Решение № 1629 от 09.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1629 гр. Пловдив, 09.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330100154 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от З. Л. М. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 860,00 лева – недължимо платена при начална липса на основание по недействителен договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.01.2025 г., до окончателното изплащане на сумата, а при условията на евентуалност – осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 500,00 лева, представляваща платена сума при начална липса на основание по недействителни клаузи за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ по договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.01.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **/**г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 2500 лева, която следвало да бъде върната, ведно с такси и лихви на двадесет и четири вноски. По посочения 1 договор ищцата заплатила сумата в общ размер на 3360,00 лева. От правна страна се излагат съображения, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото в същия липсвало посочване на лихвения процент и условията за неговото прилагане. Договорът не отговарял и на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото посоченият в същия ГПР не е действително уговореният, предвид обстоятелството, че в същия не са включени възнагражденията по допълнителен пакет услуги. По този начин се целяло да се заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При условията на евентуалност, ако съдът не приеме, че целият договор е недействителен, се възразява, че клаузата за допълнителен пакет услуги е нищожна поради противоречие със закона – чл.

10а, чл. 11 и чл. 19, ал.4 ЗПК, и неравноправна на основание чл. 143, ал.1 ЗЗП.

Посочената клауза се посочва, че е нищожна и поради накърняване на добрите нрави. Навеждат се доводи, че ответникът няма право да събира и допълнителни такси по арг. на чл. 10а, ал.1 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявените искови претенции. Посочва се, че процесният договор за кредит отговаря на всички изисквания, посочени в нормата на чл. 10, ал.1 ЗПК, като в същия е посочен лихвеният процент, който е фиксиран. В същия бил посочен и ГПР с включване на главница и договорна лихва. Според ответното дружество, услугите „Фаст“ и „Флекси“ не следвало да се включват в ГПР, доколкото не представлявали задължителен разход по кредита. Дори ако е неправилно посочен ГПР, то посоченото не можело да доведе до порок на договор за кредит – липса на посочен ГПР, респ. до съществен порок, водещ до пълна недействителност на договора за кредит. По отношение на предявения при условията на евентуалност иск – за връщане на суми по нищожни клаузите за допълнителни пакети, се посочва, че същите са предвидени в договора по изрично желание на ищеца, като са ползвани от него. Поради изложеното клаузата не противоречала на добрите нрави, а била следствие от принципа на свобода на договарянето. Твърди се, че по процесния договор за кредит е заплатена общо сумата в размер на 3362,08 лева, с която били погасени следните суми: главница в размер на 2500 лева, договорна лихва в размер на 367,49 лева, такса по допълнителен пакет услуги 2 в размер на 493,97 лева, и лихви в размер на 0,62 лева. Поради изложеното се претендира предявените искови да бъдат отхвърлени като неоснователни, като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски в производството.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е спорно, а и от представения по делото договор за потребителски кредит № **/**г., се изяснява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 2500 лева, при ГПР от 48,21 %, ГЛП от 41,00 % и дължима сума по кредита от 3703,76 лева. В договора било предвидено и закупуване на допълнителен пакет услуги, както следва: Fast – приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и Flexy – право на промяна в погасителния план. Заедно с посочения допълнителен пакет услуги, ищецът следвало да заплати на ответника сумата в размер на 6328,76 лева.

От представената от ответника справка за платени суми с молба вх. № 31389/18.03.2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, се изяснява, че ищецът е заплатил на ответника по процесния договор сумата в размер на 3362,08 лева.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично 3

Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за закупуване на допълнителен пакет услуга. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за извършвани присъщи дейности на кредитора. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него "допълнителен пакет услуги" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за "заплащане на допълнителен пакет услуги.". Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за допълнителен пакет услуги, 4 на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР н а ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за допълнителен пакет услуги.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта 5 на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включено дължимото възнаграждение за закупен пакет услуги. Дори напротив – при прибавянето на сумата по същия се получава съвсем различна стойност на общия разход по кредита. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Несъответното в случая е че заемната сума по договора за кредит възлиза на 2500 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е над два пъти по-голяма – 6328,76 лева.