Решение № 1109 от 16.07.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1109 гр. Пловдив , 16.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично заседание на четиринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Божидар Ив. Кърпачев при участието на секретаря Станка Т. Деведжиева като разгледа докладваното от Божидар Ив. Кърпачев Административно наказателно дело № 20215330204274 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН.

Обжалвано е Наказателно постановление № 21-1030-004526, издадено от Началник група към ОДМВР-ПЛОВДИВ, сектор пътна полиция, с което на К. Н. М. е наложена глоба в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за нарушение на чл. 103 ЗДвП.

В жалбата се излагат конкретни съображения за незаконосъобразност на НП се и моли за неговата отмяна. Не се претендират разноски. Поконкретно се сочи, че:

- неправилно е установена изложената по делото фактическа обстановка;

- АУАН и НП са издадени в нарушение на чл. 33 ЗАНН.

Въззиваемата страна взема писмено становище за неоснователност на жалбата. Моли за потвърждаване на НП.

ПО ДОПУСТИМОСТТА НА ЖАЛБАТА

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

1

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че видно от отбелязването върху НП, същото е връчено лично на дата 09.06.2021г.

Жалбата е входирана на дата 14.06.2021г. От изложеното следва, че 7-дневния срок по смисъла на чл. 59 ЗАНН се явява спазен.

Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери правилността на атакувания ЕФ намери, че са налице основания за неговата отмяна по следните съображения:

ПО ОСНОВАНИЯТА ЗА ОТМЯНА НА НП

Наказателното постановление е издадено за това, че жалбоподателят на 23.04.2021 г. около 15:20 часа в гр. Пловдив, на бул. България - кръстовище с бул. Васил Априлов управлява мотоциклет СУЗУКИ ГСХ Р 1000 с рег.№ ******* лична собственост като: 1. При подаден сигнал за спиране от контролен орган със светлинна сигнализация на патрулен автомобил АП227 и с разпореждане на полицейски орган, водачът не спира, а продължава движението си направо. Налага се глоба и лишаване от управление на МПС в максимален размер, предвид това, че с поведението си застрашава живота и здравето на хората като повлича и полицейски служител, за което са му съставени още два акта за извършените от него деяния.

Същевременно в чл. 33 ЗАНН е предвидено, че когато за същото деяние е възбудено наказателно преследване от органите на прокуратурата, административно наказателно производство не се образува. При констатиране на признак/признаци на извършено престъпление административно наказателното производство се прекратява, а материалите се изпращат на съответния прокурор.

За проверка дали е нарушено правилото по чл. 33 ЗАНН от съда по служебна инициатива е изискана в заверено копие цялата прокурорска преписка по ДП 232/2021г.

Нормата на чл. 33 ЗАНН е проявна форма на по-общия принцип не бис ин идем, прогласен в чл. 4 от Протокол 7 към ЕКЗПЧОС и предмет на 2 тълкуване по ТР3/2015 ОСНК на ВКС и ТР 4/2017 ОСНК, поради което при разкриване на съдържанието на понятието „за същото деяние“ следва да се вземат предвид достиженията при тълкуване на понятието idem по смисъла на ЕКЗПЧОС.

В ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, е изяснено, че в трайната практика на ЕСПЧ престъплението (нарушението) се разглежда като съвкупност от конкретни фактически обстоятелства, които се отнасят до един и същи извършител и са неразделно свързани помежду си във времето и в пространството.

Според Европейския съд отправната точка за преценка на понятието „същото деяние” е „конкретното незаконно поведение”, „идентичността на фактическите актове”.

С основополагащо в този смисъл значение е решението по дело Сергей Золотухин срещу Русия, в което е въведен хармонизиран подход при преценка дали се касае за същото деяние, като е прието, че принципа ne bis in idem въвежда забрана за провеждане на втори процес с наказателен характер срещу едно и също лице въз основа на идентични факти или факти, които по същностните си елементи са едни и същи, като от значение за извода дали се касае за идентични факти е съпоставката на конкретните условия на време, място, обстановка при осъществяване на деянието и единството на решението, въз основа на което е предприето поведението на дееца

Нещо повече практиката на ВКС е категорична, че без значение за преценката дали лицето е съдено два пъти за едно и също деяние е обстоятелството, че в двата отделни процеса с наказателен характер при едни и същи факти лицето може да е наказано за нарушение на две различни правни норми, охраняващи различен кръг обществени отношения.

Така изрично ТР 3/2015 ОСНК, Решение № 227/ 06 януари 2017 г., трето наказателно отделение, наказателно дело № 617/2016 г. на ВКС, Решение № 71 от 17.06.2015 г. по н. д. № 1958 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение на ВКС, Решение № 97 от 11.04.2017 г. по н. д. № 238 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение на ВКС.

В идентичен смисъл е и трайната практика на Европейския съд по правата на човека , която приема, че принципа ne bis in idem се прилага при 3 тъждество на деянието („историческият акт”), разбирано като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти, независимо от правната му квалификация или от защитавания правен интерес. (За справка дело Золотухин против Русия).

При съобразяване на гореизложените принципни съображения съдът намира, че:

-образуваното ДП 232/2021г се води срещу същото лице, срещу което е издадено обжалваното НП, нещо повече то е привлечено като обвиняем по това досъдебно производство.

- съвкупността от неразривно свързани факти, за които са водени административния процес и досъдебното производство, не само че са сходни по съществените си белези, но и са напълно идентични, поради което за контролните органи е съществувала безусловната забрана да продължават развитието на административно наказателния процес. Като издадено в рамките на един напълно незаконосъобразен процес и представляващо негова еманация, процесното НП подлежи на отмяна.

