Определение № 4553 от 10.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4553 гр. София, 10.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20248002100897 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Булсатком“ ЕООД срещу Решение № 5738/09.11.2023 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 9247/2023 г., с което е потвърдено Решение № 11819 от 27.10.2022 г. по гр. д. № 24940/2022 г. по описа на СРС, 55 състав. С първоинстанционото решение касаторът е осъден да заплати на Д. В. Д. на основание чл. 66, ал. 2 КТ сумата от 67 799.40 лева – обезщетение при прекратяване на трудов договор, дължимо по т. 9 от допълнително споразумение от 01.04.2017 г. към трудов договор от 26.09.2012 г., ведно със законната лихва от 13.05.2022 г. до окончателното изплащане на дълга, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 12 806.50 лева – лихва за забава върху присъдената главница за периода 02.07.2020 г. – 12.05.2022 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Касаторът основава допускането на касационно обжалване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът по касационната жалба Д. В. Д. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и 280, ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно 1 обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение с източник трудов договор 26.09.2012 г. и допълнителни споразумения към него № 169/01.07.2013 г., № 1028/28.04.2016 г., № 2526/01.04.2017 г., което било прекратено на 17.06.2020 г. на основание чл.

326, ал. 1 КТ с предизвестие от ищеца до работодателя. Към датата на прекратяване на трудовото правоотношение размерът на основното брутно трудово възнаграждение на ищеца бил 5649,95 лева. От допълнително споразумение № 2526/01.04.2017 г. към трудов договор от 26.09.2012 г. въззивният съд установил, че страните постигнали уговорка, обективирана в т.

9 от споразумението, че при прекратяване на правоотношението за ищеца възниква право да получи обезщетение от работодателя в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения, и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение било платимо на ищеца в пълен размер, еднократно, до 15 календарни дни от прекратяване на договора.

Спорен на етапа на въззивното производство (а и в хода на първоинстанционното дело) бил единствено въпросът действителна ли е клаузата по т. 9 от споразумението, на която се позовава ищецът.

Въззивният съд счел за неоснователно възражението на работодателя за недействителност на тази клауза поради липса на основание за нейното договаряне и с твърдение, че същата води до злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал. 2 ЗЗД и чл. 8, ал. 1 КТ. Приел е, че не е установено прекратяване на трудовия договор единствено и само с цел получаване на обезщетение, че процесната клауза не противоречи на добрите нрави, както и че размерът на уговореното обезщетение, съпоставен с размера на получаваното от служителя трудово възнаграждение, не води до извод, че обезщетението излиза, извън целта на обезщетенията, предвидени в КТ. Посочил е, че в трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се уговарят условия, които са понеблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Въззивният съд е обосновал извод за частична недействителност на обсъжданата клауза – в частта, в която обезщетението е уговорено като дължимо, „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“. Приел е, че поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника, каквото в случая не било установено. По този начин задължението оставало, като работодателят бил длъжен да го заплати винаги, когато работникът бил добросъвестен. Привел е примери за недобросъвестност на работника - когато правоотношението е прекратено с дисциплинарно уволнение, когато 2 работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност, се възползвал от това и в къс срок едностранно е прекратил правоотношението. Ищецът не бил недобросъвестен поради това, че прекратил трудовия договор с едностранно волеизявление – действието му било правомерно и в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забраната за принудителен труд.

За неоснователно въззивният съд намерил и възражението на работодателя, че процесната клауза противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като право на работодателя било да избере с кого да уговори и други условия, свързани с предоставянето на работна сила, стига те да са по-благоприятни за работника от тези в КТД и да не са уредени с повелителни разпоредби на закона. Към момента на сключване на допълнителното споразумение ищецът имал трудов стаж само в ответното дружество повече от четири години, като липсвали твърдения да са му налагани дисциплинарни наказания или да не се е справял с възложената му работа. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на работодателя, че спорната клауза от допълнителното споразумение съставлява договаряне във вреда на представлявания. Клаузата била подписана „за работодател“ от законния му представител и не съставлявала действие на договаряне във вреда на дружеството. Този извод почивал на установената константна практика на ВКС по идентични дела - Решение № 44/11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 30/24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 28/23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г. на ВКС, III ГО.

В обобщение е мотивиран извод, че клаузата по т. 9 от споразумението не е неясна, нито абсолютно нищожна, и с нея страните уредили поблагоприятни последици за работника при прекратяване на правоотношението в сравнение със законоустановените, а такава договорка законът допускал – в този смисъл били Решение № 44/11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 28/23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г. на ВКС, III ГО, Решение № 75/23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на ВКС, III ГО, Решение № 30/24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 2002/5.07.2023 г. по гр. д. № 747/2023 г. на ВКС, IV ГО.

Прието е, че това обезщетение не противоречи на императивни норми, договорено е изрично в трудовия договор на ищеца и ответникът е поел задължение да го изпълни при прекратяване на договора, „независимо от останалите законни обезщетения“. Отхвърлено е и възражението на ответника за недействителност на клаузата по т. 9 от споразумението поради прекомерност на уговореното обезщетение, тъй като не било установено прекратяването на трудовото правоотношение да се дължи на неправомерно поведение на работодателя, за да се тълкува обсъжданото правило като клауза за неустойка по чл. 92 ЗЗД. По тази причина е обоснован извод, че това обезщетение не може да се намалява поради прекомерност.

При липса на твърдения и доказателства поетото от работодателя 3 задължение да е изпълнено въззивният съд обосновал извод за основателност на главния иск и иска за мораторна лихва.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т.

1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните материално-правни въпроси: недействителна ли е клауза в трудов договор за обезщетение при предпоставки, различни от предвидените в КТ или в подзаконов нормативен акт на МС, защото противоречи на чл. 244, ал. 2 КТ, и противоречи ли на императивна правна норма клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при предпоставки, различни от посочените в Глава Десета на КТ; за това какви са критериите, за да се приеме, че обезщетението по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) е прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД; за това нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ), което се равнява на 12 месечни заплати (равностойни на повече от 100 месечни минимални работни заплати за страната) на служителя към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно ли е поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД; за това приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ); за това длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) с оглед съответствието й с добрите нрави; за това противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване.

Касаторът е формулирал и втора група въпроси - действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно което работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ и без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението, както и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ; за това 4 има ли значение поведението на работодателя за заплащане на обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) - дължи ли работодателят обезщетение, ако е бил добросъвестна страна ?.

Поставен е и процесуалният въпрос длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе по всички възражения на страните, като изложи мотиви по доказателствата, които не приема.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решение в противоречие с практиката на ВКС– Решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017 г. на III ГО, Определение № 307/03.05.2012 г. по ч. гр. д. № 123/2012 г. на ВКС, III ГО, Решение № 356/25.09.2012 г. по гр. д. № 773/2011 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 828/04.12.2018 г. по гр. д. № 3137/2018 г., Решение № 505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г., Решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, I ГО (относно включените в първа и втора група въпроси ), както и Решение № 216/20.02.2018 г. по т. д. № 861/2017 г., I ТО на ВКС, Решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на ВКС, Решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, Решение № 200/02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на ВКС, Решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, и ТР № 1/2013 г., както и ТР № 1/2001 на ОСГК (по последния въпрос).