Решение № 484 от 17.10.2024, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 484 гр. Благоевград, 17.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20241200500940 по описа за 2024 година взе предвид следното:

„С“ ООД, ЕИК , седалище и адрес на управление гр. Б, ул. „А“ № представлявано от С А Ш, обжалва решение № 573 от 23.07.2024 г., постановено по гражданско дело № 1208 от 2024 г. на Районен съд Б.

Решението било незаконосъобразно. При постановяването му не били взети предвид доказателства и обстоятелства, които били от съществено значение за изхода на делото. Решението било неправилно поради противоречие с материалния закон. То било постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изводите на РС били противоречиви, необосновани и несъстоятелни. Те се основавали изключително и само на твърденията, обективирани в исковата молба. Съгласно разпоредбата на чл.

128 от КТ, работодателят бил длъжен в установените срокове да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа и да издава при поискване от работника или служителя извлечение от ведомостите за заплати за изплатените или неизплатените трудови възнаграждения и обезщетения.

Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3, изр. 1 от КТ, трудовото възнаграждение се изплащало лично на работника или служителя по ведомостта, по която било начислено. От съдържанието на приетите като 1 доказателства по делото РПВ се установявало, че за периода от януари 2019 г. до септември 2023 г., в който ищецът бил полагал труд, работодателят, на основание разпоредбата на чл. 128, т. 1 от КТ, начислявал във ведомостите за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, включително и по отношение на ищеца. Следвало да се има предвид, че РПВ била документ със съществено значение, понеже в нея била отразена цялата информация, свързана с формирането на заплатите, и тя документирала начисляването и изплащането на трудовите възнаграждения на персонала на предприятието. Същата се съставяла на основание трудовите договори, таблиците за отчитане на явяването и неявяването на работа, картите за дневната заработка, нарядите и др., по видове дейности, поименно за всяко лице от заетия персонал по трудов договор, ежемесечно от съответното длъжностно лице /счетоводител или специалист по труда/, и служела за осчетоводяване на възнагражденията, осигуровките, данъците и други удръжки. От съдържанието на посочените ведомости се установявало, че в тях липсва подпис на ищеца, като получил начислената от работодателя сума, а и той категорично сочел, че не му е плащано трудово възнаграждение.

От друга страна обаче в отговора си ответникът категорично твърдял, че всички трудови възнаграждения за положен от ищеца труд са начислени по ведомост и са изплатени по същата. Съгласно горепосочените разпоредби на КТ, на работодателя било вменено задължение да начислява във ведомостите за заплати трудовите възнаграждения на работниците и да ги изплаща лично на работника или служителя по ведомост. От тяхното съдържание обаче не се установявало вменено - както на работодателя, така и на работника задължение за полагане на подпис на ведомостите при изплащане на възнаграждението, от неизпълнението на което да следва категоричен извод за неплащане на трудово възнаграждение. Изплащането на възнаграждение било въпрос на доказване с всички допустими от закона доказателства при възникнал спор. Следователно, от обстоятелството, че ищецът не е подписал ведомостите, когато е получил трудово възнаграждение, не следвал изводът, че такова не му е изплатено. При това положение, предвид наличието на множество взаимноизключващи се твърдения на двете страни по отношение на заплащане на трудовото възнаграждение и предвид наличието на документи - РПВ, РС следвало категорично да установи, да изясни и да отговори на основния спорен въпрос по делото, а именно - изплатени ли са процесните трудови възнаграждения, или не - което той не сторил.

Работодателят изготвял РПВ за всеки месец от процесния период, в които начислявал трудовото възнаграждение на своите работници, включително и на ищеца, и им го заплащал. Тъй като обаче ищецът претендирал, че не е получил начисленото му и платено съгласно ведомостите трудово възнаграждение, обстоятелството дали същият е получил трудовото възнаграждение, или не го е получил, следвало да бъде установено безспорно. От твърденията на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба, се установявало, че той добросъвестно е полагал труд в продължение на 5 години и независимо от 2 това обстоятелство, ответникът не му заплащал възнаграждение, като претенцията му обхващала само част от този период, а именно - последните 3 години. През целия този период, а и след това - до предявяване на настоящите искове, нямало никакви данни ищецът да е отправял писмени или устни претенции към работодателя за доброволно плащане на уговореното трудово възнаграждение. Сами по себе си тези обстоятелства били, меко казано, нелогични и несъстоятелни, и още повече, когато те се съпоставели с приетите като доказателства по делото РПВ, от които се установявало, че за периода от януари 2019 г. до септември 2023 г., работодателят е начислявал във ведомостите за заплати трудовото възнаграждение на ищеца за положения от него труд и е декларирал изплащането му по тези ведомости. Вярно било, че ищецът не е положил подпис на ведомостите за процесния период, но видно било от тях, че и за периода от януари 2019 г. до февруари 2021 г. също нямало негов подпис, но за този период, странно защо, ищецът не претендирал неплащане. Следователно установяването на тези обстоятелства, предвид представените писмени доказателства, макар и същите да били косвено релевантни, се явявало от съществено значение за изхода на делото, понеже щели да се докажат фактите и обстоятелствата, обусловили плащането на трудовото възнаграждение. Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на разноските пред двете инстанции.

