Решение № 5649 от 18.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5649 гр. София, 18.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-22 СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефан Ис. Шекерджийски при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Стефан Ис. Шекерджийски Гражданско дело № 20231100108316 по описа за 2023 година искове с пр.осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД:

Ищецът – Ц. Р. П., в исковата си молба и уточнение на същата от 25.09.2023г. и 30.10.2013г., твърди, че наказателно производство пр.пр. № 37330/2018г. по описа СРП (ДП № 227 ЗМК 2048 по описа на 3-то РУ-СДВР) било образувано и водено него с оглед на престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4, във вр. с чл. 130 от НК, на 11.09.2018г. и било прекратено на 19.12.2018г. През по-голямата част от времето бил задържан под стража.

Търпял страдания.

По тези съображения претендира сумата от 30 000 лева, неимуществени вреди; и сумата от 14 224,50 лева, лихва за периода от 19.12.2018г. до 20.07.2023г.

Претендира още законната лихва и разноски.

Ответникът - Прокуратура на РБ, оспорва исковете:

- искът бил и недоказан, отделно се оспорва и по размер;

- навежда довод по чл. 2б от ЗОДОВ;

- навежда и други правни доводи.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 и чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното: от фактическа страна:

Не се спори, че по отношение на ищеца е водено наказателно производство за обвинение, посочени в исковата молба.

1

Ищецът е задържан под стража на 11.09.2018г. за 24 часа (Заповед по чл. 72 от ЗМВР – л. 4 от ДП-2048/2018г.) и е привлечен като обвиняем на следващия ден – постановление от 12.09.2018г.

Ищецът е осъждан за продължавано престъпление – кражби (НОХД № 3/2017г. – Споразумение № 3/06.01.2017г. по описа на ВРС / л. 22 от ДП-2048/2018г.). Впоследствие многократно и осъждан (споразумения) за нарушаване на заповед за защита по отношение на майка си, а и за кражби на МПС-а (л. 41-4).

В о.с.з. от 04.09.2018г. по НЧД № 15526/2018г. процесуалният представител на ищеца е заявил: не се установи по безспорен начин какви са причините за удара срещу полицая, тъй като в проведен разговор с подзащиятния ми, същият заяви, че преди това е бил предизвикан от органите на реда с обидни думи.

Макар и липсата на лична карта, която загубил …

В това заседание е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Тя е отменена на 07.11.2018г. (Постановление от същата дата – л. 33 от ДП2048/2018г.).

Производството е прекратено на 19.12.2018г. (Постановление от същата дата – 61 от ДП-2048/2018г.).

С определението за насрочване – Проекто-доклад от 16.10.2023г., на ищеца е указано изрично да вземе становище по отношение на ударите. Това не е сторено, а напротив – в о.с.з. от 27.02.2024г., процесуланият му представител заявява: … тъй като от известно време нямам комуникация с доверителя ми. Той периодично ми звънеше от затвора във Враца, но последния месец нямам обаждане от негова страна. Надявах се, че до съдебното заседание ще се обади, за да … Съдът намира, че са налице предпоставките на чл. 175 от ГПК (признание на неизгоден за страната факт) и на чл. 161 от ГПК, предвид неположената грижа от страна на процесуалния представител на ищеца в това производство.

Онзи, който действа чрез друг, счита се че сам извършва действието – qui per alium facit, per se ipsum facere videtur или, процесуалният представител на страната е нейното „другото аз“ – alter ego. В наказателното производство е признато, че са нанасяне удари.

Това всъщност е признанието на неизгоден факт (Решение № 475 от 08.06.2010г. по гр.д. № 1311/2009г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС: Изявлението на страната по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено средство.

Когато признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни това е указание за тяхната истинност. Признанието има доказателствено значение, затова съдът преценява признанието, с оглед на всички обстоятелства по делото - чл. 175 ГПК /чл. 127, ал. 2 ГПК (отм.); също Р. № 98 от 21.03.2011г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д. № 952/2010г.).

Твърденията за предизвикване от страна на органите на МВР не са доказани (чл. 154 от ГПК).

Същевременно, процесуалният представител има задължение да прояви активност и да се свърже с доверителя си, което е улеснено от обстоятелството, че последният всъщност е в заведение за лишаване от свобода. Липсата на комуникация между ищеца и адвокат е ирелевантна (Определение № 255 от 09.06.2011г. по ч.гр.д. № 178/2011г., г.к., ІІ г.о. на ВКС; и 2

Определение № 280 от 05.05.2010 г. по ч. гр. д. № 235/2010г., г.к., ІV г.о. на ВКС).

При това положение решаващият орган намира, че ищецът е нанесъл безпричинно удари на представител на МВР, изпълняващ своите задължения. от правна страна:

Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно: обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано (чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ).

Прекратяването на производството, когато се установи, че няма изобщо извършено престъпление, или че обвиняемият не го е извършил, може да стане в течение на всяка една от фазите на предварителното производство. Тогава неоснователното обвинение дава право на обезщетение, ако с него на обвиняемия са били причинени вреди.

