Решение № 95 от 15.03.2026, Районен съд - Провадия

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. Провадия, 15.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПРОВАДИЯ, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галя Алексиева при участието на секретаря П.В.Г. като разгледа докладваното от Галя Алексиева Гражданско дело № 20253130101102 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по обективно и субективно съединени искове от Я. В. К., ЕГН ********** с адрес гр. ******, ул. ****** № 32А, както следва:

- против „******” АД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление гр. ******, бул. ****** № 28, „******“, ет. 2, офис 40-46 за приемане за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за паричен заем № ******/05.08.2024г. е нищожен поради противоречие със закона, в евентуалност че клаузите на чл. 2, aл. 1, т. 8, чл.

2, ал. 1, т. 6, чл. 4 и чл. 15 от същия договор за потребителски кредит, предвиждащи съотв.

ГПР от 53,75%, ГЛП от 45%, предоставяне на обезпечение чрез поръчителство и задължение за заплащане на такса за издаване на удостоверение за липса на задължения, са нищожни поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

- против „******” ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление гр.

******, бул. ****** № 28, „******“, ет. 2, офис 40-46 за приемане за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № ******/05.08.2024г. е нищожен на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД.

- против „******” АД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление гр. ******, бул. ****** № 28, „******“, ет. 2, офис 40-46 за осъждане ответникът да заплати на ищцата сумата от 33,40лева, представляваща получена от него без основание сума за възнаградителна лихва по сключен между страните договор за потребителски кредит № ******/05.08.2024г., поради нищожността му, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 28.07.2025г. до окончателното погасяване на задължението и сумата от 120,60лева, представляваща получена от него без основание сума за възнаграждение по сключен между ищцата и „******” ЕООД договор за предоставяне на поръчителство № ******/05.08.2024г., поради нищожността на договор за предоставяне на гаранция, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 28.07.2025г. до окончателното погасяване на задължението

1

Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: На 05.08.2024г. между ищцата и ответника „******” АД е сключен договор за паричен заем, по който й е отпусната в заем сумата от 350лева, при уговорени ГЛП от 45% и ГПР 53,75%.

Общо дължимата сума, вкл. възнаградителна лихва е 383,40лева, платима на 4месечни погасителни вноски всяка по 95,85лева.

Във връзка с чл. 4 от договора, със сключването му, ищцата е сключила и договор за предоставяне на гаранция с посоченото от заемодателя дружество- втория ответник „******” ЕООД. По този договор дължала възнаграждение от 120,60лева платимо на разсрочени вноски всяка по 30,15лева, включени в погасителните вноски по договора за кредит. На основание чл. 3, ал. 3 от договора за кредит, кредитодателят бил овластен от поръчителя да приема вместо него изпълнение на задължението за дължимото му се от потребителя възнаграждение.

Твърди договорът за кредит да е нищожен, поради некоректно посочване в него на ГПР, за което излага следните съображения: В договора бил посочен само като абсолютна стойност размерът на ГПР, при липса на яснота относно компонентите участващи при изчисляването му, методика на формирането му и математическият алгоритъм, по който било формирано годишното оскъпяване на кредита. И доколкото е предвидено възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно дали то е включено в ГПР. В тази връзка сочи нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Липсата на други упоменати разходи навеждало на извод да е съобразена само договорната лихва. Предвид легалното определение на общ разход по кредит за потребители дадено в пар. 1, т. 1 ПЗР на ЗПК, счита, че при изчислението му е следвало да се вкл. и дължимата сума по договора за поръчителство, като пряко свързана с договора за кредит, известна на кредитора и дължима от потребителя. Още повече, че сключването на договора за поръчителство е било поставено като условие за сключване на този за кредит. По този начин се постигало заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. В противоречие на закона и добрите нрави се сочи да е договаряна и възнаградителната лихва, като надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Сочи недействителност и на клаузата разписваща задължение за плащане на такса за издаване на удостоверение за липса на задължение разписана в чл. 15 от ДР на договора. Позовава се и на практика на СЕС по дело С-337/23.

Твърди клаузата на чл. 4 разписваща учредяване на обезпечение чрез сключване на договор за поръчителство с втория ответник да е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и морала, а и на закона, доколкото прехвърляла риска от оценка на кредитоспособността на потребителя върху потребителя. Предвиденият срок от три дни за предоставяне на исканото обезчечение счита да е кратък и водещ до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. След това се позовава на факта, че двете дружества са свързани, доколкото първият ответник е собственик на капитала на втория, респ. печалбата на втория ответник се разпределяла в полза на първия. Затова и сключването на договора за поръчителство целяло постигане на допълнително възнаграждение по кредита чрез заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не реално обезпечаване на вземането по договора за кредит. Това обосновавало недействителност и на двата договора.

Всички задължения сочи да са били внасяни на касата на кредитора в брой, в срока и при условията на чл. 2 от договора за кредит. Така общо платената сума е 504лева, от която 350лева за главница, 33,40лева за възнаградителна лихва и 120,60лева за възнаграждение по договора за поръчителство. Счита, че плащайки дължимото по договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение, неоснователното обогатяване е настъпило в имуществената сфета на „******” АД, което дружество е реално получило тези суми и съответно дължи връщането им.

Искането отправено до съда е за уважаване на претенцията и присъждане на 2 разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „******” АД, с който отрицателният установителен иск се оспорва като недопустим, евентуално неоснователен.

