Решение № 379 от 26.06.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 2992/2024
- Вид
- Решение № 379
- Подписан
- 26.06.2025
- В сила
- 26.06.2025
- Състав
- Жива Декова, Филип Владимиров, Александър Цонев
Цитирани разпоредби
- чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
- чл.210, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 1, изр. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2, предл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 293, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 55, ал. 1, предл. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 240, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 379 гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Жива Декова
Членове:
Александър Цонев
Филип Владимиров при участието на секретаря Албена В. Рибарска като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20248002102992 по описа за 2024 година
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Н. А. К. и насрещна касационна жалба на ответницата Н. Г. И. против решение № 313 от 26.03.2024 г. по гр. д. № 293/2024 г. на Окръжен съд – Варна.
В жалбата на ищцата се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната от страната част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответницата пък в насрещната си жалба се позовава на неправилност на въззивното решение в обжалваната от нея част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира разноски.
Ответниците по касационни жалби ги оспорват.
С частите от въззивното решение, предмет на касационна проверка, съдът:
- след частична отмяна на решение № 4146/19.12.2023 г. по гр. д. № 15224/2022 г. на Районен съд – Варна и при условията на чл. 271, ал. 2 ГПК се е произнесъл по евентуално предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД като го е уважил за сумата от 3 000 лв. и е осъдил ответницата Н. Г. И. да я заплати на ищцата Н. А. К. и
- е отхвърлил горния осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от Н. А. К. против Н. Г. И. като евентуален, за разликата над присъдените 3 000 лв. до претендираните 9 000 лв.
1
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че предмет на делото са предявени от Н. А. К. срещу:
- Н. Г. И., Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц. обективно – кумулативно и субективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците, в качеството им на наследници по закон на починалия Б. Ц. И., да заплатят на ищцата, припадащата се на всеки от тях част от задължението на общия наследодател, произтичащо от договор за паричен заем от 20.12.2019 г., на обща стойност 9 000 лв., както следва: сумата 6 000 лв. – претендирана от първата ответница (съпруга на починалия) и сумата 1 500 лв. – претендирана от всеки един от останалите двама ответници (синове на починалия), ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на исковата молба – 17.11.2022 г., до окончателното им изплащане, както и договорна неустойка по чл. 6 от договора за заем, претендирана както следва: сумата 300 лева - от Н. И. и сумата 75 лева - от Ц. и от Г. Ц..
- ответницата Н. Г. И. (поддържани в условията на евентуалност спрямо горните претенции) искове с : 1/ с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД - за осъждането й да заплати на ищцата сумата от 5 000 лв., представляваща дължима сума по договор за заем от 23.12.2019 г. и сумата от 4 000 лв., представляваща дължима сума по договор за заем от същата дата; 2/ с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - за осъждане на ответницата И. да заплати на ищцата сумата от 9 000 лв., представляваща сбор на платени без основание суми по банковата сметка на ответницата на 23.12.2019 г.; 3/ с правно основание чл. 59 ЗЗД - за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата от 9 000 лв., с която се е обогатила неоснователно за сметка на ищцата, посредством превод на визираната сума по банковата сметка на ответницата на посочената дата.
Установено е, че с договор от 20.12.2019 г. ищцата като заемодател и Б. Ц. И. като заемател, постигнали съгласие първата да даде на втория паричен заем в размер на 9 000 лв., а той да върне заетата сума ведно с годишна лихва в размер на 0, 1 % от нея, в срок до 13.12.2021 г., по банков път. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от договора предаването на заетата сума от заемодателя на заемателя е уговорено да се извърши по банков път, в срок от три дни от подписване на договора (до 23.12.2019 г.). По силата на чл. 6 пък страните постигнали съгласие при забава на която и да е от тях, виновната страна да дължи неустойка в размер на 0, 5 % за всеки просрочен ден, но не повече от 5 % от заетата сума, а съгласно чл. 7 от договора изменения на условията по договора е уговорено да се извършват по съгласие на страните, изразено в писмена форма. Прието е също, че на 23.12.2019 г. ищцата е наредила извършването на два банкови превода от личната й сметка по банковата сметка на ответницата Н. И. – веднъж за сумата 4 000 лв. и втори път - за сумата 5 000 лв., с вписано основание в съответния платежен документ „плащане по договор, аванс“. Установено е, че Б.
И. е починал на 08.11.2021 г. и е оставил за свои наследници – ответниците, преживяла съпруга Н. И. и двама синове, Ц. и Г. Ц., както и че подписът, положен за „заемател“ в договора за паричен заем от 20.12.2019 г., е изпълнен от първия (съобразно заключението на назначената съдебно – почеркова експертиза). Решаващият състав е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и е приел, че ответницата Н. И. и покойният й 2 съпруг Б. са сключили, на 28.06.2019 г., с „Таблетка“ ООД с ЕИК[ЕИК], представлявана от С. К. два договора за покупко – продажба на недвижими имоти, находящи се в сградата на [улица] (изградена на етап „груб строеж“) в [населено място] и обективирани в нотариални актове № № ... и ..., от същата дата на нотариус О. С. – с рег. № 196 на НК. По тях първите двама са продали на дружеството свои имоти в режим на СИО, при цена съответно от общо 123 000 евро и 155 000 евро, част от която е уговорена да бъде платена от купувача като капаро по сметка на Н. И. преди нотариалното извършване на сделките, а остатъкът от цената (съответно 103 000 евро по сделката, обективирана в първия от посочените по – горе нотариални актове и 139 500 евро – по сделката във втория) е разписано да се осигурява чрез банков ипотечен кредит, отпуснат на дружеството с договор от 27.06.2019 г. Уговорено е въпросните кредити да се усвояват от купувача (да се отпуснат, но да останат блокирани по сметката му) на части в определени времеви периоди (извън частта от средствата, които се отпускат в тридневен срок от вписване на нотариалните актове за сделките) и са съобразени с представянето на актове образец 15 и 16 за сградата, в която са намират процесните имоти.