Отговорността на държавата/общините по ЗОДОВ е специална деликтна отговорност спрямо общата деликтна отговорност, уредена в чл. 45 и сл. от ЗЗД. Тази отговорност произтича от общото задължение на държавата да спазва правата и законните интереси на гражданите, респ. на юридическите лица, за разлика от деликтната отговорност по ЗЗД, произтичаща от общото задължение да не се вреди виновно и противоправно другиму.

Отговорността по ЗОДОВ има обективен характер – възниква при наличие на изрично предвидените в специалния закон предпоставки и не е обусловена от наличието на вина (виновно поведение) от страна на конкретното длъжностно лице, причинило с поведението си вредата – чл. 4 от ЗОДОВ, докато деликтната отговорност по чл. 45 и сл. от ЗЗД е виновна отговорност – обусловена е от виновно поведение на причинителя на вредата, вкл. в хипотезата на обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД, като вината се предполага до доказване на противното, съгл. чл. 45, ал. 2 от ЗЗД

Обемът на отговорност на държавата по ЗОДВОВ е определен с разпоредбата на чл. 4 от закона – държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди се определя по общото правило, установено в чл. 52 от ЗЗД, а именно – по справедливост.

Съдебната практика е установила кои обстоятелства следва да се установят и преценят от решаващия орган, за да може след това да се прецени какво обезщетение да се присъди. Така например, според Определение № 1 от 6.01.2022г. на ВКС по гр.д. № 1260/2021г., IV г.о., ГК, докладчик председателят Зоя Атанасова, в което са цитирани: … … тежестта на повдигнатото обвинение, … по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.

Съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на вреди в рамките на обичайното за подобни случаи. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, 3 както и социалното му общуване. В аналогичен, но по-общ смисъл е и Решение № 32 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2269/2014 г., IV г. о., ГК: … Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК отм.).

В конкретния случай:

1. периодът от 11.09.2018г. до 19.12.2018г., съобразно изложеното в исковата молба, възлиза на 3 месеца и 7 дена. Това е относително кратък срок, още повече, че е било необходимо процесуално време, за да се установи, че към момента на извършване на деянието г-н П. е бил временно невменяем.

Задържането под стража е продължило от 11.09.2018г. до 07.11.2018г.

Ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ. В тези случаи обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно задържане под стража. Ако са настъпили имуществени вреди, обезщетението за тях не се поглъща, а се присъжда самостоятелно с оглед особеностите на всеки конкретен случай – т. 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004г. на ВКС по тълк.гр.д. № 3/2004г., ОСГК, докладчик съдията Жанета Найденова, като са съобразени като ориентир Решение № 200 от 22.11.2022г. на ПАС по в.гр.д. № 465/2022г. и Решение № 1506 от 24.06.2022г. на СГС по в.гр.д. № 9319/2021г.

2. обвинението е било за леконаказуемо престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7, във вр. с чл. 130 от НК;

3. деянието на ищеца е в разрез с обществените порядки.

От една страна, че нито една от страните не сочи документация по наказателното производство и в тази връзка - доколкото и двете страни са били такива и в него, възможността да се навеждат нови доводи и твърдения, е преклудирана (Т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 4/2012г., ОСГТК на ВКС; Р. 549 от 29.10.2010г. по гр.д. № 56/2010г., ІV г.о. на ВКС; също Р. № 76 от 10.02.2011г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д. № 648/2010г.).

При липса на твърдения, а и последващото им установяване (събраните доказателства в друго производство /административно или наказателно/ - изложеното е във връзка с довод от писмените бележки на ответника), нямат правно значение за производството пред гражданския съд, който не може да ползва доказателства, събрани в такова производство - Определение № 374 от 01.04.2010 г. по гр.д. № 34/2010г., ІV г.о. на ВКС, Определение № 241 от 07.04.2011г. по т.д. № 840/2010г., I т.о. на ВКС, също:

Определение № 134 от 24.02.2010г. по т.д. № 937/2009г., I т.о. на ВКС, Съдът постановява решението по спора въз основа на доказателствата, събрани по конкретното дело, в открито заседание с участие на страните. Той не може да се позовава на събрани извънсъдебно доказателства и дори на доказателства, събрани по друго дело Решение № 84-II от 05.05.1983г. по гр.д. № 263-II/82г., I г.о.; Решение № 183 от 22.11.2010г. по т.д. № 30/2010г., т.к, ІІ т.о. на ВКС; Решение № 55 от 30.05.2009г. по 4 т.д. № 728/2008г., т.к., І т.о. на ВКС; Решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г., т.к., ІІ т.о. на ВКС; Определение № 817 от 14.07.2010г. по гр.д. № 554/2010г., г.к., Іv г.о. на ВКС;

Решение № 65 от 28.02.1985г. по гр.д. № 933/1984г., І г.о. на ВС; например не може съдът да постанови решението си, като се позове на показания на свидетел, който е бил разпитан по друго дело, дори и страните да са се съгласили за това - Решение № 2169 от 21.09.1976г. по гр.д. № 1684/1975г., I г.о. на ВС.