Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 369 от 29.06.2026, Софийски окръжен съд

Съд
Софийски окръжен съд
Дело
Въззивно частно наказателно дело 225/2026
Вид
Определение № 369
Подписан
29.06.2026
В сила
29.06.2026
Състав
Яника Тенева Бозаджиева, Виктория Росенова Стоилова, Мариета Неделчева

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 369 гр. С., 29.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН

НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Яника Т. Бозаджиева

Членове:

Мариета Неделчева

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря ЛЮБА СТ. СТАТЕЛОВА в присъствието на прокурора Ц. Б. И. като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно частно наказателно дело № 20261800600225 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 306 ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 НПК.

С определение от 25.02.2026 г., постановено по реда на чл.383,ал.2 НПК след одобряване на споразумение по НОХД № 112/2026 г. по описа на Районен съд – Б., съдът на осн. чл.306, ал.1, т.1 НПК и чл.343б, ал.5, вр. чл. 343б, ал. 2, вр. ал. 1 НК е осъдил В. В. Н., ЕГН ********** да заплати в полза на държавата сумата от 2 767 евро, представляваща левовата равностойност на лек автомобил марка „Мицубиши“, модел „Паджеро“, с рег. № ......., послужило за извършване на престъплението по чл. 343б ал. 2 НК, за което е признат за виновен.

Срещу така постановеното определение в срок е депозирана въззивна жалба от осъденото лице В. В. Н., чрез упълномощения му защитник – адв. Г.

В. У.. С жалбата се оспорва определената парична равностойност на лекия автомобил, като се твърди че последната не отговаря на реалното му фактическо състояние. В тази връзка твърди, че изготвената на досъдебното производство съдебно-оценителна експертиза не е направила оглед на място на процесния лек автомобил, а оценила последния единствено по сравнителния метод, като е направила съпоставка с две обяви. По изложените съображения моли да бъде допуснато изготвянето на повторна съдебнооценителна експертиза, доколкото е налице очевидно съмнение за правилността на вече изготвената такава.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция упълномощения защитник на подсъдимия Н. – адв. Г. У. изцяло поддържа въззивната си жалба, по изложените в нея съображения. Предоставя на съда преценката коя от наличните по делото пазарни оценки на автомобила да възприеме.

1

В лична защита осъденият В. В. Н. поддържа изложеното от неговия защитник.

Представителят на С.о.п. изразява становище за неоснователност на жалбата, с оглед което счита, че същата следва да бъде оставена без уважение.

Моли да бъде потвърден първоинстанционният съдебен акт.

В последната си дума осъденият моли съда да намали сумата за плащане.

Софийският окръжен съд, като съобрази изложеното в жалбата и данните по делото, намира следното:

Депозираната частна жалба е процесуално допустима. Същата е подадена в срока по чл.319, ал.1, вр. чл.306, ал.3, вр. ал.1, т.1 НПК и от страна, която се явява процесуално легитимирана да обжалва постановения съдебен акт. Разгледана по същество въззивният съд, намира същата за частично основателна.

Със споразумение, одобрено на 25.02.2026 г. по НОХД № 112/2026 г., по описа на РС - Б., В. В. Н., е признат за виновен, за това, че на 14.02.2026 г. около 21,05 ч. в с. Т., общ. Б., обл. С. по ул. „И.“ с посока на движение от ул.

„Ал. С.“ към в.з. Т. срещу гробищен парк е управлявал моторно превозно средство – лек автомобил марка „Мицубиши“, модел „Паджеро“, с рег. № ......., с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда, а именно 1.53 на хиляда, установено по надлежния ред, съгласно съдебно-химическа експертиза № 2026/ХИ-65/17.02.2026 г., изготвена в специализирана химическа лаборатория към „БНТЛ“ при ОДМВР – С., след като е осъждан с влязло в сила на 08.04.2025 г. със споразумение № 14/08.04.2025 г. по НОХД № 25/2025 г. по описа на РС-Е., за деяние по чл. 343б, ал. 1 Н, за което и на осн. чл. 343б, ал. 2 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК, му е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от три месеца, което на осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б.

