Решение № 855 от 22.06.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 855 гр. София, 22.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20221000501298 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 260136 от 10.01.2022г., постановено по гр. д. № 8765/19 г.

СГС, І ГО, 1 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на М. Ш. М. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991г., преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998г. по описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II – 048/1999г. по описа на ВОП – София, от образуване на сл. дело през м.01.1991г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска – 02.07.2019г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил предявения иск за разликата над 30 000 лв. до 100 000 лв. С решението СГС, І ГО, 1 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на М.

Ш. М. сумата от 3 лв., представляваща внесената по делото държавна такса, на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ.

Постановеното от СГС, І ГО, 1 състав решение е обжалвано в осъдителната част от Прокуратурата на Република България. В жалбата се релевират оплаквания за недопустимост, поради липса на активна процесуална легитимация, алтернативно – за неправилност, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се твърдение, че 1 неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е процесуално легитимиран и притежава качеството на страна по воденото сл.д. № 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл.дело № 780 – II/1998г. по описа на ВОП София, а сега ДП № II – 048/1999г. по описа на ВОП София. Прави се оплакване, че съдът не е изяснил от кой момент приема, че ищецът е придобил качеството на страна в наказателното производство. Сочи се, че не е имало искане за конституиране на ищеца като пострадал през 1991г., последният единствено е бил разпитван в качеството му на свидетел, като е изразил становище за участие в съдебната фаза на производството като граждански ищец, но все още делото било в досъдебна фаза. Релевира се възражение, че съдът неправилно е заключил, че началният момент на периода на обезщетение за ищеца започва от 31.01.1991г., когато е образувано сл.д. № 1/1991г., тъй като не е съобразил, че на тази дата е образувано наказателно производство за престъпление по чл. 162 НК, което по-късно е било прекратено и е било повдигнато ново обвинение за друго престъпление - по чл. 387, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, производството, по което продължавало да бъде висящо. Поддържа се твърдение, че забавянето на наказателното производство не е възпрепятствало възможността на ищеца да търси обезщетение с граждански иск по делото. В жалбата се възразява, че пострадалият не е демонстрирал със своето поведение, че забавянето на наказателното производство е имало изключително негативно отражение върху него, тъй като липсвали данни той да е отправял регулярно жалби и молби до съда. Сочи се, че ищецът е проявил активност едва на 07.11.2018г., когато е обжалвал постановлението от 04.10.2018г. на ВОП-София за спиране на наказателното производство, което не било отчетено от съда при определянето на справедливия размер на обезщетение. Поддържа се твърдение, че в мотивите си първоинстанционният съд не е посочил конкретно кои действия от страна на ПРБ не са били извършени в разумен срок от органи на Прокуратурата на РБ след 15.12.2012г. – датата, на която е влязла в сила разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ или какво конкретно нарушение в рамките на съответното производство е извършено от тези органи. В жалбата се изразява несъгласие с приетия от първата инстанция извод, че „никакви съображения, касаещи фактическа и/или правна сложност на делото не могат да оправдаят или извинят допуснатата забава в досъдебното производство“. Излага се становище, че по този начин съдът е допуснал нарушение на материалния закон, като е изключил приложението на един от критериите, визиран в чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ и поради това въобще не го е обсъдил в мотивите на решението си. В тази връзка се сочи, че първоинстанционният състав неправилно е разгледал поведението на ищеца, без да вземе предвид това на останалите пострадали лица, тъй като голяма част от тези лица били дезинтересирани, което обстоятелство неимоверно допринесло за общата продължителност на производството. Релевира се възражение, че в конкретния случай не е налице забавяне, поради бездействие на ПРБ, като съдът не е анализирал фактите от 2 наказателното производство, имащи значение за преценка на фактическата и правна сложност на случая: престъпленията, за които същото е било водено през годините, броя на обвиняемите - трима, установяване и разпит на множество свидетели от общо 446 лица, задържани в лагера Белене, съдебни поръчки, действия по разследване, установените в хода на наказателното производство факти и обстоятелства, сочещи, че причината за забавеното правосъдие е невъзможността, във връзка с указаното от съда посочване на всички пострадали лица, които въпреки положените усилия, чрез проведените три международни поръчки до Република Турция, са останали неустановени.

Твърди се, че е останало недооценено от първата инстанция обстоятелството, че досъдебната фаза по процесното наказателно производство е приключила само две и половина години след образуването на последното, като е бил внесен обвинителен акт в съда, но наказателният съд е прекратил съдебното производство, като е върнал делото на ПРБ за изпълнение на задължителни указания, свързани с извършването на допълнителни действия по разследването. Сочи се, че тези указания са били свързани с установяването на всички пострадали лица, за което е било необходимо съдействие от компетентните органи на Република Турция. Изпълнението на тези следствени поръчки за международна правна помощ зависило изцяло от органите на чуждата държава, поради което не можело да отговаря ПРБ, тъй като последните са извън нейните правомощия. Поддържа се твърдение, че ПРБ се е опитала да внесе за втори път обвинителен акт през 1997г., но е последвало ново връщане, тъй като не са били изпълнени изцяло указанията на съда. Опити за изпълнение на тези указания продължавали да се правят и до този момент, тъй като било изключително трудно да се установят всички пострадали лица, въпреки положените от ответника усилия. Не били отчетени от първоинстанционния съд и неоснователните забавяния в съдебните инстанции, разглеждането на частните дела по жалби на други пострадали, както и други обстоятелства по делото, които са относими към продължителността на наказателното производство. Релевира се възражение, че по делото не било доказано ищецът да е претърпял неимуществени вреди в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка именно от забавеното разследване. В жалбата се сочи, че вредите, които следва да бъдат доказани от пострадалия и за които отговаря Прокуратурата на Република България, са свързани с негативните емоции, изпитвани от ищеца, тъй като той е живял с мисълта за безнаказаност на виновните лица, обезверяване и разочарование от органите по разследването, вследствие на забавянето на разследването по наказателното производство за престъпление от чл. 387, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 НК, а не тези търпени от него, вследствие на репресиите от „Възродителния процес“. Прави се извод, че след като не са били налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, то съдът е постановил неправилно решение, като е уважил частично исковата претенция.