Останалите искове се оспорват като неоснователни.

Твърди, че по договора е получил три плащания в размер на сумата от 379,49лева, с който са погасени 350лева главница, 29,49лева лихва и 120,60лева дължимо възнаграждение към ****** ЕООД.

Оспорва договорът да страда от сочените пороци. Сочи, че в случая ГПР е изчислен съобразно изискванията на Приложение № 1 към ЗПК като са ползвани следните договорни условия- размер на усвоената сума, брой на усвояванията, размер и брой погасителни вноски, падежна дата и общо дължима сума /чл. 2/. ГПР включвал всички разходи по кредита- лихвеното задължение като единствен разход по кредита. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изчислението му е направено към датата на сключване на договора и на база взетите предвид допускания - това, че договорът ще е валиден за срока му, страните ще изпълняват задълженията си съобразно условията и сроковете, съотв. няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията, както и др. разходи посочени в договора. В тази връзка сочи, че чл. 11, ал.1, т.7- 12 и т.20 и ал. 2, а и чл. 10, ал.1 не предвиждали изискване за пояснения относно методика за формиране на ГПР и разходите вкл. в него. С посочването на процента на ГПР се позволявало на потребителя да прецени от икономическа гл.т. обхвата на задължението поето със сключване на договора /така т.29 от решение на СЕС по дело С-290/19/.

Оспорва възнаграждението по договора за поръчителство да е част от ГПР, доколкото се касаело за отделно правоотношение, възникнало между различни правни субекти и поради това нямащо характеристиките на разход по кредита. Оспорва то да има характеристиките и на допълнителна услуга, защото сключването на договора не е условие за сключване на този за заем, още повече че възнаграждението по него не било безусловно към датата на сключване на договора за кредит, а зависело от действията на заемодателядали в тридневния срок ще предостави или не друго обезпечение. Сключването на договора следвало по време сключването на договора за кредит, т.е. нямало основание възнаграждението по него да се вкл. в ГПР като разход, защото възникването му не е било известно към сключване договора за кредит. А при промяна условията на договора нямал задължение за изчисляване и посочване на нов размер на ГПР.

Оспорва клаузата на чл. 4 за изискване на обезпечение да е недействителна. Сочи в договора да не е поставено като изискване за сключването му, сключването и на договор за поръчителство. Счита договарянето на изискване за предоставяне на поръчителство да е допустимо от закона, а възражението, че поисканото такова е неизпълнимо за неоснователно. Сочи да е имал право на преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение на вземането му предвид кредитоспособността и финансовата надеждност на кредитополучателя. От друга страна, преди да сключи договора ищцата е получила СЕФ с пълно описание на изискването за даване на обезпечение, неговия характер, срок и условия на предоставяне. Т.е налице е индивидуално договаряне и потребителят преди да се обвърже е имал цялата необходима преддоговорна информация на база, на която да вземе информирано решение дали да сключи договора при такива условия или не, респ. да прецени има ли възможност да ги изпълни или не. Сочи и че евентуалната недействителност на клаузата на чл. 4 от договора не влече неговата недействителност в цялост.

Оспорва да е недействителна клаузата за възнаградителна лихва. Твърди, че размерът на лихвения процент е фиксиран и съобразен с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и е в рамките на ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че подходът на съпоставяне на договорната лихва със законната, е неправилен.

3

Оспорва възраженията за нищожност на клаузата на чл. 15. Издаването на удостоверение се сочи да е допълнителна услуга, предоставяна след изпълнение на задължението по договора и по искане на потребителя.

Оспорва да дължи връщане на суми заплатени по договора за предоставяне на поръчителство. Сочи те да са платени по правоотношение страна, по което той не е. Затова, ако и да е бил овластен да ги получава, липсва основание да се иска връщането им от него.

Искането е за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените по делото съдебно- деловодни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „******” ЕООД, с който искът се оспорва като недопустим, евентуално неоснователен.

Не оспорва, че с ищеца са страни по сочения договор, по който ответникът е поел задължение да гарантира изпълнението на задълженията на ищеца по сочения договор за кредит срещу определено възнаграждение.

Твърди договорът да е валидно сключен, в съответствие със закона и оспорва той да страда от пороци. Твърди, че по занятие извършва гаранционни сделки обезпечаващи изпълнение по договори за кредит срещу възнаграждение.

Уговореното в случая възнаграждение се сочи да е насрещна престация за предоставената от него услуга- обезпечаване на договора за кредит сключен от ищеца. Този договор настоява да не попада в приложното поле на ЗПК и разпоредбите на чл. 138-148 ЗЗД. А това, че е дъщерно дружество на ****** АД, сочи да не го прави кредитор, нито трансформирал договора за предоставяне на поръчителство в такъв за кредит. В случая се касаело за два различни правни субекта с различен предмет на дейност.

Договорът твърди да е сключен след сключване на този за кредит и усвояване на сумата по него. Задължението за плащане на дължимото му се възнаграждение се е възникнало след влизане в сила на договора, който момент е свързан с изтичане на 3-дневен срок, в който ищецът има възможност да предостави и друг вид обезпечение. За заемодателя нямало задължение да променя ГПР последващо сключване договора за кредит при промяна на условията по него. Затова нямало и основание така дължимото възнаграждение да се включи в ГПР по договора за кредит.