Решение № 6245 от 05.10.2018, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№……… гр. София,

05.10.2018 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на шести юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:

СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА

ЗИСОВА при секретаря Панайотова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. №6632/2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Р.И.А. и З.Н.Ю., с която са предявени срещу Н.Б.НА Б.А.З. и при условията на евентуалност – срещу Г. Ф. П. искове с правно основание чл.284, ал.3, т.2 КЗ (отм.) за сумата от по 30000 лв.

– частична от по 250000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от произшествие, осъществено на 03.08.2013 г., вследствие на което на 18.08.2013 г. е починал Д.Ф.И.. Претендират законната лихва от 14.03.2014 г. до окончателното изплащане на сумите, както и направените по делото разноски.

Ищците твърдят, че вследствие на произшествието, осъществило се на 03.08.2013 г. в Полша по вина на водача на лек автомобил „Форд Транзит“ с рег. № POT53LUW, който няма валидна застраховка „Гражданска отговорност“, е настъпила смъртта на техния племенник – Д.Ф.И., в резултат на което ищците търпят неимуществени вреди от загубата на техния близък – болки и страдания. Претендират разноски.

Ответникът Н.Б.НА Б.А.З. оспорва предявените искове.

Твърди, че не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като в качеството на компенсационен орган не е поемател на риска и не поема задълженията на крайния платец – застраховател или гарантираща институция.

Счита, че приложимото право е полското по арг. от чл.4, ал.1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“). Оспорва предявените искове по основание и размер. Твърди, че на всеки от ищците е била изплатена сумата от 4200 лв. по нареждане на Г. Ф. П. с което вредите им са били репарирани в пълен размер.

Позовава се на съпричиняване. Претендира разноски.

Евентуалният ответник - Г. Ф.

П. счита, че българският съд не е компетентен да се произнася по предявените срещу него искове по съображения от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Евентуално, счита, че приложимото право е полското по арг. от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“). Оспорва исковете по основание и размер – оспорва материалноправната легитимация на ищците, както и настъпването на твърдените вреди в причинна връзка с ПТП, настъпило в резултат на противоправното поведение на сочения водач. Твърди, че на всеки от ищците е била изплатена сумата от 4200 лв. по нареждане на Г. Ф. П. с което вредите им са били репарирани в пълен размер. Позовава се на съпричиняване. Претендира разноски.

Третото лице помагач – М.Д.Х. не взима становище.

Третото лице помагач – С.Д.Х. оспорва предявените искове като недопустими, евентуално – неоснователни по съображенията, изложени от евентуалния ответник.

Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

По иска чл.284, ал.3, т.2 КЗ /отм./ срещу Н.Б.НА Б.А.З.:

Твърденията на ищците са за ПТП, настъпило през 2013 г. в държава-член на Европейския съюз – Полша с участието на автомобил, регистриран в Полша, без сключена застраховка „Гражданска отговорност“, по вина на български гражданин, в резултат на което е настъпила смъртта на друг български гражданин, от която ищците търпят вреди. Касае се за извъндоговорно правоотношение с международен елемент. Произшествието, в резултат на което ищците търпят вреди, е настъпило през 2013 г. в – Полша. Към този момент за обезщетяване на вредите от деликт с международен елемент, е действал Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на Европейския Парламент и Съвета относно приложимото право към извъндоговорни отношения (Рим ІІ). Регламентът се прилага за вредоносни събития, настъпили след влизането му в сила на 20.08.2007 г., при условие, че претенциите за обезщетяване на вредите са заведени на или след 11.01.2009 г, поради което е бил приложим към датата на настъпване на процесното ПТП.

Общото правило на чл.4, пар.1 от

Регламента Рим ІІ предвижда, че за извъндоговорните задължения при деликт с международен елемент се прилага правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Следователно релевантната вреда е само пряката вреда, каквато в случая е смъртта на увредения, настъпила в Полша, но не и индиректните последици от събитието. С решение по дело № С-350/14 на СЕС е прието, че чл.4, пар.1 от Регламента (ЕО) № 864/2007 г. трябва да се тълкува за целите на определянето на приложимото право към извъндоговорните задължения, произтичащи от пътно-транспортни произшествия, в смисъл, че вредите на наследници, които имат постоянно местоживеене в една страна на ЕС, от причинени от смъртта на техен близък родственик, настъпила при ПТП в друга държава на ЕС, трябва да се квалифицират като „непреки последици“ от това произшествие, по смисъла на посочената разпоредба.

В чл.4, пар.2 и пар.3 и чл.14 от

Регламента са предвидени изключения от общото правило на чл.4, пар.1. Съгласно чл.4, пар.2 от регламента, когато обаче и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на тази държава.

В понятието „обичайно местопребиваване“ по отношение на юридическите лица Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на Европейския Парламент и Съвета относно приложимото право към извъндоговорни отношения (Рим ІІ) влага посочения в чл.23, пар.1 смисъл, а именно – за целите на настоящия регламент обичайното местопребиваване на дружества и други юридически лица или неперсонифицирани образувания е мястото на централното управление.

В случая лицето, чиято отговорност се търси, е Н.Б.НА Б.А.З. – сдружение с нестопанска цел със седалище София, регистрирано по Закона за юридическите лица с нестопанска цел съгласно чл.282, ал.1 КЗ /отм./, поради което съдът намира, че мястото му на централно управление е в гр.София.

