Решение № 5230 от 11.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5230 гр. София, 11.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100500091 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу решение № 20131122 от 21.10.2024 г., постановено по гр. дело № 29796/2019 г. по описа на СРС, 148 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу Д. С. Б. осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за разликата над уважения размер от 36,49 лв. до пълния предявен размер от 60,19 лв., представляваща такси по чл. 5, т. 3 от договор за потребителски кредит № FL653842 от 18.09.2012 г., за сумата от 50,03 лв., представляваща мораторна лихва за периода 18.03.2017 г. – 27.05.2018 г., както и в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата от 2095,03 лв., считано от 19.03.2021 г., а не от датата на подаване на заявлението в съда – 04.06.2018 г.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че от представените доказателства се установявала редовно обявена предсрочна изискуемост на кредита, считано от 29.03.2018 г., въз основа на връчена по чл. 47 ГПК нотариална покана, доколкото към този момент ответницата не е била страна по действащ трудов договор, поради което не е било възможно връчването на книжата чрез работодател. Въззивникът счита, че ответницата е 1 изпаднала в забава преди завеждане на делото и дължи цялото претендирано мораторно обезщетение, включително законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда. Намира първоинстанционното решение за неправилно и в частта, с която е отхвърлен искът за такси, но по отношение на тази претенция не са изложени конкретни доводи за неправилност на съдебния акт и въззивната жалба се явява бланкетна. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в посочената част и уважаване на предявените искове в цялост.

Въззиваемата Д. С. Б. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно в обжалваната от ищеца част и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

Настоящото производство е образувано по предявени от „Юробанк България“ АД срещу Д.

С. Б. осъдителни искове по реда на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК за вземания, по отношение на които заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е отхвърлено с влязло в сила разпореждане от 10.04.2019 г. по гр.д. № 36178/2018г. по описа на СРС, 148 състав – за сумата от 2095,03 лв., представляваща предсрочно изискуема непогасена главница по договор за потребителски кредит № FL653842/18.09.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 04.06.2018 г., до окончателното плащане, за сумата от 50,03 лв., лихва за забава върху главницата за периода 18.03.2017 г. – 27.05.2018 г., както и за сумата от 60,19 лв., такси по договора за периода 18.03.2017 г. – 27.05.2018 г. Исковете са частично уважени, като с решение № 20131122/21.10.2024 г. по гр.д. № 29796/2019 г. по описа на СРС, 148 състав, първоинстанционният съд е осъдил Д. С. Б. да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 2095,03 лв., представляваща главница по падежирали в хода на процеси 2 вноски до крайния срок по договора, ведно със законната лихва върху сумата от 19.03.2021 г. до окончателното плащане, както и сумата от 36,49 лв., такси по чл. 5, т. 3 от договора за кредит. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила, поради което към настоящия момент е налице сила на пресъдено нещо между страните, че същите са обвързани от валиден договор за потребителски кредит № FL653842/18.09.2012 г., по който ответницата дължи на банката цялата непогасена главница в общ размер от 3738,23, както и възнаградителна лихва в размер от 591,65 лв., мораторна лихва в размер от 55,33 лв. за периода 18.03.2017 г. – 27.05.2018 г. и такси в общ размер от 73,99 лв., присъдени с първоинстанционното решение и със заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК от 10.04.2019 г. по гр.д. № 36178/2018 г. по описа на СРС, 148 състав, срещу която не е подадено възражение по чл. 414 ГПК и същата е влязла в сила.

Предмет на въззивна проверка пред настоящата инстанция е първоинстанционното решение единствено в частта, с която претенциите на банката са отхвърлени – за разликата над уважения размер от 36,49 лв. до пълния предявен размер от 60,19 лв., представляваща такси по чл. 5, т. 3 от договор за потребителски кредит № FL653842 от 18.09.2012 г., за сумата от 50,03 лв., представляваща мораторна лихва за периода 18.03.2017 г. – 27.05.2018 г., както и в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата от 2095,03 лв., считано от 19.03.2021 г., а не от датата на подаване на заявлението в съда – 04.06.2018 г. С оглед формираната сила на пресъдено нещо и доводите във въззивната жалба, несъмнено е, че в тежест на Д. С. Б. съществува претендирания главен дълг, като спорни се явяват единствено обстоятелствата дали и кога същата е изпаднала в забава, респ. налице ли е надлежно обявена от ищеца предсрочна изискуемост на целия кредит преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 18, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем представлява потестативно право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което следва да достигне до длъжника. С достигане на това волеизявление на кредитора до длъжника и ако обективно са настъпили предвидените в закона или в договора условия, договорът се трансформира от срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските, чиито падежи все още не са настъпили.