„б“ ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ“ режим и на осн. чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК го е лишил от право да управлява МПС за срок от единадесет месеца.

На основание чл. 55, ал.3 вр. ал.1 НК на осъдения Н. не е наложено полекото наказание „глоба“, което законът предвижда наред с наказанието лишаване от свобода.

След одобряване на постигнатото споразумение между представител на РП – Б., адв. Г. У. и подзащитния му В. Н., съдът служебно на осн. чл.306, ал.1, т.1 НПК се е занимал с въпроса за присъждане равностойността на лекия автомобил във връзка с извършеното престъпление по чл.343б, ал.2 НК. След като е преценил, че са налице основанията за прилагане на нормата на чл.343б, ал.5 НК, както и че управлявания лек автомобил марка „Мицубиши“, модел „Паджеро“, с рег. № ......., послужил за извършване на престъплението, не е собственост на осъдения В. В. Н., е присъдил неговата равностойност в размер на 2 676 евро в полза на държавата.

Нормата на чл.343б, ал.2 НК инкриминира по наказателен ред управление на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда. В редакцията на закона, действаща към момента на 2 извършване на деянието по делото, приложима по аргумент на чл.2, ал.2 НК, е предвидено кумулативно приложение на наказанията: лишаване от свобода за срок от една до пет години, глоба от 500 лв. до 1500 лв. и лишаване от право да управлява МПС /чл.343г НК/. Освен това за извършеното престъпление кумулативно е предвидена и допълнителна санкция по чл.343б, ал.5 /нова, бр.67 от 2023 г./ - отнемане в полза на държавата на моторното превозно средство, послужило за извършване на престъплението, когато то е собственост на дееца, а докато деецът не е собственик – присъждане на равностойността му.

Република България като държава членка на ЕС, както и останалите държави от Съюза, са задължени да прилагат правото на ЕС, винаги когато действат в приложното му поле. Така рамковите решения и директивите са актове от вторичното право на ЕС, като задължителния характер на рамковите решения налага на съдилищата задължението да тълкуват националното право в съответствие с тях /решение по дело С-103/05 на СЕС, т.34/. Принципът на съответстващо тълкуване се прилага и за директивите, като изисква националните съдилища да използват всички свои правомощия, като вземат цялото вътрешно право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на съответната директива и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от нея цел /решение по дело С-282/10 на СЕС, т.27/.

Следователно в случая като част от правото на Съюза, приложими са Рамково решение 2005/212 относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления и Директива 2014/42 за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в ЕС от европейското право. Разпоредбите от първичното право на Съюза на които е посочено, че се основава Рамково решение 2005/212, а именно чл.29 и чл.31, параграф 1, б.В от Договора за ЕС, предоставят достатъчен обхват на Рамково решение 2005/212, за да се прилага то спрямо престъпления с определена тежест, а именно наказуемите с лишаване от свобода над една година, без обаче те да се ограничават до конкретен списък или категория (каквато би могла да бъде организираната престъпност). В крайна сметка разпоредбите на първичното право, споменати в Рамково решение 2005/212 като правно основание, предоставят достатъчен обхват, за да може член 2 от него да обхване хоризонтално и престъпленията, които европейският законодател е счел за релевантни, без да ги свежда до определена област на престъпната дейност.

Приемането на Директива 2014/42, която заменя само част от разпоредбите на Рамково решение 2005/212, не поставя под въпрос този извод, защото разпоредбите, които остават в сила, в това отношение са съставна част на Рамковото решение. В противен случай те щяха да са включени в текста на Директива 2014/42.

