Решение № 294 от 21.09.2026, Районен съд - Костинброд

РЕШЕНИЕ

№ 294 гр. Костинброд, 21.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КОСТИНБРОД, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светослав Н. Николов при участието на секретаря Албена Вл. Арсова като разгледа докладваното от Светослав Н. Николов Гражданско дело № 20251850100971 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.235 ГПК.

Делото е образувано по искова молба на ищеца О. Т. Г., ЕГН **********, чрез адв. М. Д.- САК, с която се предявява обективно съединени искове, срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, както следва:

-за прогласяване на недействителност на Договор за потребителски кредит № ****/*** г., на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от 3ЗД, вр. чл. 22 и 23 от ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, и чл. 143, ал. 1 и следв. от ЗЗП - поради противоречие разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, като при евентуалност и на същите основавания се иска прогласяване нищожност на чл.

8 и чл. 6 установяващи неустойка и задължение за представяне на обезпечение;

-за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 328 лева, представляваща обща стойност на извършени недължими плащания при начална липса на правно основание, ведно със закона лихва от датата на депозиране на исковата молба – 18.12.25 г., до окончателното изплащане на вземането- иск по чл.55, ал.1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на *** г., ищецът е сключил с ответника цитирания договор за заем, съгласно който му е предоставена заемната сума от 500 лева при условия да я върне за срок от 6 месеца с 23седмични вноски при лихва от 40.05% и ГПР от 49.80%, като с договора е установено и задължение за ищеца да представи обезпечение – банкова гаранция или поръчител, в тридневен срок от сключване на договора, при определени изисквания към обезпечението, като при неизпълнение на това задължение е уговорена неустойка в размер на 276,32 лева.

1

Излагат се твърдения за недействителност на клаузата за неустойка, доколкото с нея се стреми да се осигури допълнително възнаграждение за кредитора поради очевидна неизпълнимост.

Твърди се нищожност на договора за заем, поради невключване в ГПР на дължимата според договора неустойка и по същество непосочване на действителния размер на този показател.

По осъдителния иск твърди, че ищецът е извършил плащания по договора в размер на 828 лева, като предвид твърдяната недействителност на договора за заем счита, че е налице неоснователно обогатяване.

Претендира разноски, в което число адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА.

В срока за отговор ответника подава такъв, чрез адвокат Х. М., с който оспорва предявените искове.

От фактическа страна съдът приема следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит № ****/*** г., сключен между страните по делото, като ищецът е в качеството на потребител – кредитополучател, по силата на който кредиторът/ответникът по делото/ му е предоставил парична сума в размер на 500 лв., като договорът служи и като разписка за получаването. Кредитът е със срок 23 седмични вноски, с падежи от 11.01.22 г. до 14.06.22 г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 40, 05 % и посочен годишен процент на разходите (ГПР) – 49, 80 %, като общата сума за връщане според договора възлиза на 551, 68 лв.

Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, кредитополучателят се задължава в срок до 3 дни от сключването му да предостави обезпечение, като изборът е формално оставен между: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана банка, покриваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане, или поръчителство на едно или две физически лица, които трябва кумулативно да отговарят на изключително високи и детайлно формулирани изисквания – многократно над минималната работна заплата осигурителен доход, липса на каквито и да е други задължения, „редовна“ кредитна история, както и представяне на официални документи от работодател.

В чл. 11, ал. 1 от договора страните са уговорили, че при непредоставяне на обезпечение в тридневния срок кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 276,32 лв., която съгласно ал. 2 се разсрочва и се заплаща заедно с погасителните вноски. От погасителния план е видно, че неустойката е предварително калкулирана, като за всяка вноска е предвиден фиксиран компонент „неустойка“, а общият размер възлиза именно 2 на 276, 32 лв., като общото задължение при непредоставено обезпечение достига 828 лв.

От представените извлечения и справки за движенията по кредита, които не са оспорени от ищцовата страна, се установява, че кредитополучателят е извършил всички дължими плащания по кредита.

Последното обстоятелство не се оспорва и от страна на ответника по делото, напротив.

От правна страна съдът намира следното:

ИМ е редовна и допустима, а разгледана по същество е основателна.

По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ****/*** г., с параметрите включени в него, както и това, че ищецът е заплатил по него на ответника сума в общ размер на 828 лева.

Съдът, след като обсъди съдържанието на процесния договор за потребителски кредит, намира, че уговорената в чл. 11, ал. 1 и ал. 2 договорна клауза за неустойка е нищожна, тъй като противоречи на императивни норми на закона, на принципите на добросъвестност и справедливост и представлява неравноправна клауза по смисъла на Закона за защита на потребителите.

Формално клаузата предвижда, че при непредоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора кредитополучателят дължи неустойка в размер на 276, 32 лв., платима разсрочено заедно с погасителните вноски. От анализа на погасителния план обаче се установява, че неустойката е предварително включена в механизма на издължаване, като още към момента на сключване на договора са фиксирани както нейният общ размер, така и конкретните части във всяка вноска.

