Решение № 205 от 28.04.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 205 гр. София, 28.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Даниела Г. Йорданова като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20261001000204 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 9.02.2026 г. на ответника „Пазари Възраждане“ ЕАД срещу решение № 33/9.01.2026 г. по т. д. № 345/2025 г. на Софийския градски съд, VІ-8 състав, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца „Софийска вода“ АД: 1) сумата 54 184,93 лв., представляваща дължима цена за предоставени ВиК услуги за обект „Обществена тоалетна“, находящ се на адрес: гр. София, район „Сердика“, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 102А, Ротонда на ЖП гара София, за периода 29.09.2021 г. – 30.10.2024 г., 2) на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 13 059,77 лв. – законната лихва за забава за периода 3.12.2021 г. – 4.12.2024 г., и 3) на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 4 939,79 лв. – съдебни разноски.

В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано съдът е приел за дължими от ответника претендираните парични суми. Неправилно било прието, че ответникът имал качеството „потребител“ на ВиК услугите за процесния обект, а ищецът не сочел въз основа на кой юридически факт е възникнало това качество по смисъла на чл. 3 от Наредба № 4/2004 г. във вр. с § 1, т. 2 от ДР на ЗРВКУ. Твърди се, че между страните липсвала облигационна връзка, а такава не можело да възникне само въз основа на служебно откритата на името на ответника партида при ищеца въз основа на резолюция от 2019 г. на кмета на Столична община. Между страните не бил сключен писмен договор съобразно чл.

8, ал. 5 от Наредба № 4/2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребители за ползване на ВиК системи. Твърди се, че ответникът не попадал в нито една от хипотези по § 1, т. 2 от ДР на ЗРВКУ и чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4/2004 г., тъй като собственик на процесния обект е Столична община, а ответникът нямал учредено в негово полза вещно право на ползване. Сочи се, че предвидената възможност в чл. 2, ал. 3 от ОУ потребител да може да бъде и наемател противоречала на правилата на Наредба № 4/2004 г., а и не се установявало посочените ОУ да са влезли в сила съобразно чл. 11, ал. 7 от ЗРВКУ. Съдът не 1 обсъдил и възраженията на ответника относно недоказаното действително доставено количество питейна вода, посочено в процесните фактури, както не било доказано и, че отчетените водомери са преминали метрологична проверка и измерват точно. Твърди и, че не е спазен алгоритъма по чл. 32, ал. 3 от Наредба № 4/2004 за начисляването на индивидуалния дял от общото потребление за процесния обект.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове, както и да му присъди направените разноски.

Въззиваемият „Софийска вода“ АД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбата пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:

1. Противно на доводите на ответника за изхода на спора по настоящото дело не е без значение наличието на влязлото в сила решение № 63/29.01.2024 г. по т.д. № 698/2023 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 434/11.02.2025 г. по т.д. № 1357/2024 г. на ВКС, ІІ т.о. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 153 776,44 лв., представляваща стойността на потребени ВиК услуги за периода 26.02.2020 г. – 28.09.2021 г. за същия обект – обществена тоалетна, находяща се в гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 102А, Ротонда на жп гара София. Последица на това съдебно решение е, че установява със СПН не само съществуването на посоченото вземане, но и правопораждащите му факти, един от които е и съществуването на договорна облигационна обвързаност между страните по делото, по силата на която ищецът се явява доставчик, а ответникът – потребител на ВиК услуги за процесния обект. Настоящото дело има за предмет аналогично вземане, дължимо за следващ период – от 29.09.2021 г. до 30.10.2024 г. Съобразно чл. 297 ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително и за всички други съдилища в страната.

При положение, че със СПН е установено съществуването на облигационно отношение между страните за периода 26.02.2020 г. – 28.09.2021 г., произтичащо от договор за ВиК услуги, то в настоящото производство не е допустимо да се преразглежда този въпрос – дали изначално е възникнало договорно отношение между страните с посоченото съдържание.

Подобно възражение се явява преклудирано от СПН на съдебното решение по предходното дело. В настоящото производство може да се обсъжда само дали това възникнало договорно отношение е било впоследствие прекратено на някакво основание. Подобно възражение от ответника обаче не е изтъкнато – липсва твърдение, че след 28.09.2021 г. договорното отношение е било прекратено, вкл. поради едностранен отказ от ответника – напр. чрез негово едностранно волеизявление за прекратяване на договорното отношение, на което той 2 безспорно има право по всяко време. Липсата на твърдяно и доказано прекратяване на така установеното със СПН договорно отношение означава, че то е съществувало и в следващия период – след 28.09.2021 г., какъвто е процесният период.

2. Независимо от това такова правоотношение се установява и от доказателствата.

