Решение № 549 от 02.10.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 549 гр. София, 02.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20258002100710 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор Бр. С. и на А. Ф. А., подадена чрез процесуален представител адв. П. Ш. против решение № 1238/02.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 945/2024г. по описа на Апелативен съд – София в различни части.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 63 от 05.02.2024г. постановено по гр.д. № 640/2023г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Ф. А. с ЕГН [ЕГН] сумата от 8000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинно-следствена връзка от неоснователно повдигнато му обвинение с постановление от 15.07.2014г. и внесен обвинителен акт по НОХД № 401/2015г. по описа на РС – Петрич за престъпление по чл.

198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, в извършването на което ищецът е оправдан с присъда от 22.11.2017г. по ВНОХД № 296/2017г. по описа на ОС – Благоевград, влязла в сила на 03.07.2018г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 03.07.2018г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1

150 000 лева.

Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, с която предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди е частично уважен, а А. Ф. А. обжалва въззивното решение в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси: кои са и как следва да се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да изложи мотиви за значението на всички конкретно съществуващи обстоятелства и за тяхното отражение в причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди за точното прилагане на принципа на справедливостта при определяне размера на дължимото парично обезщетение.

По правните въпроси е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика на ВС и на ВКС, включително и задължителна – ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС; Решение № 137/09.08.2022г. по гр.д. № 3428/2021г., III ГО;

Решение № 79/17.07.2018г. по гр.д. № 2034/2017г., IV ГО; Решение № 165/16.06.2015г. по гр.д. № 288/2015г., III ГО; Решение № 149/02.05.2011г. по гр.д. № 574/2010г., III ГО; Решение № 65/04.05.2022г. по гр.д. № 2601/2021г., III ГО; Решение № 50077/16.05.2023г. по гр.д. № 937/2022г., III ГО; Решение № 50004/17.06.2024г. по гр.д. № 2092/2021г., III ГО и др.

Обобщено, тя налага тълкуването, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Съгласно чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК съдът е длъжен да извърши преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 от ЗЗД, без да игнорира едни, респ. да отдава прекомерно значение на други, като посочи в мотивите към решението си какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Ето защо справедлив е този размер на паричното обезщетение на неимуществено увреждане, който е основан и извлечен от обективно съществуващите и установени във всеки конкретен случай обстоятелства. Тези обстоятелства в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ са вида, характера и тежестта на неимущественото увреждане; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, извършените процесуални действия с участието на пострадалия, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението; постановени осъдителни присъди по наказателното производство; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Съдебното минало и наличието на други предишни осъждания, следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, възраст, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично 2 достойнство и чувство за справедливост. Възприето е още разбирането, че когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се подвига обвинение.

Неимуществените вреди нямат стойностно изражение, поради което размерът на паричното обезщетение за тях се определя от съда по вътрешно убеждение по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД във всеки конкретен случай въз основа на преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики.

Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя глобално на база обществения критерий за справедливост към датата на деликта, изхождайки от обществено икономическите условия на живот, икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, като присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер. Размерът на присъденото обезщетение също така, не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е също вид морално обезщетяване, наред с паричното.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд в отговор на допуснатия правен въпрос се придържа към така възприетото разрешение в съдебната практика и допълва следното: основополагащо за точното прилагане на принципа на справедливостта при определяне размера на дължимото парично обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ е съобразяването на комплекса от обективни факти, които съществуват и са установени във всеки конкретен случай. Именно обективните факти гарантират, че решението се доближава до истината и справедливостта.

Без връзка с обективни факти, респ. при игнориране на част от тях, справедливостта може да се превърне в необективност /несправедливост/, защото ще зависи от субективни преживявания породени въз основа на изолирана част от фактите от действителността относими към конкретния случай. Обективните факти и анализа им в тяхната съвкупност са опората, която гарантира, че едно решение е не само законно, но и морално издържано.

За да е процесуално законосъобразно съдебното решение следва да даде аргументиран отговор защо определеният размер на обезщетението е справедлив, след цялостен анализ на всички обективни обстоятелства и връзката им с вредите.

По касационните основания:

Всеки от касаторите поддържа доводи за неправилност на съответните части от обжалваното решение поради противоречие на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и отправя искане решението да бъде отменено, съответно да се намали размера на присъденото обезщетение, респ. искът да се уважи в пълен предявен размер.

В отговор по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, А. А. оспорва 3 жалбата като неоснователна и поддържа, че въззивното решение в частта, с която предявеният иск е частично уважен е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

По жалбата подадена от А. А., Прокуратурата на Република България в съдебно заседание оспорва същата като неоснователна и отправя искане за постановяване на решение, с което да се присъди по-нисък по размер на обезщетението.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

За да постанови решението си, въззивният съд приел за установено, че наказателното производство е продължило 4 години в интервала от 15.07.2014г. до 03.07.2018г.; от 18.07.2014г. спрямо ищеца била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, заменена с парична гаранция на 24.07.2014г. /с обща продължителност 5 дни/; взетата впоследствие мярка за неотклонение задържане под стража не е изпълнена, поради неоткриване на обвиняемото лице.

При тези факти и установеното от събраните по делото гласни доказателства приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Отчел че времето от 4 години процес за грабеж с ясни извършители не е в рамките на разумния срок; че периодът на задържане на ищеца под стража е краткотраен, но с оглед промененото поведение на ищеца – травмиращ. Поради липса на медицинска документация за състоянието на ищеца в предходен момент и липсата на допусната и приета психолого-психиатрична експертиза обосновал, че не може да се направи извод за пряка причинна връзка между страховите състояния на ищеца и повдигнатото и поддържано обвинение. Въпреки това отбелязал, че в пряка причинна връзка с повдигнатото и поддържано обвинение са чувството за несигурност, недоверието в правоохранителните органи, загубата на житейска перспектива, невъзможността за свободно организиране на времето /поради наличната мярка за неотклонение и ограничителна административна мярка за напускане на България/. Тези изживявания за период от 4 г. отчел, че обосновават сериозен стрес, с вероятност за преход в дистрес. За недоказана приел причинността между поведението на ответника и вредите, на които акцентират в показанията си двамата свидетели /страхови състояния от различно естество, водещи до странно поведение и относителна десоциализация/. В заключение въззивната инстанция намерила, че първоинстанционното решение е правилно, без да определи самостоятелно паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по справедливост.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадения отговор от касационната инстанция, допуснал е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до нарушение на материалния закон.

Основателни са оплакванията и в двете касационни жалби в този смисъл.

Апелативен съд – София не е обсъдил всички доказателства по делото, а част от обсъдените преценил погрешно; не е взел предвид всички релевантни обективни факти, така както те са били осъществени и имащи значение за установяване на неимущественото увреждане и справедливото му овъзмездяване. Въззивният съд е посочил, че взема предвид само 4 продължителността на наказателното производство, вида и интензитета на негативните преживявания на пострадалия – тревоги, стрес, страх без да е аргументирал как тези обстоятелства се отразили върху вредите, а оттам и на размера на паричното обезщетение.

Мотиви по приложението на чл. 52 от ЗЗД липсват, както липсва отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване по делото; фактически съображения не са изложени изобщо, а правните такива са непълни и произволни. В резултат, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал.