Решение № 5121 от 21.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5121 гр. Пловдив, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330103503 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е по чл. 235 от ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Е. Т. А. против „Аксес Файнанс“ АД, с която се предявява главен иск за установяване на недействителността на сключения между страните Договор за кредит „Б... к................., както и евентуално съединени искове за установяване недействителността на клаузи от този договор: клаузата на чл. 20, клаузата на чл. 21, ал. 4, клаузата на чл. 21, ал. 5.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за кредит „Б... к.............., за предоставяне на револвиращ кредит с лимит от 1700 лева при ГЛП 50,40 % и ГПР 64,96 %. На основание чл. 15 от договора вземането по кредита следвало да бъде обезпечено с посоченото в клаузата обезпечение, а именно: осигуряване на физическо лице за поръчител, което да отговоря на посочените в договора изисквания. При неизпълнение на това задължение в клаузата на чл. 20 от договора било предвидено заплащане на неустойка от потребителя в размер на 10 % от стойността на усвоената и непогасена главница, включена в текущото задължение за съответния месец. Твърди се, че така уговорената неустойка не обезпечавала и обезщетявала вреди от неизпълнение, а съставлявала допълнителен разход по кредита, който следвало да се включи в ГПР. Чрез уговарянето на задължението по чл. 20 от договора като неустоечно се правел опит да се избегне императивният лимит на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изложеното водело до нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК – посоченият в договора ГПР, който не включвал неустойката, не отговарял на действителния. При евентуалност, ако се приемело, че договорът за кредит не е недействителен в цялост, то следвало да се приеме, че клаузата на чл. 20 не произвеждала действие като противоречаща на добрите нрави, а клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 – като противоречащи на императивните разпоредби на ЗПК. Иска се от съда да уважи претенциите на някое от заявените основания. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор, със 1 становище за неоснователност на исковите претенции. Не оспорва факта, че на 04.11.2023 г. страните са сключили Договор за кредит „Б.... к.........“, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца револвиращ кредит в максимален размер от 1700 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент – платежна карта.

Не оспорва обстоятелството, че неустойката не била включена в ГПР по кредита, но твърди, че това не съставлявало нарушение на чл. 11 от ЗПК, доколкото чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на задълженията по договора.

Поддържа се, че неустойката не е прекомерна, не противоречи на принципа на справедливост и не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Относно разходите, предвидени в процесните клаузи по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора, са изложени съображения, че не само не са забранени, а за тях има предвидени специални текстове, като те са различни от разходите по управление на кредита и са дължими, доколкото начисляването им зависи само от поведението на потребителя. Моли претенциите да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, съобрази възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

Безспорни са между страните по делото следните обстоятелства: че между ищеца и ответника е сключен Договор за кредит „Б... к............., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца револвиращ кредит под формата на разрешен кредитен лимит от 1700 лева, който се усвоява чрез платежен инструмент – платежна карта; че в чл. 20 от същия се съдържа задължение за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по договора; че в чл. 21, ал. 4 се съдържа задължение за заплащане на разходи по събиране на текущото задължение по договора при забава за плащане; че в чл. 21, ал. 5 от договора се съдържа задължение за заплащане на разходи по извънсъдебно събиране на задължението след настъпване на предсрочна изискуемост; че неустойката при непредоставяне на обезпечение и таксите/разходите за събиране на задълженията по договора, уговорени в цитираните клаузи, не са включени при изчисляване на ГПР по кредита. Тези обстоятелства документално се подкрепят от представения по договор за потребителски кредит.

По правото:

Като взе предвид характеристиките на съглашението и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности: липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят Е. А., следователно, се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената в чл. 20 от договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури в изключително кратък срок – само пет дни – един от два лимитативно изброени вида обезпечение – банкова гаранция или поръчител. Необходимо е не само това, а и гаранцията, респ. поръчителят, да отговарят на множество високи изисквания. Предвид изложеното, може да се направи обоснованият извод, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед ниската стойност на отпуснатата сума – 1700 лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за кредитора е предвидимо и очаквано.

Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение.

От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – значителна по размер с оглед размера на дълга и без предвиден краен срок на начисляването 2 й) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по чл. 20 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително плащане в полза на кредитодателя.

Като се съобразят горните изводи, става явно, че задължението за заплащане на сума в размер на 8 % от усвоената и непогасена главница към последно число на предходния календарен месец въз основа на горепосочената договорна клауза съставлява разход по кредита, дължим от потребителя, а не неустойка от неизпълнение на негово задължение. С оглед на това обстоятелство, тази сума е следвало да бъде включена в ГПР, доколкото съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК: „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.“ Това не е било сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР (64,96 %) не отговаря на действителния. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това е така, понеже целта на разпоредбата е да се осигури на потребителя ясна и точна информация за реалните параметри на договора за кредит.

Изложеното по-горе води до извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – в договора за потребителски кредит не е посочен годишният процент на разходите по кредита. В този смисъл е напр. решение на СЕС по дело............ в което е прието: „…когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Касае се до особен вид изначална недействителност, тъй като причините за нея са били налице още при сключването на договора (така напр. определение № 50536 от 3.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК. Съдът намира, че разпоредбите на ЗПК са специални на тези на ЗЗП, които са специални на тези на ЗЗД, що се касае до уредбата на недействителността на договорите, сключени с потребител. По тази причина и доколкото се установи недействителността на договора по режима на специалния закон с най-тесен обхват – ЗПК, то е безпредметно да се разглеждат останалите наведени аргументи в полза на тази теза.

Предявеният главен иск ще се уважи.

По разноските:

С оглед изхода от спора следва да се осъди ответникът да внесе държавна такса в размер на 68 лева в полза на бюджета на съда. Отправено е искане да се присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на ищеца.

Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 480 лева с вкл. ДДС.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН сключения на ........... между страните „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК .............. и Е. Т. А., ЕГН **********, договор за кредит „Б.... к............

ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ............ да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – гр. Пловдив, парична сума в размер на 68 лв. /шестдесет 3 и осем лева/, представляваща държавна такса.

ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: ......... да заплати на ........ Р. Н. Р., вписан ................, на основание чл. 38 от ЗАдв, сумата от 480 лв. /четиристотин и осемдесет лева/ с вкл. ДДС, представляваща възнаграждение за безплатно оказано на ищеца адвокатско съдействие в производството по настоящото дело.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________

4