Решение № 3468 от 29.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3468 гр. София, 28.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петя Попова при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20221100504631 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20226206 от 02.01.2022 г., постановено по гр.д. № 23456/2021 г. по описа на СРС, 174-ти състав, е уважен предявеният Т. Б. иск с правно основание чл. 439 ГПК срещу Столична община, като е признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 200 лв., представляваща глоба, наложена с влязло в сила наказателно постановление № 303339/13.02.2017г. на СО, въз основа на което е образувано изп. дело № 20208490402486 при ЧСИ А.П., per. № 849 в КЧСИ с район на действие Софийски градски съд, поради погасяването й по давност. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските на осн. чл. 78 от ГПК.

Срещу решението в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от ответника по исковете Столична община. Счита, че първоинстанционното решение е неправилно.

Твърди се, че е налице действително извършено административно нарушение по Наредбата за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община, за което ищеца е санкциониран с наказателно постановление. Твърди, че Тълкувателното решение № 2/12.04.2017 по т.д. визира изтичането на обикновената давност.

Поддържа тезата, че възможността за събиране по принудителен път на публичните задължения се погасява с изтичане на абсолютната давност.

Въззиваемият спорва изложените доводи във въззивната жалба. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е 1 ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесния случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно и допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, съдът намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 439 от ГПК. Основателността на исковата претенция се обуславя от установяване на следните правнорелевантни факти: изтичане на определен срок от налагане на наказанието, което води до погасяване правото на ответника за принудително събиране на наложената като административно наказание глоба.

В процесния случай страните не спорят, а това се установява от приложените писмени доказателства, че с наказателно постановление № 303339/13.02.2017 г. на зам.кмета на СО, влязло в сила на 28.08.2017 г., на въззиваемата е наложена глоба в размер на 200 лв. за нарушение на чл. 35, ал. 7, т. 1 от Наредбата за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община /НРУПДГТТСО/, за събирането на която е образувано изп. дело № 20208490402486 по описа на ЧСИ А.П., per.

№ 849 в КЧСИ с район на действие Софийски градски съд.

Не се спори между страните, а и с оглед данните по делото, съдът приема, че процесното наказателно постановление е влязло в сила на 28.08.2017 г. – видно от отбелязванията върху лицевата част на наказателното постановление.

Безспорно е също така, че след влизане в сила на наказателното постановление, въз основа на възлагателно писмо за събиране на публични вземания от Столична община, с вх.

№ 8150/23.09.2020 г. е образувано процесното изпълнително дело № 20208490402486 по описа на ЧСИ А.П..

Давността за изпълнение на административното наказание е изтичане на определен срок от време, установен със закон, в който надлежният орган бездейства да упражни правомощията си да приложи административнонаказателната репресия спрямо извършителя на нарушението. Глобата, наложена с наказателно постановление, представлява публично вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2,т 7 ДОПК, но същата е и административно наказание, предвидено в чл. 13, б. „б.“ ЗАНН. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 2/12.04.2017 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВАС, при разглеждане на правната природа на глобата превес следва да има нейният характер на административно наказание, а не нейният характер на публично вземане, поради което срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е неприложим по отношение на давността за това вземане.

Съгласно разпоредбата на чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН, обикновената давност, с която се погасява правото на принудително изпълнение на глобата, е две години, а без оглед на настъпили обстоятелства по нейното спиране или прекъсване, абсолютната давност изтича след три години, съобразно нормата на чл. 82, ал. 3 ЗАНН. Последната е неприложима в случаите, когато в двугодишния срок от влизане в сила на наказателното постановление е било образувано изпълнително производство за събиране на вземането (арг. чл. 82, ал. 4 ЗАНН), но в противен случай, ако в посочения 2-годишен срок не се предприемат изпълнителни действия, глобата не подлежи на изпълнение по принудителен ред.

В настоящия случай оспореното вземане е наложено като „глоба“ с № 303339/13.02.2017 г. на зам.-кмета на СО, което е влязло в сила на 28.08.2017 г. .

Възлагателното писмо за събиране е изведен от регистратурата на Столична обшина на 15.09.2020 г. и е получено от съдебния изпълнител на 23.09.2020 г. . Т.е. въззивникът Столична община е предприела действия по принудително събиране след изтичане, както на обикновената изпълнителска давност - изтичаща на 28.08.2019 г., така и абсолютната такава, която изтича на 28.08.2020 г.. Следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 82, ал.

2

4 от ЗАНН абсолютната давност, уредена в чл. 82, ал. 3 ЗАНН, не се прилага по отношение на наказанието глоба, когато за събирането в срок по чл. 82, ал. 1 от ЗАНН е образувано изпълнително производство. В процесния случай обаче от материалите по делото се установява, че в 2-годишния давностен срок от влизане в сила на постановлението от 28.08.2017 г. до 28.08.2019 г. не са предприети каквито е да е било действия, поради което още към момента на изтичане обикновената изпълнителска давност е била погасена възможността за изпълнение на процесното административно наказание. При това положение изпълнително дело по описа на ЧСИ А.П. е образувано за неподлежащо на принудително изпълнение вземане, а към настоящия момент правото на кредитора за принудително удовлетворение на оспорената глоба е погасено, поради което предявеният отрицателен установителен иск е основателен, като възраженията на въззивника, че в случая се прилага абсолютната давност са напълно неоснователни.

Неоснователно е възражението на въззивника, че административното нарушение, за което е наложено наказанието, действително е било извършено от въззиваемата. Този въпрос е решен с влизане в сила на наказателното постановление, от които момент започва да тече изпълнителската давност. Последната касае единствено възможността на административно-наказващия орган да предприеме действия по изпълнение на наложеното административно наказание – в случая принудително събиране на наложената глоба. С изтичане на сроковете, предвидени в чл.82 от ЗАНН, се погасява възможността наложеното административно наказание да бъде изпълнено, като не се заличава фактът на извършване на административното нарушение.

Относно възражението на жалбоподателя, че преценката за заличаване на дадено публично вземане като погасено по давност е в компетентността на съответния административно-наказващ орган, следва да се посочи, че последното макар да е вярно, не лишава гражданския съд от правораздавателната му компетентност да разгледа и разреши правния спор, с който е сезиран. Обсъжданият въпрос е разрешен по задължителен начин с Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-членен с-в, ГК, съгласно което редът за събиране на публичното вземане определя и компетентния съд, който следва да се произнесе по исковата молба за установяване несъществуването на това вземане. Като е възприето, че на основание чл. 163, ал. 4 ДОПК вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител, то и компетентността да се разгледа предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е на гражданския съд.

С оглед изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Право на разноски с оглед изхода на делото има въззиваемият. Същият своевременно е претендирал разноски в размер на 400 лева, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е записано, че между страните е договорено възнаграждение в размер на 400 лева и същото е изплатено в борй. В тази част договора има характер на разписка, поради което въззивният съд намира, че разходите са действително сторени. Въззивникът своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, но същото е неоснователно. Адвокатското възнаграждение е уговорено в минимума съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения. Ето защо, в тежест на въззивника ответник следва да бъдат възложени направените от въззиваемия разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на иска настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид на изложеното, съдът

3

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20226206 от 02.01.2022 г., постановено по гр.д. № 23456/2021 г. по описа на СРС, 174-ти състав.

ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал.1 Столична община да заплати на Т. А. Б., ЕГН ********** сумата в размер на 400 лева, представляваща разноски, направени пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4