Б. И. Щ., ЕГН **********, адрес с. Д, общ. Р, обл. П, ул. "“ № , е подал отговор на жалбата, като я счита за неоснователна. Атакуваното с нея решение било законосъобразно, правилно, обосновано, справедливо и не следвало да бъде отменено. Изложените в жалбата аргументи и доводи били несъстоятелни както по отношение на правната страна на спора, така и по отношение на събраните доказателства. Не били налице претендираните от жалбоподателя закононарушения. РС обсъдил надлежно събраните в производството доказателства и изследвал обективно, всестранно и пълно фактическата обстановка и материалите по делото. Обжалваното решение било постановено при точно приложение на материалните и процесуални законови разпоредби. То било съобразено и с действащата съдебна практика.

Моли се за потвърждаване на решението на PC и присъждане на направените разноски във въззивното производство.

Жалбата и отговорът са редовни и допустими.

Проведе се открито заседание на окръжната инстанция.

Нови доказателства не бяха събирани.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В случая решението е валидно. То е постановено от законен състав, в правораздавателната власт на съда, подписано е от районния съдия и е обективирано в писмена форма. Изразената в него воля на съда е разбираема.

3

Същото изхожда от първоинстанционния съдия, който е завършил разглеждането на делото.

Обжалваният съдебен акт е допустим. Той отговаря на изискванията за решаване на делото по същество. Не липсват абсолютни процесуални предпоставки и не са налице процесуални пречки за предявяването на претенциите, по които се е произнесъл районният съд. Не е нарушено диспозитивното начало в процеса. Спорът е подведомствен и подсъден именно на Районен съд Благоевград. Исковете са разгледани на предявените основания. Няма произнасяне по непредявени претенции. Правото на иск е надлежно упражнено. Исковата молба е редовна. Няма преклузивен срок за разгледаните в казуса претенции. Налице е правен интерес от търсената от ищеца защита. Страните по делото са процесуално правоспособни и дееспособни. Те са и надлежни ищец и ответник. Имат необходимата активна/пасивна процесуална легитимация.

Първоинстанционното решение е правилно. То трябва да бъде потвърдено.

Фактическите и правни констатации на окръжния съд съвпадат с тези на първостепенния съд. Ето защо, на основание чл. 272 от ГПК, въззивната инстанция препраща към мотивите на районната такава, чрез което ги прави свои, след като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства, обсъди защитните позиции на страните, техните доводи и възражения, при съблюдаване, съгласно изискванията на чл. 269 от ГПК, на очертаните с въззивната жалба предели на второинстанционното производство.

При установеното наличие на трудово правоотношение между страните, добросъвестното полагане на труд от работника/служителя се предполага до установяване на противното /чл. 8, ал. 2 от КТ/, поради което за работодателя е възникнало задължение да изплати на ищеца, в установените срокове, договореното възнаграждение, тъй като трудовото правоотношение е възмездно. Спорният по казуса въпрос е свързан с това дали ответникът е изплатил на ищеца дължимото за процесния период трудово възнаграждение.

Нормата на чл. 270, ал. 3 от КТ урежда начина на плащане на дължимото на работника трудово възнаграждение, както и писмената форма за доказване на изпълнението на задължението на работодателя, без това да означава, че в съдебен процес е изключена допустимостта на други доказателствени средства, с които работодателят може да установи факта на извършеното плащане. Дори и законът да изисква за доказване на определени обстоятелства писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ и свидетелски показания. Гласните доказателства стават допустими, ако бъде доказано, че документът е съставен, но след това е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. Изгубването на документа без вина или поради небрежност, не лишава страната от възможността да установи със свидетелски показания съществуването му към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били 4 удостоверени в него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства - извънсъдебното и съдебното признание, веществените доказателства, огледа и освидетелстването, както и заключенията на вещи лица - но те трябва да сочат на единствения възможен извод, че сумите за трудовите възнаграждения са платени.

В случая работодателят е представил по делото копие на съответните РПВ, в които фигурира и ищецът, но липсва негов подпис, удостоверяващ получаването на начислените заплати. Не се твърди да съществува друг документ, в който ищецът писмено да е потвърдил, че процесните възнаграждения са му изплатени. Не се сочи да е имало подобен документ и после същият да е бил изгубен или унищожен не по вина на ответната страна.

Това прави недопустими свидетелските показания, чието събиране е поискал работодателят.

Разчитането и осмислянето на данните, съдържащи се в процесните РПВ, не изисква специални знания. Фактът, че работодателят е декларирал и внесъл осигуровките на ищеца за релевантния период, не е оспорен /изявление на адвокат П. на лист 101 от делото на РС/, а и се установява от писмото от НАП, намиращо се на лист 13 от делото на РС. Това обаче не променя общата картина. Както се изтъква по този повод в Решение № 171 от 03.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1407/2016 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Златка Русева, и Определение № 104 от 28.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 960/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева, плащането на осигуровки/данък и подаването на справка/декларация от работодателя, че трудово възнаграждение е платено, не съдържат изявление на работника в този смисъл и не могат да се приравнят на разписка по чл. 270, ал. 3 от КТ, която да удостоверява получаването на полагащо му се трудово възнаграждение. Освен това в декларациите се вписва начисленият осигурителен доход, а не изплатеният от работодателя на работника такъв.