Определение № 199 от 30.09.2021, Апелативен съд - София - АСНС закрит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 199 гр. гр. София, 30.09.2021 г.

АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV-ТИ

ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ в закрито заседание на тридесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Емилия В. Петкова

Венелин Б. Иванов

Аделина Иванова като разгледа докладваното от Аделина Иванова Въззивно частно наказателно дело № 20211010600356 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4 вр. ал.3 НПК.

Предмет на въззивна проверка е определение от 13.09.2021г., постановено по НОХД № 369/21г. по описа на СпНС, 14-ти състав, с което определение по реда на чл.270 ал.3 НПК е оставено без уважение искането на подс.Б. Н. К. за изменение на търпяната от него МНО „Гаранция в пари“ в размер на 20 000лв. в по-лека такава и е оставено без уважение искането му за отмяна на мярката за процесуална принуда по чл.68 НПК – Забрана за напускане пределите на РБ. В тази връзка в атакуваното определение се акцентира основно на факта на неколкократно разглеждане на производства с идентично искане, като от последното такова производство е изминал кратък времеви период, който сам по себе си не би могъл да обуслови извод за необходимост от промяна на горните две мерки за процесуална принуда.

Срещу определението е постъпила частна въззивна жалба от адв. М., защитник на подс.Б.К. СП с отправено искане за цялостна отмяна на първоинстанционното определение.В така депозираната жалба не се излагат никакви доводи относно евентуалното подозрение за авторство на процесното престъпление, а в обосновката на горното искане се навеждат лаконични доводи за липса на опасност от укриване и на опасност от извършване на 1 престъпление, изводими от напредналия етап на развитие на съдебното производство и от безукорното процесуално поведение на подсъдимото лице.

Съдът, след като се запозна с изложените в частната жалба доводи и след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от активно легитимирано лице с изявен правен интерес, в законноустановения в чл.342 ал.1 НПК преклузивен срок и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.Разгледана по същество, същата се приема за неоснователна такава.

На първо място от фактическа страна се отбелязва, че наказателното производство се намира в своята съдебна фаза – на 26.02.21г. в СпНС е внесен ОА срещу няколко подсъдими лица, включая и срещу подс.Б. К. с повдигнато му обвинение за престъпление по чл.321 ал.6 НК и за престъпление по чл.302 т.1 и т.2 б.„б“ вр. чл.301 ал.3 вр. ал.1 вр.чл.26 ал.1 вр.чл.20 ал.2 НК, като за всяко едно от тези престъпления законодателят е предвидил наказание ЛСВ.

На второ място от фактическа страна съдът отбелязва и обстоятелството на провеждане по делото на разпоредително с.з. с обсъждане на въпросите по чл.248 ал.1 НПК и на отпочване на съдебното следствие, в рамките на което първоинстанционният съд по настоящем е приобщил редица доказателствени източници.

Съобразявайки конкретиката по случая и релевираните от частния жалбоподател доводи, въззивната инстанция намира за изцяло правилен и законосъобразен акта на СНС, като изложените в тази насока мотиви са ясни и недвусмислени.

В контекста на горното, в допълнение на изложените от основния съд съображение и във вр. с регламента по чл.270 ал.1 НПК, кореспондиращ с общото правило на чл.56 ал.1 НПК АСНС намира за нужно да изложи и доводи досежно наличието на обосновано предположение, като задължителна предпоставка за вземане/продължаващо изтърпяване на МНО, независимо от нейния вид. Липсата обаче на изложени мотиви в тази насока от първоинстанционния съд не се оценява за самостоятелно основание за отмяна на атакуваното определение.

2

При извършена самостоятелна проверка и анализ на приобщените доказателствени източници в контекста на дължимата преценка за наличие на разумно подозрение за авторство на инкриминираното деяние АСНС подчертава, че съобрази всички доказателства, събрани на ДП и инкорпорирани в приложените гласни и писмени доказателства и в писмените доказателствени средства, като без да е детайлен и изчерпателен въззивният съд маркира приобщените по делото гласни доказателства и включените в материалите от ДП редица писмени доказателства и писмени доказателствени средства, на база на които е изводимо обективираното от подсъдимите поведение в подкрепа на извода за наличие на разумно подозрение и то за всяко едно от процесните престъпления.

