Решение № 379 от 14.06.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 379 гр. гр. Хасково, 14.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20215640101628 по описа за 2021 година

Предявени са от Е. С. Х., от *******, против „Банка ДСК“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.143 и чл.146 от ЗЗП.

Ищецът твърди, че на 28.08.2007г. и на 27.02.2008г. сключил договори за ипотечен кредит. Сочи, че чл.7 от договорите и чл.25.3 от ОУ към всеки от тях били нищожни, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.147, ал.1, чл.143, т.3, т.10, т.12 и т.17 от ЗЗП, вр. чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ, както и поради противоречие с морала и добрите нрави. В договорите липсвала дефиниция на понятието базов лихвен процент, както и яснота как се изчислява същият и по каква методология, респективно не били налице обективни фактори и формула за промяната на същия. Съгласно Решение № 205/07.11.2016г. по т.дело № 154/2016 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, методологията трябвало да бъде инкорпорирана в самия договор или общите условия към него, които са подписани от страните, и била съществен елемент от същия. Нормата на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ имала защитен характер и целяла осигуряване на предварителна информация, съответно осигуряване на съгласието на кредитополучателя при сключване на договора за кредит, за цената на кредита и обективните условия, при които тя може да се променя. В случая тя не била съобразена, като условията за промяна зависели от волята на банката. В тази връзка следвало да се има предвид и Решение № 1

95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015, II ТО, на ВКС. Посочените разпоредби от договорите не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146 от ЗЗП, като същите били предварително изготвени и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Следвало да се съобрази и разпоредбата на чл.147, ал.1 от ЗЗП, като договорната клауза се считала за изразена на ясен и разбираем език, когато е правилна както от граматична гледна точка, така и в нея е изложен прозрачно точният механизъм за изменението на договора, както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, така че потребителят да може да предвиди възоснова на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкувало по благоприятен за потребителя начин - чл.147, ал.2 /Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г. на ВКС/. В този смисъл била последователната практика на Съда на ЕС, в т.ч. по цитирани от ищеца решения. Такъв механизъм не бил заложен в процесните договори. Липсата на формулировка какво се включва в базовия лихвен процент и че същият се определял периодично от кредитора не отговаряло на тези изисквания.

Предпоставките за промяна на базовия лихвен процент били общи, без никаква конкретика и давали почти неограничена власт на банката едностранно да определя дължимата лихва, което водело и до неопределеност на годишния лихвен процент. Така налице били и хипотезите на чл.143, ал.1, т.10 и т.12, пр.2 от ЗЗП. В договорите не била предвидена възможност за прекратяване при значително увеличаване на цената, а такова увеличаване несъмнено настъпило. Според ищеца изброяването на неравноправни клаузи в чл.143, ал.1 от ЗЗП било примерно. След като страните се съгласили, че промяната на базовия лихвен процент ще се определя при съобразяване на определени условия, за да е налице равнопоставеност, рискът от промяната в тях следвало да се носи и от двете страни. В договорите следвало да бъде съобразена възможността при наличието на договорените условия банката да бъде задължена да намалява базовия лихвен процент. В чл.25.3. от ОУ на договорите обаче било посочено, че банката има право, но не и задължение, да направи промяната, дори и да са налице условия за това. Така липсата на механизъм, който да задължи банката да измени годишният лихвен процент, при наличието на договорените условия, поставяла потребителя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който била договорена обратната възможност. Факторите отново били неясно определени и позволявали на банката произвол. Не било ясно кои стойности на Leonia, Euribor и/или Libor и към коя дата следва да се имат предвид, както и трите едновременно или в зависимост от вида на валутата на кредита. Не бил показан и какъв следва да бъде прагът на промяна. По отношение на понятието промяна щатски долар/евро не било ясно каква промяна до намаляване или увеличаване на годишния лихвен процент ще доведе. Нямало формула какво е съотношението на факторите и каква е формулата, по която се изчислява промяната. Изменението на факторите се отчитало от банката произволно. Ако са се влошили, банката веднага увеличавала с произволна стойност годишния лихвен процент, а ако са се подобрили - промяна не 2 настъпвала. Видно от информацията от НСИ и БНБ, стойностите на пазарните индекси и на инфлацията намалели драстично, но банката изобщо не го отчела. Настъпили нормативни промени, като на 27.11.2008г. била изменена Наредба № 21 за задължителните минимални резерви, които банките поддържат при централната банка, а именно: считано от 01.12.2008г. се намаляват минималните задължителни резерви по всички привлечени средства на банките от 12% на 10%; считано от 01.01.2009г. се намаляват минималните задължителни резерви върху привлечените от банките средства от чужбина от 10% на 5%; считано от 01.01.2009г. не се начисляват минимални задължителни резерви върху привлечените средства от държавния и местните бюджети. Това водело до намаляване на цената на паричния ресурс и отново не било отчетено. Клаузите не съдържали посочване на обективни критерии за промяна на лихвения процент по договора, което ги правело неясни, пораждащи спорове и налице била нужда от тълкуването им.