При условията на евентуалност, се релевира възражение и относно размера на присъденото обезщетение, който се сочи за завишен и несъответстващ на 3 принципа на справедливост, закрепен в чл. 52 от ЗЗД, нито на социалноикономическата ситуация в страната, нито на трайната съдебна практика по аналогични казуси. Релевира се възражение, че съдът не е обсъдил доводите на ПРБ, че с оглед конкретните обстоятелства, свързани с обявена надлежна политическа и гражданска реабилитация с Решение на Народното събрание на Република България, обнародвано в ДВ, бр. 44/01.06.1990г., е налице компенсиране на негативните за ищеца последици по визирания ред.

Поддържа се оплакване, че в атакуваното решение са изброени общо, без преценка на значението им, някои от елементите, влияещи върху определянето на обезщетението, но без да е посочено конкретно как съдът е достигнал до определения от него размер. Излага се становище, че дори въззивният съд да приеме за доказано, че ищецът е търпял някакви неимуществени вреди измежду твърдените в исковата молба във връзка с иска по чл. 2б от ЗОДОВ, то те са в значително по-нисък интензитет в сравнение с подобни случаи, поради относително краткия период, в който ищецът е станал активен преди предявяване на исковата претенция. Прави се искане въззивният съд да обезсили постановеното решение като недопустимо, поради липса на активна процесуална легитимация, алтернативно – да го отмени в обжалваната част като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, и да отхвърли предявения иск изцяло. Алтернативно се отправя искане до съда да намали размера на присъденото обезщетение, ведно със законните последици.

Постановеното решение е обжалвано и от ищеца в срока по чл. 263, ал.2 ГПК с насрещна въззивна жалба в отхвърлителната част с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради съществено нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон. В жалбата се сочи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е занижен и не съответства на принципа на справедливост. Твърди се, че съдът въобще не е обсъдил доводите на ищеца за справедливия размер на обезщетението и принципните насоки на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, като не е посочил защо не ги приема, което съставлявало съществено нарушение на процесуалните правила. С отхвърлянето на иска над сумата от 30 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. било нарушено изискването за определяне на справедливо и достатъчно по размер обезщетение, както и това за съпоставимост на размера му с онзи, който самият ЕСПЧ би присъдил в подобни случаи. В жалбата се поддържа твърдение, че ищецът активно е участвал като член в дейността на „Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, учредено в гр. Бурса, Република Турция от жертвите (изселници) на т.нар. „Възродителен процес“ в Република България и чрез същото се е интересувал от развитието на процесното досъдебно производство. Допълва се, че ищецът е подавал редица молби до 4 прокуратурата, за да получи информация за етапа на разследването, наред с другите е подавал искане за ускоряване на досъдебното производство.

Въпреки това обаче, прокуратурата не е изпълнила указанията на съда, които са й били дадени с определение от 06.11.2018 г. по НЧД 4705/2018 г. Релевира се възражение, че първостепенният съд е намалил значимостта на приетата и неоспорена по делото СПЕ. Прави се оплакване, че съдът не е отделил никакво внимание на обстоятелството, че процесното досъдебно производство (известно в обществото като „делото за Възродителния процес“) и неговото неприключване в разумен срок е намерило и общественополитически отзвук. Излага се твърдение, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да е съпоставимо с този, който самият ЕСПЧ присъжда по подобни дела. Поддържа се твърдение, че никакви възражения от страна на Прокуратурата на РБ, направени в посока предприемане на действия по международна правна помощ и установяване и разпитване на всички пострадали, не може да намери своето логично обяснение. В тази връзка се сочи, че в нито едно от съдържанието на разпорежданията на съда, дадени по НОХД №1/1994г. на ВС, Военна колегия и по НОХД №1/ 1998г. на ВКС, не е записано указание да се установят и издирят лицата, преминали през затворите в България за сочения от прокуратурата период от 08.05.1984г. до 15.12.1988г. Изразява се становище, че ответната страна и до момента не е изпълнила задължението си за ефективно разследване на произволното задържане и лишаване от свобода на ищеца, което съставлява нарушение на правото му по чл. 5§ 1 от ЕКЗПЧОС. В жалбата се поддържа, че действително във времевия период на задържането и лишаването на ищеца от свобода България все ще не е била страна по конвенцията, но се сочи, че тя е ратифицирана и е влязла в сила за България от 07.09.1992 г. (ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г.). В този смисъл се прави извод, че след тази дата задълженията, произтичащи от Конвенцията, се прилагат на общо основание, дори и по отношение на събития случили се преди нейното влизане в сила. В жалбата се излага становище, че на всички тези обстоятелства следва да бъде дадено подобаващо значение при определяне на обезщетението за нарушението на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС от гледна точка на това, че вече повече 30 години се води разследване, но все още не се е стигнало до разследване по текстовете от наказателния закон. Твърди се, че при определянето на справедливия размер на обезщетението съдът е пропуснал да отчете и предубедеността на прокурора, който е водил разследването. Счита се, че последният целенасочено е бавел делото с всички възможни средства, като не се е съобразявал с актовете на другите институции за приключване на досъдебната фаза. Прави се искане въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, вместо което да постанови друго, с което да уважи иска до пълния предявен размер от 100 000 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. Претендира се присъждане на сторените в производството разноски.