Решение № 5145 от 19.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5145 гр. Пловдив, 19.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330110429 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. М. И. против „Креди Йес“ ООД, с която е предявен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № *** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 618,36 лева при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит от * г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 700 лева при фиксиран месечен лихвен процент в размер на 3,330 % и ГПР 48,326 %. Посочената сума била усвоена от ищцата. Била постигната договореност съобразно чл. 6 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга в полза на Заемателя. В чл. 8 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 618,36 лева – 1 разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Посочената клауза, според ищеца, заобикаля закона в лицето на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото в действителност посочената неустойка цели заплащането на така нареченото допълнително, скрито възнаграждение за заемодателя за предоставяне на финансовия ресурс по договора. Същата не била включена в ГПР, по който начин се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Излагат се също така доводи за нищожност на процесната клауза поради противоречие с добрите нрави съгласно критериите, заложени в т. 3 от тълкувателно решение по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, като се излагат подробни съображения за несъответствие на клаузата за неустойка с функциите на същата, както и с принципа за добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения, водещи до накърняване правото на другата страна по облигаторното задължение.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Креди Йес“ ООД, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Признава се, че между страните е сключен договор за паричен заем № 516187 на *г., при общи условия, по който е предоставена в заем сумата от 700 лева, при фиксиран месечен лихвен процент в размер на 3,330 % и ГПР 48,326 %.

Оспорва се клаузата за неустойка по чл. 8 от договора да е недействителна по съображение, че: заемателят предварително е запознат с размера на последиците, които биха настъпили за него при непредставяне на исканото обезпечение, като договарянето на клаузата е резултат от доброволно формираната воля на страните; клаузата е индивидуално уговорена с кредитополучателя; заемът бил рисков и в този смисъл обезпечението, под формата на така договорената неустойка, адекватно; процесната неустойка представлява разход, който не следва да бъде включен в ГПР по договора, доколкото представлява сума, дължима от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит, изключена от ГПР според член 19, т.2 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета; нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Възразява се, че дори и да е налице нищожност на коментираната клауза за неустойка, то това не влече нищожност на целия договор. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните 2 е сключен договор за паричен заем № *** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 700 лева при фиксиран месечен лихвен процент в размер на 3,330 % и ГПР 48,326 %; че между страните е постигната договореност съобразно чл. 6 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга в полза на заемателя, при неизпълнението на което от ищеца се дължала сумата в размер на 618,36 лева като неустойка, както и че посочената сума за неустойка не е включена при изчисляване на размера на ГПР, посочен в договора.

Следователно установено е, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 700 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

В оспорената клауза на чл. 8 от договора, е предвидено задължение на потребителя за плащане на неустойка от 618,36 лева, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечения в тридневен срок от подписване на договора – гаранти, отговарящи на условията по чл. 10, ал. 2, т.1 ОУ и с още едно от следните – ипотека върху недвижим имот; особен залог на движимо имущество; банкова гаранция /валидна за период до 6 месеца след падежа/; ценна книга, издадена в полза на заемодателя, които следва да отговарят на изискванията на чл. 10 ОУ.

Така регламентираната клауза за неустойка е недействителна, в частност нищожна, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

3

Уговорената в чл. 8 от процесния договор неустойка действително излиза извън присъщите й функции, с оглед предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, а изискванията, които клаузата на чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва и то в размер почти равен на отпуснатия кредит. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство/гаранциа, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

Клаузата е недействителна независимо дали ищецът е съзнавал коментираните тук пороци, поради което неоснователни се приемат доводите на ответника, че ищецът е имал възможност да прецени дали да сключи договора при посочените условия и изисквания.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора /обстоятелство, което е обявено за безспорно 4 между страните с изготвения по делото доклад/, като по този начин посоченият в договора ГПР не съответства на действителния и води до заобикаляне нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция уговорената в чл. 8 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска.

Невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви и като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Така е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, чиято цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, 5 които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът се оскъпява, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № *** г. следва да бъде прогласена за нищожна.