На банката било дадено едно изключително право: едностранно и напълно произволно, без възможност за контрол от когото и да е било, да приема, че този текст е приложим във всеки един момент. Конкретно, необосновано и без да е било извършено уведомяване, били извършени действия по произволно определяне на лихвения процент и съответно произволно увеличение на същия. Така ищецът бил поставен в особено неравностойно положение спрямо банката, която била и икономически по-силната страна и от гледна точка на степента й на информираност и на възможностите, които й се предоставят да преговаря, а липсата на обективни критерии за определяне и промяна на лихвения процент, създавала реален риск за увреждане на интересите им. Гореизложеното се подкрепяло и от трайната съдебна практика, която следвало да се има предвид: решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г., III- то гр. отд., на ВКС; решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11; решение № 424/ 02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/ 2015 г., ВКС. Посочените разпоредби от договорите противоречали на морала и добрите нрави, т.к. било неморално икономически по-силната страна в едно правоотношение чрез включване на неясни и недефинирани понятия в договора да се възползва от по-силното си положение и да променя произволно дължимата възнаградителна лихва, както и при настъпване на икономически сътресения целият риск да бъде прехвърлен върху потребителя, което реално направила банката в случая. Същевременно банката разполагала с множество механизми да принуди кредитополучателя да заплаща определената от нея месечна лихва и без да е съгласен с размера й, като например да обяви кредита за предсрочно изискуем и да инициира изпълнително дело срещу него. Въпреки че през процесния период всички пазарни индекси (Euribor, Libor, Софибор) драстично намалели, банката не само, че не намалила договорената лихва, а я увеличила. През 2019г. ищецът инициирал гр.дело № 3181/2019г., с искане да му бъдат възстановени суми за възнаградителни лихви за периода 22.10.2014г. - 22.10.2019г., като било постановено решение на PC-Хасково, като искът бил изцяло уважен. След постановяването на първоинстанционното решение от страна на банката годишният лихвен процент бил определен на първоначално посочения в 3 договора- 10,99%, което обаче било в противоречие с практиката на СЕС.

Съгласно решение № 77/ 22.04.2014г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, съдът не следвало да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока /решение на С. от 14 юни 2012 г. по дело С-618/10/. При съмнение обаче, съдът имал право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл.147 ал.2 от ЗПП/, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл.145 ал.1/. Видно от договора, безспорно страните се споразумели за променлив ГЛП. Ако обаче съдът приемел, че ищецът следва да плаща през целия срок на договора ГЛП в размер на 10,99%, съдът щял да промени волята на страните- договореният променлив ГЛП щял да бъде заменен с фиксиран ГЛП, за който никоя от страните не била изразила воля. Приемайки, че лихвата следва да бъде първоначално посочената за целия срок на договора, реално щяло да се достигне до допълване на неравноправни клаузи с цел отсраняване на порока.

От друга страна, подобно тълкуване изобщо не било благоприятно за потребителя. Общоизвестен факт било, че след 2008г. всички пазарни индекси (Euribor, Sofibor, Libor и т.н.), които били реалният измерител на цената на кредитния ресурс, драстично намаляли. Определянето на годишен лихвен процент, който не може да се променя, т.к. няма дефиниция, нито формула за ГЛП, лишавало потребителя от възможността да бъде намален размера му и облагодетелствало банката да получава високи годишни лихвени проценти, несъответстващи на пазарната действителност. Видно от диспозитива на решение от 25.11.2020г. по дело С-269/2019 г., СЕС не приемал, че при липса на механизъм за промяна на ГЛП следвало да се прилага първоначално посочения в договора лихвен процент, а посочвал, че съдът трябва в максимална степен да защити потребителя, включително да определи рамка за водене на преговори между страните, за да се определи механизмът на определяне на ГЛП. По тази причина, ищецът изпратил няколко писма до ответника с искане да предоговорят ГЛП, т.к. клаузите относно промяната му били нищожни, но не последвало съдействие. Ето защо, той завеждал настоящото дело, т.к. считал, че за целия срок на договора не следвало да се заплаща ГЛП в размер на 10,99%. Предвид изложеното, ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на чл.7 от договорите и т.25.3 от ОУ към тях. Претендират се и направените деловодни разноски.

Ответникът оспорва предявените искове.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото са представени Договор за ипотечен кредит от 28.08.2007г., Договор за ипотечен кредит от 27.02.2008г., сключени между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е. С. Х., Допълнително споразумение към Договор за кредит 17/14453267, сключено на 23.09.2010г. между „Банка ДСК” ЕАД - Хасково и Е. С. Х., Допълнително споразумение към Договор за ипотечен кредит 4

17/14453267 от 28.08.2007г., сключено на 23.10.2012г. между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е. С. Х., Допълнително споразумение към Договор за ипотечен кредит 17/14453267 от 28.08.2007г., сключено на 07.11.2013г. между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е. С. Х., Общи условия за предоставяне на ипотечни кредити,Приложение № 3, Версия от 13.08.2007г., Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, Версия от 30.08.2010г., Погасителен план и ГПР по Жилищен/ипотечен кредит върху сумата 71 001.43 лева с дата на първо погасяване 27.10.2010г., Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, Версия от август 2012г., Погасителен план и ГПР по Жилищен/ипотечен кредит върху сумата 76 420.00 лева с дата на първо погасяване 05.11.2012г., Приложение 5.1.