Решение № 3438 от 04.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3438 гр. София, 04.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20211100509616 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение от 14.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 82231/ 2017 г. на Софийски районен съд, I ГО, 157 състав, М. Г. Н. /ЕГН **********/, В. И. Д. /ЕГН **********/ и Я. Д. Д. /ЕГН **********/ са осъдени да заплатят солидарно на П. И. Т. /ЕГН **********/ на основание чл.45, ал.1 ЗЗД сумата 16 497.82 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на собствени на ищеца движими вещи, отнети при извършено на 21.11.2011 г. незаконно проникване в жилището му, находящо се в гр. София, бул.„Княз *********, ведно със законната лихва от датата на увреждането- 21.11.2011 г., до окончателното погасяване на вземането, както и на основание чл.45, ал.1 вр. чл.52 ЗЗД сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в продължаващи и до днес страдания по загубените лични вещи, представляващи скъп спомен, както и ежедневен страх от ново незаконно проникване в жилището- като неприкосновено лично пространство, от извършено на 21.11.2011 г. незаконно проникване в жилището на ищеца, находящо се в гр. София, бул.„Княз *********, ведно със законната лихва от датата на увреждането- 21.11.2011 г., до окончателното погасяване на вземането, като искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците М. Г. Н., В. И. Д. и Я. Д. Д. са осъдени да заплатят на ищеца П. И. Т. сумата 1 509.91 лв.- разноски по делото, и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът П. И. Т. е осъден да заплати на ответника Я. Д. Д. сумата 750 лв.- разноски по делото.

Постъпили са въззивни жалби от М. Г. Н. и Я. Д. Д. /ответници по делото/, в които са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени предявените срещу тях искове и в частта 1 относно присъдените на ищеца разноски. Поддържа се от въззивниците, че при наличието на влязла в сила присъда на наказателния съд, с която двамата са признати за невиновни в извършване на деянието, в резултат на което се твърди да са настъпили предявените за обезщетяване от ищеца имуществени и неимуществени вреди, на основание чл.300 ГПК първоинстанционният съд е следвало да съобрази задължителната сила на присъдата, като събирането на доказателства и извършването на самостоятелна преценка по въпросите, отнасящи се до извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, съставляват съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до постановяването на неправилно съдебно решение. В случай, че въззивният съд не възприеме съображенията за обвързващ характер на влязлата в сила присъда на наказателния съд, въззивниците оспорват фактическите изводи на първоинстанционния съд по същество, като поддържат, че и събраните в рамките на гражданското производство доказателства не са в състояние да установят участието им във вмененото им от ищеца вредоносно деяние. В тази връзка считат, че първоинстанционният съд е кредитирал в прекалено голяма степен показанията на двамата разпитани като свидетели полицейски служители, като обръщат внимание на обстоятелството, че същите не са възприели деянието непосредствено, а свидетелстват единствено за видяното от тях на видеозаписи от охранителни камери, при това такива, за които в заключението на съдебнотехническата експертиза е прието, че не съдържат достатъчно данни, за да се направи извод, че жалбоподателите са взели участие в извършване на процесното деяние. При горните съображения Н. и Д. молят да бъде постановена отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част /части/ и да бъде постановено решение, с което предявените срещу тях искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Въззиваемата страна П. И. Т. /ищец по делото/ оспорва въззивните жалби на ответниците М. Н. и Я. Д. и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето им като неоснователни. Оспорва наведените в жалбите доводи, че поради наличието на влязла в сила оправдателна присъда съдът не бил свободен да извърши самостоятелна преценка относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дейците, като поддържа възприетото от първоинстанционния съд, че в случая нормата на чл.300 ГПК, уреждаща задължителната сила на влязлата в сила присъда за гражданския съд, разглеждащ частноправните последици от деянието, е неприложима, доколкото причина за постановяването й е незачитането на част от доказателствата, поради това, че при събирането им не са спазени изискванията на НПК. Същевременно според въззиваемия събраните в гражданското производство доказателства установяват всички елементи от фактическия състав за ангажиране гражданската отговорност на ответниците, в това число участието им в извършване на вредоносното деяние, както и настъпването на предявените за обезщетяване вредиимуществени и неимуществени. Поради изложеното моли постановеното от СРС решение в обжалваната осъдителна част /части/ като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните съгласно чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими.

Разгледани по същество, жалбите на ответниците М. Н. и Я. Д. са основателни.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по 2 останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част /части/.

По същество постановеното от СРС решение е неправилно в обжалваната от ответниците М. Н. и Я. Д. част /части/ и следва в тази част да бъде отменено.

Ищецът П. И. Т. претендира заплащане на сумата 16 497.82 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на притежавани от него движими вещи, отнети при извършено на 21.11.2011 г. незаконно проникване в жилището му, находящо се в гр. София, бул.„Княз *********, както и на сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в продължаващи и до днес страдания по загубените лични вещи, представляващи скъп спомен, както и ежедневен страх от ново незаконно проникване в жилището- като неприкосновено лично пространство.

Съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на въззивния съд за липса на кумулативно изискуемите от закона материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответниците М. Н. и Я. Д. по чл.45 ЗЗД.

Непозволеното увреждане- чл.45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, включващ следните елементи: 1/ деяние /действие или бездействие/; 2/ вреда; 3/ противоправност на деянието /в случая бездействие/; 4/ вина; и 5/ причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното- съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД.

Противоправността при деликтите- като нарушение на правилото да не се вреди другиму, се изразява в противоречие между поведението на делинквента и правни норми от действащото обективно право, които по императивен начин уреждат правомощията на титулярите на абсолютни субективни права и съдържанието на тези права. Правото на защита на здравето и на жилището /неприкосновеност/ на гражданите, каквито според фактическите твърдения на ищеца са накърнени в настоящия случай, са права от категорията на абсолютните и изрично са прогласени в нормите на чл.33, ал.1 и чл.52, ал.3 от Конституцията на Република България.

В настоящия случай, независимо от наличните данни и доказателства за засягането на тези субективни права на ищеца, не може да се приеме, че това е станало поради проявено от страна на ответниците Н. и Д. спрямо него противоправно поведение. Понятието „вреда“, което не е нормативно определено, следва да се тълкува в широк смисъл- като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По реда на чл.45 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна връзка /резултат на/ противоправното и виновно поведение на дееца. Тъй като в случая въз основа на събраните в процеса доказателства не се установява на посочената от ищеца дата- 21.11.2011 г., ответниците Н. и Д. да са реализирали спрямо него противоправно поведение, намиращо се в причинна връзка с понесени от него имуществени вреди /стойност на противозаконно отнети движими вещи/ и неимуществени вреди /болки и страдания от психическо естество/, не може да бъде обоснован извод за наличие на предвидените в чл.45 ЗЗД материално- правни предпоставки, дадени кумулативно, поради което и посочените ответници не дължат плащането на обезщетение за обезвреда- за претърпени от ищеца имуществени и 3 неимуществени вреди, в какъвто смисъл са приетите от първоинстанционния съд изводи.

Предвид конкретните фактически твърдения, на които се основават исковите претенции, по делото следва да бъде установено при условията на пълно главно доказване, че М. Г. Н. и Я. Д. Д., първият- като извършител, и вторият- като помагач, са взели участие в извършеното на 21.11.2011 г. незаконно проникване в жилището на ищеца, находящо се в гр. София, бул.„Княз *********, в резултат на което на последния са причинени вреди- имуществени, изразяващи се в стойността на движимите вещи, изнесени от жилището, и неимуществени, изразяващи се в причинени на ищеца страдания по загубените лични вещи, представляващи скъп спомен, както и ежедневен страх от ново незаконно проникване в жилището- като неприкосновено лично пространство.

За да уважи претенциите на ищеца срещу ответниците Я. Д. и М. Н., първоинстанционният съд е приел, че не е обвързан от влязлата в сила Присъда от 10.04.2018 г., постановена по НОХД № 21643/ 2012 г. на Софийски районен съд, НО, 19 състав, потвърдена с въззивно Решение № 61 от 21.01.2019 г. по ВНОХД № 5327/ 2018 г. на Софийски градски съд, НО, VII въззивен състав /респ. влязла в сила на 21.01.2019 г./, с която подсъдимият Я. Д. Д. е признат за невиновен в това, че на 21.11.2011 г. за времето от 11:00 до 12:20 часа, в гр. София, бул. „*********, в съучастие с М. Г. Н.- извършител, и В. И. Д.- извършител, като помагач умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез отстраняване на спънки, като предварително е проверил адреса няколко дни преди деянието, а в деня на извършване на кражбата е стоял в близост до местопрестъплението, като гледал да не дойдат хора, които да осуетят извършването на престъплението, чрез използване на техническо средство, отнел чужди движими вещи на обща стойност 16 497.82 лв., подробно индивидуализирани в присъдата, от владението на П. И. Т., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, и подсъдимият М. Г. Н. е признат за невиновен в това, че на 21.11.2011 г. за времето от 11:00 до 12:20 часа, в гр. София, бул.

„*********, в съучастие с В. И. Д.- извършител, и Я. Д. Д.- помагач, като извършител, чрез използване на техническо средство отнел чужди движими вещи на обща стойност 16 497.82 лв., подробно индивидуализирани в присъдата, от владението на П. И. Т., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои. Прието е в мотивите на обжалваното решение, че независимо от наличието на влязла в сила присъда на наказателния съд, с която ответниците са признати за невиновни в извършване на вмененото им от ищеца деяние, от което се твърди да са произлезли предявените за обезщетяване имуществени и неимуществени вреди, в случая нормата на чл.300 ГПК, уреждаща задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, не намира приложение, доколкото оправдателната присъда се основава не на положителен извод на наказателния съд, че обвиняемите не са извършили престъплението, за което им е повдигнато обвинение, а се дължи на незачитането от съда на доказателства, събрани в нарушение на правилата на НПК.