Не е спорно между страните, че процесният обект е собственост на Столична община, която е предоставила на ответното общинско дружество стопанисването и управлението на имота – видно и от представения доклад с рег. № СОА19-ВК66-8321/15.10.2019 г. на зам. кмета на СО, писмо с рег. № СОА19-ТД26-10645-4/26.11.2019 г. на зам кмета на СО; писмо № РСР19-ВК88-2226-1/13.01.2020 г. на кмета на район „Средец“ – СО; писмо № РД-07-02112-121/23.07.2015 г. на кмета на район „Средец“ – СО; приемо-предавателен протокол от 20.07.2015 г., подписан и от името на ответното дружество. Това обстоятелство е изрично признато и от ответното дружество в писмо с вх. № СК-680/21.02.2020 г. на изп. директор на „Пазари Възраждане“ ЕАД, в което е посочено, че дружеството е предприело действия по пломбирането на водомерите на процесната обществена тоалетна и завеждането на отделни партиди на името на дружеството. Не е спорно и, че такава партида за този обект е била открита и неин титуляр е ответникът.

Следователно, ответното дружество се явява ползвател на процесния обект. Като такъв то е потребител на доставените в обекта ВиК услуги по силата на § 1, т. 2, буква „а“ от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги. Според посочената разпоредба потребители са юридически или физически лица – собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги. Законът не поставя изискване към източника на ползването, поради което той може да бъде както вещно право на ползване, така и облигационно право на ползване – наем, заем за послужване, предоставено стопанисване на държавно или общинско имущество. Ответникът несъмнено се явява такъв ползвател, като ползването е предоставено от собственика на имота – Столична община, която е и едноличен собственик на капитала на ответното дружество. Същевременно, собственикът СО е дал съгласие за откриване на партида на процесния обект за ВиК услугите на името на ответника и такава фактически е била открита, за което е ответникът е изразил съгласие – видно от писмото с вх. № СК-680/21.02.2020 г. на изп. директор на ответното дружество, както и от представеното уведомление за откриване на индивидуални партиди с вх. № М-1862/12.06.2020 г.

Следва да се посочи, че ако ответникът счита, че той няма качеството „потребител“ на ВиК услуги за процесния обект и незаконно му е била разкрита партида при ищеца, то той може по всяко време с едностранно изявление да се откаже от тези ВиК услуги и да прекрати облигационното отношение между страните. Подобно действие ответникът не твърди да е предприел, а то ще доведе и до закриване на партидата, открита на негово име.

Ето защо доказано е, че през процесния период /29.09.2021 г. – 30.10.2024 г./ между страните е съществувало договорно отношение по предоставяне на ВиК услуги за процесния обект.

3. Ответникът оспорва начислените количества потребена вода по процесните фактури, като твърди, че не е доказано, че отчитането е точно и водомерите са преминали метрологична проверка, а освен това – че не бил спазен алгоритъма по чл. 32, ал. 3 от Наредба № 4/2004 за начисляването на индивидуалния дял от общото потребление за процесния обект.

Въззивният съд споделя съображенията в обжалваното решение, че доколкото индивидуалните водомери са собственост на потребителя /ответника/, то негово е задължението да осигури тяхната метрологична изправност /чл. 11, ал. 5 от Наредба № 4/2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребители за ползване на ВиК системи/. Твърдението, че те не отговаряли на тези изисквания, всъщност е твърдение на 3 собствено нарушение от ответника, от което той не може да черпи изгодни за себе си последици.

Същевременно, от приетото и неоспорено заключение на комплексната СТЕ и ССЕ се установява, че общият водомер на водопроводното отклонение с № 164500210 е поставен на 24.01.2020 г., като преди монтажа е преминал тест в специализирана лаборатория и всички показатели са били в норма. Установено е, че същият впоследствие е подменен с водомер № 2145004321 на 21.03.2022 г. и е със заводска пломба за метрологична проверка от 2021 г., а впоследствие на 16.03.2023 г. е бил подменен с водомер № 2345915079 със заводска оловна пломба от 2023 г. Поради това СТЕ е направила извод, че всички общи водомери в процесния период са били изправни и метрологично годни. Същото е заключението и по отношение на индивидуалните водомери, макар отговорността за тях да е на ответника.

От същото заключение в частта относно ССЕ се установява и, че в процесните фактури са начислени количества и суми в съответствие с нормативно установения ред – чл. 32, ал. 3 от Наредба № 4/2004 г. Ето защо възраженията в тази насока са неоснователни.

При това положение искът за главницата се явява основателен до пълния предявен размер, както и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъда оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.

При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищеца. Същият е претендирал единствено юрисконсултско възнаграждение, на което има право, тъй като отговорът на въззивната жалба е подаден от юрисконсулт. Такова възнаграждение следва да се присъди в размер на 200 евро – съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран Софийският апелативен съд,