Определение № 23818 от 30.06.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 23818 гр. София, 30.06.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БОРЯНА В. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело № 20251110154026 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Постъпила е молба с вх. № 171106/28.05.2026 г. от Ф. Б. Р. за изменение на Решение № 8900/14.05.2026 г., постановено по гр.д. № 54026/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 176 състав, в частта за разноските.

В молбата се твърди, че съдът е присъдил разноските по неправилен начин, като не е съобразил, че процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск – отхвърляне на главния, се е сбъднало, с оглед на което отговорността за разноски по делото се определя от изхода на делото по евентуалния иск. Предвид изложеното моли решението да бъде изменено, като се заличи диспозитивът, с който ищцата е осъдена да заплати разноски на ответника, съобразно отхвърлената част от претенцията, както и да се допълни, като съдът осъди ответника да заплати на адв. С. С. С., сумата от още 78,80 евро – адвокатски хонорар за процесуално представително в исковото производство и 16,39 евро за държавна такса.

Насрещната страна по молбата „***********“ ЕООД, в срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК, е депозирала становище, с което поддържа, че разноските са правилно присъдени – спрямо изхода по всеки от исковете.

Софийски районен съд, след като съобрази доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното:

Искането по чл. 248 от ГПК от Ф. Б. Р. е направено в рамките на законоустановения срок от легитимирана страна, поради което се явява процесуално допустимо. По същество молбата е неоснователна.

С Решение № 8900/14.05.2026 г., постановено по гр.д. № 54026/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 176 състав:

- е отхвърлен главният иск, предявен от Ф. Б. Р. иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, срещу „************“ ЕООД за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № L314998 от 02.02.2023 г., поради противоречие със закона,

- разгледани са евентуалните претенции на Ф. Б. Р., като:

- е прогласена е нищожността, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, по иска на Ф. Б. Р. срещу „************“ ЕООД на клаузата на договор за потребителски кредит L314998 от 02.02.2023 г., предвиждаща заплащане на такса за разглеждане на кредита в размер на 254,38 лева /130,06 евро/, поради противоречие със закона - са отхвърлени: исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузите от 1 договор за потребителски кредит L314998 от 02.02.2023 г., определящи размера на възнаградителната лихва и годишния процент на разходите.

При кумулативното съединяване на искове съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по всеки от кумулативно съединените искове, като разноските се присъждат в зависимост от изхода на спора по всеки един иск – когато той бъде уважен, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има ищецът, а когато искът бъде отхвърлен, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има ответникът. По евентуалния иск съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си, само ако се сбъдне процесуалното условие, при което той е предявен – отхвърляне на главния иск, както и когато производството по главния иск бъде прекратено. Различно е положението при евентуалното съединяване на искове срещу един ответник. В тези случаи произнасянето по претенциите за разноските зависи от изхода на спора по евентуалния иск – ако той бъде уважен, право на разноски отново има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, а ако евентуалният иск бъде отхвърлен, право на разноски има само ответникът, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК, като ищецът му дължи разноските, направени както по повод главния иск, така и по повод евентуалния иск. – така Определение № 137 от 9.04.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 570/2020 г., III г. о., ГК и Определение № 4147 от 17.09.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4274/2024 г., III г. о., ГК.

В настоящия случай съдът е отхвърлил главната претенция за обявяване за недействителен на сключения от страните договор за кредит, в резултат от което е разгледал евентуалната претенция на ищцата, а именно: да бъде прогласена нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в него: 1. Клаузата, задължаваща ищеца да заплати „такса разглеждане“; 2. Клаузата за възнаградителна лихва и 3. Клаузата за годишен процент на разходите.

Призната е за нищожна уговорената клауза, с която се предвижда заплащане на „такса разглеждане“, а исковете за обявяване за нищожни на клаузите, предвиждащи размера на възнаградителна лихва и годишен процент на разходите, са отхвърлени.

Гореописаните евентуални спрямо главния иск (за нищожност на договора) претенции са заявени кумулативно. В резултат от различния краен изход на спора по отношение на всяка от трите претенции (клаузи), съдът е следвало да разпредели разноските по съразмерност, както е и направил. Ето защо не е налице хипотезата, разгледана в цитираната практика на ВКС, при която изходът на спора се определя изцяло от уважаването или отхвърлянето на един евентуален иск. В настоящия случай, след настъпване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалните претенции, съдът частично е уважил, респ. отхвърлил частично последните, поради което разноските правилно са разпределени съразмерно на процесуалния успех на страните.

Съдът не споделя изложеното от процесуалния представител на ищцата Ф. Б. Р. за противоречие на постановеното от настоящия състав решение с посочената съдебна практика, обективирана в Определение № 366/16.08.2022 г. по ч.т.д №1085/2022 г., I т.о. на ВКС, Решение № 129/30.07.2024 г., по т.д. № 630 по описа на ВКС за 2023 г.

Както е изяснено в Определение № 2041 от 18.07.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 274/2023 г., II т. о., ТК, в горепосочените актове е приложената практиката, постановена по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, в която е прието, че чл. 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Решението е постановено във връзка с допуснат по преюдициално запитване въпрос, касаещ съвместимостта на режима за разпределяне на съдебните разноски съгласно член 394 LEC (Ley de Enjuiciamiento Civil) с Директива 93/13, в 2 хипотеза, при която според посочения текст от испанския закон за граждански процедури може да се стигне до това, продавачът или доставчикът да не бъде осъден да заплати всички съдебни разноски, когато бъде уважен изцяло предявеният от потребител иск за установяване на нищожност на неравноправна договорна клауза, а само частично е уважен искът за връщане на платени по силата на тази клауза суми. В настоящата хипотеза обстоятелството, че ищецът е осъден да заплати част от направените от ответника разноски обаче не се дължи на частичната основателност на предявени кондикционни искове, в която хипотеза решението на СЕС има задължителна сила.

Постановките на цитираното решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС не следва да намерят приложение по аналогия и в хипотеза на неоснователност на част от предявени обективно съединени искове за установяване на нищожност на неравноправни клаузи от потребителските договори. Освобождаването на потребителя от отговорността за разноски в случаите, при които той е засегнат от прилагането на неравноправна клауза в договор за кредит, но обусловеният кондикционен иск е частично неоснователен, се налага от затруднението, което потребителят би имал да определи точния размер на неоснователно платените от него суми и да разграничи коя част от плащанията е извършена именно въз основа на неравноправната клауза. С оглед същността на даденото от СЕС разрешение няма основание същото да се прилага по аналогия, когато установителните искове за нищожност са били отхвърлени, нито са налице условията за отправяне на преюдициално запитване по този въпрос. В този смисъл е и последователната практика на ВКС, а именно: Определение № 199 от 22.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1962/2024 г., I т. о., ТК, Определение № 698 от 27.09.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 17/2023 г., I т. о., ТК.

С оглед на гореизложеното, решението не подлежи на изменение в частта на разноските, тъй като същите са правилно разпределени между страните.

При тези съображения и на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, съдът ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 171106/28.05.2026 г., с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на Решение № 8900/14.05.2026 г., постановено по гр.д. № 54026/2025 г. по описа на СРС, 176 състав, подадена от Ф. Б. Р., в частта му за разноските, като неоснователна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис от него на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

3