Дори да се възприеме тезата, че

Н.Б.НА Б.А.З. не е страна по материалното правоотношение за обезщетение на вредите от настъпилия деликт, а „орган за изплащане на обезщетения“ (чл.6 от Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.05.2000 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства и за изменение на Директиви 73/239/ЕИО и 88/357/ЕИО на Съвета), посредник, чиято функция е „да гарантира, че пострадалото лице няма да остане без обезщетение“ (параграф 25 от Директивата), то следва да се има предвид, че именно в посоченото качество Бюрото изплаща обезщетения на пострадалите лица и разполага с регрес по отношение на съответната гарантираща институция, покриваща отговорността на делинквента. Но дори и да се приеме, че отговорността и на главния, и на евентуалния ответник е гаранционно-обезпечителна – за чужди противоправни действия, то физическото лице – делинквент, чиято отговорност обезпечават ответниците, също е български гражданин с обичайно местопребиваване в България (третото лице помагач М.Д.Х.).

Доколкото в случая увреденото лице е починало, възниква въпросът дали следва да се съобрази неговото обичайно местопребиваване или това на близките му, претендиращи обезщетение. Съдът намира, че от значение е обичайното местопребиваване на непосредствено увредения, а не на неговите близки, тъй като техните вреди са последица от увреждането на техния близък, с когото делинквентът е в контакт при извършване на непозволеното увреждане. Регламентът „Рим II“ не съдържа легална дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване на физическите лица“, а единствено на обичайно местопребиваване на онези от тях, осъществяващи стопанска дейност. Позицията на СЕС обаче е да търси мястото на обичаен живот на лицето, съответно постоянния център на неговите интереси /решение на СЕС по дело С-90/97 и С-262/99/.

От показанията на свидетелите Р.И.А.,

С. И. М. и обясненията на третото лице помагач М.Д.Х. се установява, че пострадалият Д.Ф.И. е живеел в България, учел е в гр.Добрич, посещавал е Полша през лятото по повод пътуванията на неговите близки за търговски цели, които са траели по 2-3 месеца годишно и през които близките му са пребивавали в наета от тях квартира.

Свидетелят Х. заявява, че познава увредения от пазара в гр.Стшегом, където и двамата са работели и където увреденият е продавал дрехи, което кореспондира с показанията на другите двама свидетели, че е помагал на близките си, които за по 2-3 месеца в годината са продавали дрехи в Полша. Увреденият е имал постоянен адрес ***, видно от препис-извлечение от акт за смърт (л.46). Съдът съобрази, че обичайното местопребиваване е фактическо, а не формално състояние, поради което за възникването му не се изискват регистрации или разрешения от страна на държавата, където лицето се е установило, както и че самото пребиваване не е достатъчно, а е необходимо то да може да се определи като „преимуществено“ – да сочи на определена социална интеграция чрез лични и професионални отношения, от която да произтичат трайни връзки на лицето със съответното място. При съобразяване на установените обективни обстоятелства като продължителност на престоя, условията и причините за него, обстоятелството, че от самото начало на пребиваването е било предвидено, че става въпрос за ограничен във времето престой, съдът намира, че ангажираните по делото доказателства сочат, че към момента на настъпване на ПТП обичайното местопребиваване на увреденото лице е било в България, където лицето преимуществено и живеело.

Тъй като лицето, чиято отговорност се търси (съответно - физическото лице – делинквент, чиято отговорност обезпечават ответниците), и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на тази държава, т.е. българското.

С влязла в сила присъда по н.д. № IV

К 1221/13 на Районен съд

Свидница, Полша М.Х. е признат за виновен в това, че на 03.08.2013 г. на път № 214 в близост до селището Морави в Долносльонска област умишлено е нарушил правилата за безопасност в пътния трафик, като е управлявал автомобил „Форд Транзит“ с рег. № *******в нетрезво състояние – 0,44 милиграма на литър алкохол в издишвания въздух, управлявал е автомобила със скорост, която не му е позволявала да контролира автомобила и не е притежавал свидетелство за правоуправление, в резултат на което е излязъл от пътното платно в посока крайпътния ров, това е причинило увреждания на пътниците в превозното средство, а именно И. Д. е получил контузия на белите дробове, тежка черепно-мозъчна травма, множество фрактури на черепа и лицеви травми, които са причинили смъртта му на 19.08.2013 г., а М.Л.е получил дислокация на гръбначния стълб, счупване на I ляво ребро, медиастинален хематом, фокална мозъчна контузия, травми на главата, течност в лявата плевралната кухина, като тези травми са причинили функционално органно увреждане на тялото за период по-дълъг от 7 дни, т.е. за престъпление по чл.178 НК и по чл.177, §2 и 1 НК, и на 03.08.2013 г. в близост до Морави и Стжегом в Долносльонска област е управлявал автомобил „Форд Транзит“ в нетрезво състояние – 0,44 милиграма на литър алкохол в издишвания въздух, т.е. за престъпление по чл.178а, § 1 от Наказателния кодекс.

Присъдата на полския съд следва да бъде зачетена в настоящото производство по съображения от решение на СЕС от 21.09.2018 г. по дело С-171/16, с предмет - преюдициално запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС от Софийски районен съд (България), съгласно което рамково решение № 2008/675 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска зачитането в държава членка на предишна присъда, постановена от съд на друга държава членка, да бъде обусловено от предварителното провеждане на национална процедура за признаване на тази присъда от компетентните съдилища на първата държава членка, каквато е процедурата, предвидена в членове 463—466 от Наказателно-процесуалния кодекс. По изложените съображения съдът намира, че макар да не е проведено производство по екзекватура на присъдата на полския съд, българския граждански съд е длъжен да зачете последиците на присъдата.