постановения си съдебен акт първата инстанция е приела, че с оглед дохода на бащата и обстоятелството, че същият се грижи и за друго малолетно дете, той има възможност да заплаща издръжка в размер на 215 лева, поради което искът за разликата над 400 лева е отхвърлен.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.127, ал. 2 вр. 143 СК и чл. 149 СК за разликата над 215 лева месечно до пълния предявен такъв от 400 лева месечно, като в останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.

Съгласно чл. 143, ал. 2 СК всеки родител дължи издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали последните са работоспособни и дали могат да се издържат от своето имущество, а в ал. 1 на същата разпоредба е регламентирано, че всеки родител е длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на детето. Конкретният размер на издръжката се определя, въз основа съвкупна преценка на нуждите на лицето, което има право на издръжка, и на възможностите на лицето, което я дължи. В т. 4 от ППВС от 1970 г. е разяснено, че възможността на лицето, което дължи издръжка, е основание за даване на издръжка и показател за размера , като тя е винаги обективна, конкретна и се определя от доходите, имуществото и квалификацията на задълженото лице. Съобразявайки нормативната уредба се налага извод, че алиментното задължение на родителя да дава издръжка за своите деца е безусловно, като конкретният му размер се обуславя от възможностите на лицето, което я дължи.