Решение № 225 от 21.10.2024, Окръжен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 225 гр. Габрово, 21.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ II, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Полина Пенкова

Членове:

Кремена Големанова

Велемира Димитрова при участието на секретаря Милкана Ив. Шаханова Балтиева като разгледа докладваното от Велемира Димитрова Въззивно гражданско дело № 20244200500317 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" АД, против Решение № 172/15.05.2024г., постановено по гр.д. № 468/2023 г. по описа на Районен съд Севлиево, с което са отхвърлени предявените против М. С. С. искове с основание чл. 422 от ГПК.

Според жалбоподателя обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че от представените по делото писмени доказателства, първоинстанционният съд правилно е установил наличието на валидно сключен договор за заем, усвояването на заемната сума, липсата на постъпили погашения, валидното прехвърляне на задължението чрез цесия, както и уведомяването на ответника за нея, но е приел, че договорът унищожаем. При тези обстоятелства първоинстанционният съд е следвало да уважи алтернативното му искане за прилагане на разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД, съгласно която в случай, че договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен всяка страна следва да върне на другата това, което е получила по нищожната/унищожената сделка, тъй като полученото се явява получено без основание. Изискуемостта на полученото без основание настъпва от момента на получаването, т.е. от датата на усвояване на кредита, като се дължи и обезщетение за забавено изпълнение считано от датата на усвояване на заемната сума. Последиците от прогласяване на договора за потребителски кредит за нищожен, както и от унищожаването му, са едни и същи (доколкото недействителността е 1 родово понятие) и са регламентирани с разпоредбите на чл. 23 от ЗПК и чл. 34 от ЗЗД, като се свеждат до връщане на полученото по договора. Жалбоподателят счита за неоснователни изводите на съда, че не е материално легитимиран да иска реституция по смисъла на чл. 34 ЗЗД в качеството си на цесионер на вземания произхождащи от договори за заем за потребителски кредити, а не за вземания произтичащи от неоснователно обогатяване.

Поради изложеното се прави искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявеният иск като признае за установено, че ответникът му дължи сумата от 600.00 лева, представляваща чиста стойност на кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението по чл.

410 от ГПК в съда до окончателното й изплащане. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева за въззивната инстанция, като прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответника по въззивната жалба възнаграждение.

В законния срок е постъпил писмен отговор от пълномощника на ответника по жалбата, с който последната се оспорва и се излагат аргументи относно нейната неоснователност. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 500 лева.

Въззивната жаба срещу решението е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявените искове по реда на чл. 422 от ГПК , с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, срещу М. С. С., с ЕГН **********, поставен под ограничено запрещение и действащ със съгласието на попечителя си - С. Х. С., с ЕГН **********, за признаване за установено, че ответникът дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД, с ЕИК 207172780, следните суми: 600 лева – главница; 62,70 лева – договорна лихва за периода от 19.02.2022 г. до 19.07.2022 г.; сумата 47,96 лева – мораторна лихва за периода от 20.02.2022 г. до 21.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.02.2023 г. до окончателното плащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 130/01.03.2023 г. по ч. гр.д. № 226/2023 г. по описа на Районен съд – Севлиево, като е осъдил „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД, с ЕИК 207172780, да заплати на М. С. С., с ЕГН **********, действащ със съгласието на попечителя си - С. Х. С., сумата от 850 (осемстотин и петдесет) лева, представляваща направени по делото разноски.

Прието е, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и М. С. С. е бил сключен договор за паричен заем № 4376240/20.01.2022 г., по силата на който на ответника бил отпуснат кредит в размер на 600 лева. На същата дата бил сключен и договор за предоставяне на поръчителство между ответника и „Файненшъл България” ЕООД /като поръчител/. По договора за паричен заем ответникът не извършил плащания, поради което дължал главница в размер на 600 лева, както и договорна лихва, в размер 62,70 лева, за периода 19.02.2022 г.

– 19.07.2022 г. Тъй като длъжникът не изпълнил поетото договорно задължение, „Изи Асет 2

Мениджмънт” АД отправило в писмен вид искане до „Файненшъл България” ЕООД за заплащане на целия дълг. Дружеството поръчител заплатило дълга в пълен размер на 742,12 лева, вследствие на което встъпило в правата на удовлетворения кредитор – „Изи Асет Мениджмънт” АД. Целият заем ответникът следвало да изплати на 19.07.2022 г., като към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение падежът бил настъпил.

По силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 02.03.2020 г. „Файненшъл България” ЕООД, в качеството му на цедент, е прехвърлило на ищцовото дружество „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД, с ЕИК 202527341 (правоприемник на което е ищецът - „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД, с ЕИК 207172780), в качеството му на цесионер, свои вземания, произхождащи от дължими възнаграждения по сключени договори за предоставяне на поръчителство, както и вземания на „Файненшъл България” ЕООД за извършени гаранционни плащания по договори за заем на клиенти (трети лица), отпуснати от кредитиращи/финансови институции, индивидуализирани в Приложение № 1 към договора, сред които и вземането към ответника.

От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е установено, че кредитът е усвоен изцяло и в брой. Задълженията на длъжника по договора за паричен заем са платени от поръчителя на 05.09.2022 г.

По делото е било представено удостоверение, изх. № РД-05-06.16-(2) от 17.08.2022 г. на Община Севлиево, съгласно което лицето С. Х. С. е определено за попечител на поставения под ограничено запрещение М. С. С., съгласно Решение № 125 от 11.07.2022 г., постановено по гр.д. № 163/2022 г. по описа на Окръжен съд – Габрово и протоколно решение № 01- П/2022 от 17.08.2022 г. на Органа по настойничество и по попечителство при Община Севлиево. Приети са като доказателства и Експертно решение на ТЕЛК № 91035 от 23.09.2022 г. и Епикриза от Държавна психиатрична болница – Севлиево на М. С. С..

С оглед възражението за унищожаемост на договора за заем от страна на ответника, е назначена съдебно-психиатрична експертиза, от чието заключение се установява, че М. С. С. страда от биполярно афективно разстройство. Психични и поведенчески разстройства вследствие употреба на алкохол. Синдром на зависимост. Вещото лице е посочило, че са налице достатъчно клинични основания да се приеме, че към 20.01.2022 г. се касае за маниен епизод без психотични симптоми. Въпреки съхранените интелектуални възможности, действията и преценките на лицето са доминирани от болестни афективни подбуди.

Посочено е, че постъпките му се характеризират с отслабен контрол на нормалните социални задръжки и действена улесненост, достигаща до дезорганизирано поведение.

Поради недостатъчната мисловна критичност и болестно разтормозена действена активност, той не е разбирал значението на извършеното и не е бил в състояние да ръководи постъпките си.

Въз основа на така установените фактически обстоятелства, съдът е приел, че М. С.

3

С., към момента на сключване на договора за кредит и договора за поръчителство – 20.01.2022 г., не е разбиралзначението на действията си и не е можел да ги ръководи, поради което направеното възражение по чл. 31, ал. 1 ЗЗД се явява основателно и сключеният между страните договор е унищожаем.

Изложени са съображения, че ищецът не може да претендира заплащане на исковите суми на договорно основание, тъй като разпоредбата на чл. 23 ЗПК, е приложима само в специалните хипотези уредени в глава шеста от ЗПК, а именно - при недействителност на договора за кредит, поради наличие на неравноправни клаузи и противоречие с императивни правила на ЗПК. В случая сключеният между страните договор е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, поради което е приложима нормата на чл. 34 ЗЗД,съгласно която, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея като това субективно право се упражнява с отделен иск.

Така мотивиран съдът е отхвърлил изцяло предявените по реда на чл. 422 от ГПК установителни искове.

Въззивният съд като извърши проверка на първоинстанционното решение намира, че последното е валидно и допустимо.

В производството пред първата инстанция са изяснени всички фактически обстоятелства от значение за решаването на спора.

По делото е безспорно установено, че към датата на сключване на договорите за паричен заем и за предоставяне на гаранция - 20.01.2022 г. ответникът М. С. С. не е разбирал значението на извършеното и не е бил в състояние да ръководи постъпките си, поради което сключеният договор за паричен заем е унищожаем. Този извод на съда не се оспорва от жалбоподателя. Възраженията му са свързани с неправилното приложение на закона и поконкретно на чл. 23 от ЗПК, като въззивният съд намира, че те са основателни.

Унищожаемият договор по своята правна същност е недействителен договор, поради което даденото по него е дадено без основание и подлежи на връщане. В противен случай би се достигнало до неоснователно обогатяване.

Настоящият съдебен състав не споделя възприетото от някои окръжни съдилища становище, че „Разпоредбите на чл. 23 от ЗПК и на чл. 34 от ЗЗД не следва да бъдат приравнявани като последици, тъй като в случая, целта на закрилата, която ЗПК дава на потребителя, не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения, накърняващи баланса на интересите на насрещните страни”. Напротив обявяването на договора за потребителски кредит за недействителен има за последица именно отричането на договарянето като основание за получаване на парична сума от страна на потребителя, поради което същият дължи връщането й, тъй като се е обогатил неоснователно.

В този смисъл е и Решение № 50174/26.10.2022г. по гр. д. № 3855/2021 г. на III-то гр. отделение на ВКС, в което е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз 4 основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 от ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.