Плащането по банков път на продавачите на сумата, обвързана с представянето на първия от посочените документи, акт обр. 15 и на удостоверение за тежести – чрез разблокирането й, е отразено да се извърши не по – късно от 20.12.2019 г. Остатъкът от средствата по отпуснатия кредит, до крайната цена на имотите, е предвидено да се изплати по сметка на продавачите в 10 – дневен срок от представяне на акт обр. 16. В обжалваното решение е прието, че ищцата и съпругът й С. К. са съдружници в дружеството – купувач по горните сделки и че на 10.12.2019 г. ищцата има регистрирано излизане от страната през ГКПП Аерогара Варна (при съобразяване, че с оглед пълноправното членство на РБ в ЕС от 01.01.2007 г. данните за задграничните пътувания на българските граждани в информационната система на граничния контрол са непълни). Обсъдени и ценени по правилото на чл. 172 ГПК са събраните по делото гласни доказателства (на св. С. К. – съпруг на ищцата и св. В. И. – сестра на покойния Б. И.). Показанията на първия не са кредитирани в частта им, че отзовавайки се на молбата на покойния Б. И. за финансова подкрепа на семейството му, ищцата е извършила двата процесни банкови превода, с които през няколко дни на м. декември 2019 г. е предоставила паричния заем. Изложени са съображения, че показанията не кореспондират на останалите писмени доказателства, удостоверяващи осъществените от ищцата банкови нареждания по сметката на ответницата Н. И., при това в един и същи ден (а не в различни дни) и се опровергават от вписаното в тези нареждания основание за извършения превод („плащане по договор, аванс“), както и от показанията на св. В. И., че не знае семейството на брат й да е вземало заем, тъй като било заможно, който факт се сочи и от св. Р. Я..
При горните факти по главния иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД решаващият състав е приел, че за предаването на заетата сума от 9 000 лв. от заемодателя Н. К. на заемополучателя Б. И. липсват доказателства и същото остава недоказано по делото, а то е част от фактическия състав на сключването на договора за (паричен) заем. Съобразил е, че съгласно доказателствата, процесната сума е преведена по банков път на трето лице съпругата на заемателя. Поради недоказване на факта на предаване на заетата сума, 3 инстанцията по същество е направила извод, че между ищцата и наследодателя на ответниците (преживяла съпруга и двама синове) не е възникнало правоотношение по договор за паричен заем от 23.12.2019 г. и затова искът за връщането на исковата сума в изпълнение на задължението на заемателя по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен против тях, е неоснователен и като такъв е отхвърлен. От друга страна, поради недоказване предаването на заетата сума от заемодателя Н. К. на заемополучателя Н. И. да е на основание сключен помежду им договор за заем, е отхвърлен и евентуалният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД срещу ответницата И.. По предявения отново срещу нея – също в условията на евентуалност - иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въззивният съд е направил съждение, че исковата сума е постъпила в банковата сметка на ответницата, което е удостоверено от представените платежни документи за извършения от ищцата банков превод. С постъпването на процесните суми в банковата сметка на Н. И. същата е установила фактическа власт върху тях и доколкото не е ангажирала доказателства за основанието й да задържи полученото, е реализирала без основание имуществена облага в размер на 9 000 лв., която трябва да върне.
За неоснователно е намерено възражението на ответната страна, че процесните суми са получени в изпълнение на задължение за заплащане на цена по договори за покупкопродажба на недвижими имоти от 28.06.2019 г., доколкото посоченото основание в платежния документ, е „плащане по договор, аванс“. В тази връзка решаващият състав е преценил съдържанието на продажбените договори от тази дата, обективирани в два нотариални акта и е приел, че плащанията по тях са изрично и подробно уговорени да бъдат извършени чрез платено на продавачите капаро - към момента на сключване на договорите и чрез банков кредит (за остатъкът от цената), превеждан на части от търговска банка на продавачите, което изключва плащане от вида на извършеното от ищцата с двата превода от 23.12.2019 г. По тези мотиви е направен извод, че предявеният иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на полученото без основание, е основателен.
Произнасяйки се по неговия размер, въззивният съд се е позовал на правилото на чл. 271, ал.
1, изр. 2 ГПК, с което законодателят е въвел забрана за влошаване на положението на жалбоподателя при липса на насрещна жалба, и е присъдил сумата от 3 000 лв. Изразено е виждане, че при констатираната липса на жалба срещу първоинстанционното решение от ищцата Н. К. (а само въззивна жалба от ответниците в уважената част на главните искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД срещу тях, вкл. срещу ответницата И. за сумата 3 000 лв.), произнасяне за уважаване на претенция срещу последната за сумата над 3 000 лв. (колкото е присъдил първостепенния съд по главния иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД на ищцата срещу нея, за припадащата й се част от задължението на наследодателя), макар и на друго правно основание, би довело до влошаване положението на жалбоподателя по смисъла на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. По тези съображения е обоснован извод, че предявеният (само) срещу ответницата И. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ГПК, е основателен до размер от 3 000 лв. и е уважен, а за разликата до предявените 9 000 лв. е отхвърлен.
С определение № 1362 от 23.03.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК на въззивното решение в частта на разгледания за първи път от втората инстанция евентуален иск с правно основание чл. 55, ал.
Разпечатката съдържа 29 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/43b11ce5-7b4f-46d6-8532-4361ec2aa509