В настоящия случай ищецът твърди, че е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с изявление, обективирано в нотариална покана, която е била връчена на ответницата по реда на чл. 47 ГПК. Настоящият въззивен състав споделя доводите на първоинстанционния съд, че процедурата по фингирано връчване на поканата на длъжника не е била спазена и връчването е нередовно. По делото е представена разписка за връчване, попълнена от служител на нотариалната кантора, с отразени повече от три посещения на 3 регистрирания постоянен и настоящ адрес на Д. С. Б. в продължение на повече от месец, като същата не е била открита и е залепено уведомление на вратата на апартамента и копие от същото е пуснато в пощенската кутия на жилището. Следователно, изискванията на чл.

47, ал. 1 ГПК са спазени, но по делото липсват данни нотариусът да е извършил справка за наличие на действащи трудови договори и да е извършил опит да връчи книжата на адрес по месторабота на длъжника в нарушение на разпоредбата на чл. 47, ал. 3, изр. посл. ГПК. По делото е представена единствено справка от НОИ, приложена към исковата молба, но е видно, че същата не е била съобразена от нотариуса при процесното връчване в началото на 2018 г. (справката е изготвена по-късно – на 22.05.2019 г.), като същевременно съдържащата се в нея информация е непълна, тъй като от посочената дата в горния десен ъгъл на първата страница е видно, че справката отразява данни от регистъра на трудовите договори към м.

09.2015 г.

Разпоредбата на чл. 50 ЗННД изрично препраща към правилата за връчване по чл. 37-58 ГПК, поради което приложението на чл. 47 ГПК при връчването на нотариални покани от нотариус е принципно допустимо. Съобразно тази разпоредба връчване чрез залепяне на уведомление се прилага в случаите, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението.

Доколкото прилагането на този начин е допустимо само при наличието на точно определени предпоставки, за да бъде извършена преценка относно редовността на връчването, в съобщението трябва да са посочени конкретно обстоятелствата, които са обусловили прилагането на този ред за връчване. Изводът дали съобщението е редовно връчено или не, е правен и се прави от съда, като нотариусът следва да посочи фактите (респ. и да се приложат документи, удостоверяващи връчването), въз основа на които да се приеме, че законосъобразно е приложена нормата на чл. 47 ГПК (в този смисъл и Определение № 47/17.01.2011 г., постановено по ч.т.д 719/2010 г. на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение). В настоящия случай не са представени документи, които да удостоверяват, че нотариусът е извършил проверка за наличие на действащи трудови договори, по които страна е Д. С. Б., респ. изискването на чл. 47, ал. 3 ГПК за връчването на книжата на адрес по месторабота не е изпълнено, поради което не може да се приеме, че е налице надлежно връчване на нотариалната покана. Следователно, изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е достигнало до длъжника и по процесния договор не е обявена предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 04.06.2018 г., поради което преди тази дата ответницата не е изпаднала в забава по отношение на погасителните вноски с ненастъпил падеж. Ето защо, същата не дължи мораторна лихва за заявения период от 18.03.2017 г. до 27.05.2018 г. върху претендираната от банката като предсрочно изискуема главница в размер на 2095,03 лв., поради което акцесорният иск за сумата от 50,03 лв. е неоснователен и следва да се отхвърли.

Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен искът за такси за разликата над уважения размер от 4

36,49 лв. до пълния предявен размер от 60,19 лв., които да бъдат разгледани по същество от въззивната инстанция. В тази част въззивната жалба на практика е бланкетна, като въззивният съд не констатира нарушение на императивни материалноправни разпоредби при произнасянето на СРС по тази искова претенция, поради което съдебният акт в тази част следва да бъде потвърден.