Така съгласно член 2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212 всяка държава членка: „взема необходимите мерки, за да направи възможно конфискуването, изцяло или частично, на средства на престъплението и облаги от престъпление, за които се предвижда наказание лишаване от свобода над една година, или на имущество, чиято стойност отговаря на тези 3 облаги“. Съгласно чл.343б, ал.1-4 НК престъплението се наказва с лишаване от свобода до пет години, текстуално погледнато, то попада в приложното поле на член 2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212.

На следващо място Директива 2014/42 изоставя общия подход на Рамково решение 2005/212 и го заменя със специален списък с престъпления, залегнал в член 3 от него. Става въпрос за каталог от деяния с общоизвестна тежест, много от които се характеризират с наличието на организационен елемент (организирана престъпност). Списъкът на престъпленията по член 3 от Директива 2014/42, който е изчерпателен, не обхваща престъплението управление на моторно превозно средство след употреба на алкохол. Следва да се има обаче в предвид, че разпоредбите на Директива 2014/42 не изключват Рамково решение 2005/212 от правния ред на Съюза. Всъщност с оглед на контекста, в който е приета, Директива 2014/42 трябва да се разбира в смисъл, че има за цел да разшири приложното поле на разпоредбите на Рамково решение 2005/212. Ето защо конфискацията, следствие от управлението на моторно превозно средство след употреба на алкохол, попада в приложното поле на член 2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212, като наказанието лишаване от свобода, предвидено за това престъпление, е над една година.

На следващо място предвид разпоредбата на чл.14, пар. 1 от Директива 2014/42 дефинициите на понятията „конфискация“ и „средства на престъплението“ означава всяко имущество, което е използвано или се предвиждало да бъде използвано, по какъвто и да е начин, изцяло или частично, за извършване на престъпление или престъпления. Съгласно чл.2, т.4 от Директива 2014/42 „конфискация“ означава окончателното отнемане на имущество, постановено от съд във връзка с престъпление.

В разглеждания случай с разпоредбата на националния закон – чл.343б, ал.5 НК, се предвижда, че в случаите на ал.1 и 4 от същата норма, съдът следва да отнеме в полза на държавата моторното превозно средство, послужило при извършване на престъплението и е собственост на дееца, а когато деецът не е собственик – да присъди равностойността му. Всяко едно от престъпленията по чл.343б, ал.1-4 НК, към които препраща нормата на ал.5, предвижда наказание над една година лишаване от свобода, поради което и отговаря на изискването, поставено в чл.2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212 за размера на наказанието. По нататък, моторното превозно средство, послужило за извършване на престъплението по чл.343б, ал.5 НК влиза в обхвата на горепосочената дефиниция, дадена в чл.2, т.3 от Директива 2014/42 на понятието „средства на престъпление“. В случая съдебният състав намира, че е без значение дали се касае за предмет или средство на престъпление по смисъла на националното право, тъй като европейското право си служи със своя собствена терминология и в случая тя е приложима по отношение на съюзните актове. За яснота следва да бъде отбелязано, че настоящият въззивен състав е на становището, че в хипотезата на чл.343б, ал.1-4 НК моторното превозно средство е предмет на престъплението, а не средство.

На последно място, разпоредбата на чл.343б, ал.5 НК предвижда мярка, 4 която попада в обхвата на дефиницията на понятието „конфискация“ според чл.2, т.4 от Директива 2014/42, тъй като тази мярка се постановява от съд във връзка с извършено престъпление и води до окончателно отнемане на имущество. Обстоятелството, че съгласно националното ни право конфискацията е отделен вид наказание и то не е предвидено в разпоредбата на чл.343б, ал.5 НК не може да промени направения по-горе извод, тъй като в случая относими се явяват обхвата и дефиницията на понятието „конфискация“ според правото на ЕС – Директива 2014/42, а не според националния закон. От всичко гореизложено може да се направи извода, че чл.343б, ал.5 НК засяга случаи, които са свързани с обхвата на Рамково решение 2005/212 и Директива 2014/42, поради което конкретното правно положение попада в приложното поле на правото на ЕС и не се намира в противоречие с този правен ред.