Това показва, че уговорката не изпълнява класическите функции на неустойката – обезпечителна и обезщетителна, а представлява икономически елемент от цената на кредита, маскиран като санкция. Неустойката не е поставена в зависимост от настъпването на непредвидимо неизпълнение, а от поведение, което е предвидимо и практически неизбежно за средния потребител – осигуряване на сложно обезпечение в изключително кратък срок след отпускане на кредита.

Задължението за предоставяне на обезпечение е формулирано при 3 кумулативни, изключително рестриктивни условия – банкова гаранция за двукратния размер на задължението или поръчителство от лица с многократно над минималната работна заплата доход, без други кредити и с изрядна кредитна история, удостоверена с официални документи, всичко това в срок от три дни от сключването на договора.

Съдът приема, че подобно задължение обективно не може да бъде изпълнено от обикновен потребител в посочения срок, поради което още към момента на сключване на договора е налице предрешеност на настъпването на основанието за неустойка. Това лишава клаузата от санкционен характер и я превръща в автоматично задействан финансов компонент, несвързан с реална възможност за избор или предотвратяване от страна на потребителя.

Непредоставянето на обезпечение не води до настъпване на преки имуществени вреди за кредитора, доколкото последният разполага с всички законови способи за защита – възможност за предсрочна изискуемост по чл.

71 ЗЗД, начисляване на законна лихва при забава, както и съдебно принудително изпълнение. В този смисъл уговорената неустойка не компенсира вреди, а води до неоснователно увеличаване на задължението на потребителя. Размерът на неустойката – 276, 32 лв., представлява повече от половината от предоставената главница, което я прави явно несъразмерна спрямо обезпечаваното задължение и излиза извън присъщите функции, съгласно критериите, установени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Чрез клаузата за неустойка кредиторът фактически заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния допустим годишен процент на разходите. Макар формално неустойката да е изключена от ГПР, нейното предварително планиране, разсрочване и включване във всяка погасителна вноска показват, че тя представлява предвидим и сигурен разход по кредита, който увеличава реалната му цена над декларираната.

По този начин потребителят е въведен в заблуждение относно действителната икономическа тежест на договора, а защитната функция на ГПР като инструмент за сравнение на кредитните продукти е обезсмислена.

Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК изрично ограничава правата на кредитора при забава на потребителя до получаване на законна лихва. С процесната клауза се уговаря допълнително плащане за неизпълнение на 4 акцесорно задължение, което по същество обезпечава същия риск – несъбираемост на вземането. Това води до недопустимо кумулиране на санкции, което противоречи на защитната филоС. на закона.

Клаузата за неустойка не е индивидуално договорена, а е част от типови условия, върху които потребителят не може да влияе. Тя създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните, като прехвърля изцяло върху потребителя риска от неизпълнение, без насрещна еквивалентна престация от страна на кредитора. Поради това тя попада в хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и е нищожна на основание чл. 146 ЗЗП.

При уважаване на иска за нищожност и на основание чл. 23 от Закона за потребителския кредит, последицата е, че потребителят е дължал на ответника единствено чистата главница по договора, която е в размер на 500 лева. Доколкото по делото се установи, а и не се спори между страните, че същият е заплатил общо на ответника във връзка с процесния договор сума в общ размер на 828 лева, то следва да се уважи предявената претенция за сумата от 328 лева, представляваща заплатена сума при изначална липса на основание.

С оглед изхода на спора съдът намира, че следва да се произнесе и по отговорността за разноските между страните, съобразно разпоредбите на чл.

78 ГПК.

По делото се установява, че ищецът е заплатил държавна такса в размер на 51, 13 евро, а упълномощения от негова страна адвокат е поискал на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА присъждане на адвокатско възнаграждение без да посочи размер.

Съдът намира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност извън типичната за този вид потребителски спорове, като предметът му е ограничен до действителността на конкретна договорна клауза и последиците от недействителността на договора, така и претендираната платена сума при липса на основание. При съобразяване на извършените процесуални действия, съдът определя дължимото адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. Д., което е в размер на 300 евро/ по 150 евро за всяка една от двете претенции/.

Водим от горното, съдът

5

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по предявения от О. Т. Г., ЕГН **********, чрез адв.

М. Д.- САК, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Ц.“ № *** иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № ****/*** г., поради противоречие със закона.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Ц.“ № *** ДА ЗАПЛАТИ на О. Т. Г., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1 ГПК , сума в размер на 328 лева/ 167,70 евро, представляваща сбор от извършени плащания при изначална липса на основание, ведно със законната лихва от подаване на ИМ в съда- 18.12.25 г. до окончателното изплащане на вземането.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Ц.“ № *** ДА ЗАПЛАТИ на О. Т. Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК , сума в размер на 51, 13 евро за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Ц.“ № *** ДА ЗАПЛАТИ на адв. М. Д. Д.- САК на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв ., сумата от 300 евро за адвокатско възнаграждение по делото.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба от страните пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.