На следващо място и касателно преценяваните в настоящото производство опасности АСНС отбелязва следното: Подсъдимият Б.К. е български гражданин, притежаващ постоянна адресна регистрация на територията на страната и семейна обвързаност – показатели, съотносими към МНО по силата на чл.56 ал.3 НПК, която обаче норма наред с горните критерии въздига в такива и обществената опасност на инкриминираното деяние и събраните доказателства.В контекста на последното и при преценка на процесния спор по същество от една страна се отбелязва, че вменените на подс.К. престъпления са тежки такива по см.на чл.93 т.7 НК, с различен обект на престъпно посегателство и се ползват с висока степен на обществена опасност, предопределена от законово предвиденото наказание, а от друга страна от приобщените доказателствени материали е изводима неговата евентуална съпричастност и то към всяко едно от вменените му престъпления, като едно от тях дори се явява продължавано такова.Всички тези фактори налагат извода за завишена степен на личностнова опасност на самото лице.Т.е. интензитетът на риска от извършване на престъпление е съответстващ такъв на МНО „Парична гаранция“ в размер от 20 000лв., но не и на по-лека по вид МНО, като в същото време не са налични и обстоятелства, обуславящи намаление размера на търпяната МНО „Парична гаранция“ – в контекста на последното защитата не ангажира никакви доказателства, а изложените твърдения за извършени редица ПСД в хода на първоинстанционното съдебно следствие и безукорното процесуално поведение на подсъдимия са оценени от съда в рамките на предходно 3 производство по чл.270 НПК и в тази вр. правилни се явяват изложените в проверявания съдебен акт съображения за липса на нововъзникнали обстоятелства в подкрепа на искането за изменение на МНО, поради което в тази му част съдебното определение на СНС се явява правилно и законосъобразно.

Досежно искането на защитата за отмяна на наложената на подс. К. мярка по чл.68 НПК : Тук на първо място се отбелязва липсата на прецизност в депозираната частна жалба, с която се иска отмяна на наложена ПАМ „Забрана за напускане пределите на страната“.Следва да се посочи, че мярката по чл.68 НПК е вид мярка за процесуална принуда и не притежава характеристиките на ПАМ по см. на чл.22 ЗАНН; макар и в практически аспект мярката по чл.68 НПК да влече същите последици като ПАМ „Забрана за напускане пределите на РБ“, то последната се налага с индивидуален административен акт (а не със съдебен такъв) и се атакува по различен процесуален ред от предвидения такъв в чл.270 НПК. Въпреки тази непрецизност в процесната жалба и доколкото е в интерес на подсъдимото лице, то съдът намира, че следва да разгледа по същество подадената частна жалба и в тази й част.

Съблюдавайки конкретиката по настоящото дело, настоящият състав на АСНС намира, че следва да даде приоритет на обстоятелството, че мярката по чл.68 НПК цели да осигури реална възможност за извършване на ПСД и за срочно приключване на воденото разследване в разумен срок.

При преценка на необходимостта от приложение на посочената мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на страната“ към настоящия момент следва да се вземе предвид тежестта на процесното престъпление, опасността от укриване и фазата на развитие на наказателното производство, като императивната разп. на чл.234 ал.8 НПК се явява несъотносима, тъй като производството се намира в своята съдебна фаза на развитие.

Както се изложи по-горе, против подс.К. е повдигнато обвинение за две тежки умишлени престъпления, което формално обуславя приложението на мярката по чл.68 НПК за процесуална принуда.

4

На второ място съдът взе предвид факта, че етапа на съдебното следствие е значително напреднал и съдебните заседания по делото се насрочват ритмично през непродължителен период.Разбира се, следва да се отчетат и данните досежно риска от укриване в чужбина, като в тази насока нормата на чл.68 НПК влага определено стеснение в териториален аспект в сравнение с визираната в чл.63 ал.1 НПК опасност от укриване – тук се подчертава, че обстоятелството на търпяна по настоящем от подсъдимия МНО „Парична гаранция“, налагането на която е обвързано с извода за липса на опасност от укриване, не презумира сама по себе си и изключване на възможността за укриване извън страната; в момента на изменение на МНО от „Задържане под стража“ в „Парична гаранция“ съответния решаващ орган е съобразил и е отчел наложеното по чл.68 НПК ограничение.По настоящем приложението на мярката по чл.68 НПК не е загубило своето практическо значение, с оглед преграждане на възможността за укриване на подсъдимия в чужбина.В тази вр. се взе предвид и факта, че в един минал момент подсъдимият е заемал длъжността „старши разследващ полицай ГПУ Калотина, РДГП – Драгоман“; същият е отстранен от длъжност в рамките на образуваното наказателно производство, но това последно обстоятелство не заличава по презумпция изградените от него по време на службата му контакти и взаимоотношения, създаващи реални благоприятстващи условия за укриване на лицето.Според АСНС, възможността за преодоляване на ограниченията, свързани с наложената забрана би могло да се постигне и посредством даване на нарочни разрешения за напускане на страната при доказана необходимост, а не посредством отмяна на мярката за процесуална принуда, като по този начин практически се охранява обществения интерес в насока решаване на делото в разумен срок съгл. чл.22 НПК.

При всичко горепосочено, АСНС приема частната въззивна жалба за неоснователна, а първоинстаннционното съдебно определение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло.

Мотивиран от горното и на осн.чл.345 вр.чл.270 ал.4 НПК, СЪДЪТ ОПРЕДЕЛИ:

5

ПОТВЪРЖДАВА протоколно Определение от 13.09.2021г. по НОХД № 369/21г. по описа на СпНС, 14-ти състав.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6