Решение № 261863 от 23.12.2020, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 261863 гр. Пловдив,

23.12.2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА

ДЪБОВА при секретаря Петя

Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 4559 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени от К.Г.Ж. е предявил против „Изи Асет Мениджмънт“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200, 88 лв., представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза за неустойка по договор за потребителски кредит № ***г., ведно със законна лихва върху тези суми от датата на депозиране на исковата молба – 21.04.2020 г., до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за заем № ***г. По силата на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 400 лв. В договора било установено, че ищеца следва да върне сумата от 441, 84 лв. на шест месечно погасителни вноски за периода от 20.06.2017 г. до 17.11.2017 г. Сочи, че размерът на дължимата възнаградителна лихва е посочен в клаузата на чл. 2, т. 6 от Договора като 35 %. С клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора било установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 200, 88 лв., което задължение било погасено изцяло от длъжника за периода от 18.05.2017 г. до 23.10.2017 г. Поддържа, че процесният договор бил недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗЗП, тъй като възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл тази клауза следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на посочен размер на възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите, след включване в последния и на задължението за заплащане на неустойка, представляваща скрито възнаграждение по договора, е установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата за неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави и поради нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че нищожността на клаузата за неустойка произтича както от обстоятелството, че целият договор е недействителен, така и от недействителността на самата клауза, установяваща неустоечното задължение. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи

Асет Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Счита, че фактите, на които ищецът основава предявената искова претенция са останали недоказани в производството по делото, тъй като към исковата молба не е представен твърдения за сключен договор за кредит, което от своя страна лишава ответника от право на защита.

Твърди, че на основание чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна доказва фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания. В случая при непредставяне на договор за кредит не се установява между страните да е възникнало валидно облигационно правоотношения, като видно от фактите, изложени в исковата молба, е че ищецът не е запознат с договора, който е сключил. Счита, че съдът следва да изпълни служебните си задължения като разпредели надлежно доказателствената тежест. Моли за задължаване на ищеца да представи на основание чл. 190 ГПК договора за кредит, с приложение на разпоредбата на чл. 161 ГПК, при неизпълнение на указанията на съда. По същество твърди, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент, който е посочен в договора и е ясен за страните. Счита, че не е нарушена и клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е посочен в договора за кредит, като последният е в размер от 40, 50 % и не е по висок от пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че годишният процент на разходите в договора е фиксиран , като е посочена и общата сума за заплащане, а годишният процент на разходите се определя по формула, която е определена в Приложение № 1 към ЗПК.

Поддържа, че клаузата за неустойка не е недействителна, тъй като неустойката представлява форма на договорна отговорност и служи за обезщетение на вредите, причинени от неизпълнението. В случая неустойката била начислена именно поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя да представи обезпечение и съответно не би била дължима при изпълнение в срок на поетите с договора задължения. Счита, че не са налице хипотезите сочени от ищеца по цитираната от последния тълкувателна практика, тъй като неустойката има обезщетителна функция. Не било налице нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като следвало да се съобрази разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. В случая не намирала приложение разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като периодът, за който е начислена неустойката е от изтичане на тридневния срок за предоставяне на обезпечение до крайния период на договора, като за този период не се претендира обезщетение за забава. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените в производството разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

От събраните по делото доказателства се установява, като това обстоятелство е безспорно между страните е сключен договор за заем № ***г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 400 лв. срещу насрещното задължение на последния – кредитополучател, да върне сумата от общо 441, 84 лв. на 6 месечни вноски. В договора за кредит е обективиран погасителен план, в който е посочен падежът на всяка вноска и нейният размер от 73, 64 лв. Установява се, че падежът на първата погасителна вноска е на 20.06.2017 г. и падеж на последната – на 17.11.2017 г. Установен е годишен лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 40, 50 %.

С клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора страните са установили, че с подписване на договора се рефинансира текущ заем по договор № ***за сумата от 200, 20 лв.

По делото са налице данни, че ищецът – кредитополучател е незрящ, в който смисъл с оглед твърденията на страната съдът е приложил разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ГПК. В случая договорът за кредит не е приподписан от двама свидетели, но ищецът е положил собственоръчно подписа си, като е изписал имената си, което обстоятелство не се оспорва. По делото е приложено експертно решение, установяващо, че ищецът е с първа група инвалидност с чужда помощ, поради установени „други заболявания на окото“. Следователно в производството по делото не са събрани доказателства установяващи, че ищецът при сключване на договора е страдал от пълна слепота, която го възпрепятства да се запознае клаузите на договора, поради което в случая следва да се приеме, че писмената форма е спазена, поради което съдът следва да пристъпи към произнасяне по възраженията за недействителност на договорните клаузи, изложени в исковата молба.

В клаузата на чл. 4 от Договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване на договора да представи обезпечение от две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочените в договора условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата сума със срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 200, 88 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, към които се добавя сумата от 33, 48 лв.

Договорът между страните не е сключен при отнапред установени от кредитодателя Общи условия.

От представената от ответника справка за извършени плащания от страна на потребителя по договора за кредит се установява, че ищецът е заплатил сумата от общо 642, 72 лв. по договора, от които 400 лв. за главница, 41, 84 лв. за договорна лихва, 200, 88 лв. за неустойка.

По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.

Страните са уговорили, че месечната погасителна вноска е в размер от 73, 64 лв., като е установен месечен лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 40, 50 %. В договора е включен погасителен план с посочени падежни дати на отделните вноски.

Съдът намира, че в случая не е налице соченото от ищеца основание за недействителност на договора по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което според ищеца следва да намери приложение предвид липса на уговорена възнаградителна лихва, доколкото установената в договора е нищожна. Уговореният с разпоредбата на чл. 2, т. 6 от договора размер на възнаградителната лихва от 35 % не е недействителен, поради противоречието на посочената разпоредба с добрите нрави. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а именно да представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на договора.

Размерът на годишния лихвен процент, съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока на договора сума и съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.

Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Разпечатката съдържа 30 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/43a1cc3d-9057-4749-b7cc-40c72c0e6463