Пълната идентичност на фактите по двата процеса е видно от съпоставката на:

-АУАН и НП от една страна и

-материалите по изисканото ДП, сред които – постановление за образуване на ДП, постановление за привличане на обвиняем, разпит на свидетели- Д. К. и Г.М., от които е видно, че фактите, за които е издадено НП изцяло са включени в предмета на доказване по образуваното досъдебно производство.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че е изцяло неоснователно възражението на въззиваемата страна в съпроводителното писмо, че предмет на двете производства били различни деяния на дееца – предмет на НП бил отказът да се спре в изпълнение на полицейско разпореждане, а предмет на престъплението по чл. 270 НК бил последяващия опит да избяга.

На първо място това становище не държи сметка за трайното виждане в доктрината и съдебната практика разглеждащо деянието като съвкупност от телодвижения, извършени под контрола на съзнанието в дадено време, на 4 дадено място при единство на обстановката и в резултат на единно или подновяващо се решение.

От това следва, че две различни деяния ще са налице, само ако са извършени две различни системи от телодвижения при промяна във времето, мястото или обстановката и в резултат от две самостоятелни решения.

Така изрично Решение № 93 от 24.II.1977 г. по н. д. № 64/77 г., I н. о. на ВС, Решение № 52 от 21.06.2002 г. по н. д. № 667 от 2001 г., I н.о., на ВКС, Решение № 20 от 01.02.2016 г. по н. д. № 16 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение на ВКС, Решение № 202/ 04 юни 2015 год., трето наказателно отделение наказателно дело № 290/2015 год. на ВКС.

В конкретния случай отделните прояви на дееца са до такава степен свързани в неразривно единство по време, място на извършване и идентичност на обстановката и субективното отношение, че представляват единна противоправна проява /единно деяние/, като разкъсването му на отделни компоненти е недопустимо.

На следващо място становището на въззиваемата страна не дължи сметка за трайната съдебна практика по приложението на престъпния състав по чл. 270 НК и за разграничението му с нарушението по чл. 103 ЗДвП, приемаща, че проявата по 270 НК включва в себе си освен противозаконното пречене на орган на власт, изразяващо се в неизпълнение на разпореждане дадено по надлежния ред, но и допълнителни действия, които именно повишават степента на обществена опасност на извършеното и го превръщат от обикновено административно нарушение в престъпление. В този смисъл престъплението по чл. 270 НК поглъща нарушението по чл. 103 ЗДвП, но съдържа и допълнителни елементи.

Така Решение № 254/ 12.03.2018 г., наказателно дело № 923/2017 г. по описа на ВКС, Решение № 16 от 24.02.2009 г. по нак. д. № 652/2008 г. на Върховен касационен съд, Решение № 556 от 15.12.2012 г. по нак. д. № 1780/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение № 55 от 28.03.2017 г. по н. д. № 71 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 248 от 26.09.2013 г. по нак. д. № 756/2013 г. на Върховен касационен съд.

Именно поради това, както вече се спомнена във воденото наказателно производство- предмет на разследване при обосноваване на 5 престъплението по чл. 270 НК са били както действията, за които е наказан дееца с НП, така и цяла палитра от други действия, които ги предшестват или следват, но функционално и субективно са неразривно свързани.

При извод, че флагрантно са нарушени базисни правила на процеса по ЗАНН-чл. 33 , НП следва да се отмени, без да се налага обсъждане извършено ли е вмененото нарушение по същество.

ПО РАЗНОСКИТЕ

При този изход на спора, съгласно новелата на чл. 63, ал.3 ЗАНН жалбоподателят би имал право на разноски. Такива обаче, в конкретния случай не могат да се присъдят по следните съображения:

На първо място липсва нарочно искане за присъждане на разноски по смисъла на т.11 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, съгласно която претенцията за разноски следва да бъде изрично заявена и това може да стане най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция.

На следващо място липсват и доказателства разноски по делото реално да са сторени за заплатено възнаграждение за адвокатска защита и съдействие. Тук следва да бъдат съобразени и постановките на т.1 от ТР 6/2012 ОСГТК, съгласно което разноски за адвокатски хонорар могат да бъдат присъдени, само ако е доказано реалното им заплащане преди приключване на последното открито заседание по делото. Ако заплащането е уговорено в брой, доказването може да стане и чрез отбелязване на това обстоятелство в договора за адвокатска защита и съдействие, като в този случай той има характер на разписка. Ако е уговорено плащането да стане по банков път, доказването следва да е със съответните банкови документи (платежно нареждане и др.)

В този смисъл е и трайната практика на Административен съд Пловдив, съгласно която за да бъдат присъдени разноски, те следва да бъдат поискани и сторването им да бъде доказано най-късно до приключване на последното открито заседание по АНД.

Сам по себе си фактът на уважаване, респ. отхвърляне на жалбата, не е 6 достатъчен, за да бъдат присъдени на страната направените разноски.

Присъждането им не е автоматична последица от постановяването на благоприятно за страната решение и по дължимостта им съдът не се произнася служебно.

Така изрично Решение № 1411 от 30.07.2020 г. по к. адм. н. д. № 1164 / 2020 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив.

В конкретния случай по делото е представено пълномощно в полза на защитника. Липсва обаче

-договор за правна защита и съдействие, в който изрично да е уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение;

-доказателства адвокатски хонорар реално да е заплатен в брой или по банков път, поради което и разноски не следва да се присъждат.

По изложените по-горе съображения във връзка с крайните срокове, в които могат да се поискат разноски и да се представят доказателства за реалното им сторване, пропускът да се направи това преди обявяване на делото за решаване, не може да се санира, с по-късното предприемане на тези действия по реда на чл. 306 НПК или чл. 248 ГПК .