Определение № 3126 от 14.12.2022, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3126 гр. Бургас, 13.12.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Пламена К. Георгиева Върбанова като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20222100502124 по описа за 2022 година ПроиП

Производството е по чл. 274 ал. 1 т. 1 ГПК и е образувано по повод частната жалба на „БМЛР“АД-със седалище гр.София ,чрез адвокатския му представител против определение № 6493/17.11.2022 г. постановено по гр.д. № 6452/2022 г. по описа на Бургаския районен съд ,с което е прекратено производството по делото на осн.чл. 126 ал. 1 ГПК.Изтъква се в частната жалба ,че определението е незаконосъобразно ,в случая е неприложима разпоредбата на чл. 126 ГПК ,която касае образуването на две искови производства ,а не висящо заповедно производство ,както е в настоящия случай.Първоинстанционният съд не е обсъдил важни за спора обстоятелства –напр.това ,че частният жалбоподател е подал молба за прекратяване на заповедното производство и обезсилване на издадената заповед за изпълнение /тъй като е отпаднало основанието за издаването й поради липса на задължение –същото е платено и липса правен интерес за кредитора-молител от завеждане на иск по чл. 422 ГПК / .Моли се за отмяна на определението и връщане на делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по този иск .

Ответникът по частната жалба –„ВиК „ЕАД-Бургас ,я оспорва и счита ,че при постановяване на определението не са допуснати визираните нарушения .

След преценка на приложените доказателства и като обсъди 1 съображенията на страната ,Бургаският окръжен съд прие за установено следното :

Производството по гр.д. № 6452/2022 г. по описа на БРС е било образувано по предявени обективно съединени искове от „БМЛР“ АД против „ВиК“ЕАД-Бургас ,за осъждане на ответника да възстанови на ищеца сумата от 19500 лв.,представляваща фактурирано количество като ползвана вода за услуги за периода 13.09.2019г.-14.07.2021 г. със стойност 19 687,34 лв. с вкл.ДДС за обект 0 парк-хотел „Оазис“ в гр. Несебър, –като получена без основание ,ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното изплащане ,както и отрицателен установителен иск по чл. 124 ал. 1 ГПК за недължимост на разликата от 19500 лв. до 19 687,34 лв. .

Първоинстанционният съд ,след извършена служебна справка и с оглед изложените обстоятелства в исковата молба,е констатирал ,че за сумата 24 022,32 лв. ,представляваща стойността на доставена ,отведена и пречистена вода за обект в гр. Несебър ,“парк –хотел Оазис“ за периода от 13.09.2019 г. до 17.08.2021 г. ,ведно със законна лихва от 21.04.2022 г. до изплащане на вземането и сумата 818,80 лв. –мораторна лихва за сочен период ,е издадена заповед № 13342/13.05.2022 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.0 № 21766/2022 г. на СРС,като по заповедното производство е постъпило възражение от длъжника по чл.

414 от ГПК и районният съд с разпореждане от 07.11.2022 г. е указал на заявителя да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок .С оглед на това съдът е приел ,че е налице хипотезата на чл. 126 ал. 1 ГПК и при наличието на друго мисящо производство по-късно образуваното гр.д. № 6452/2022 г. по описа на БРС като образувано по недопустим иск е недопустимо и следва да бъде прекратено ,.Затова е прекратил производството по делото .

Атакуваното определение за прекратяване е валидно и допустимо ,но според настоящия съдебен състав –неправилно поради следните съображения :

С определение № 357 от 24.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3981/2013 г. на ВКС, I г. о. и определение № 156 от 2.03.2018 г. по ч. т. д. № 220/2018 г. на ВКС, II т. о., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е прието, че за да се приложи нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК, следва да е налице пълен обективен и 2 субективен идентитет между двете висящи производства. Субективен идентитет е налице, когато по двете дела адресати на силата на пресъдено нещо са едни и същи лица – страните в производството или техните универсални или частни правоприемници, обективен – когато искането по двете дела е идентично и е предявено на едно и също основание, като посочените факти, от които произтича претенцията, са идентични и искането е на същото правно основание.

Съгласно определение № 483 от 11.07.2014 г. по ч. т. д. № 1827/2014 г. на ВКС, II т. о. и определение № 684 от 1.12.2015 г. по ч. т. д. № 2634/2015 г. на ВКС, II т. о. искът по чл. 694, ал. 1 ТЗ /ред. до изм., ДВ, бр. 105/2016 г. / за установяване на вземане, предмет на по-рано образувано производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, ще е процесуално недопустим поради припокриване с предмета на по-рано предявения установителен иск и производството по него ще подлежи на прекратяване. В мотивите на цитираните определения е посочено, че висящото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК изключва необходимостта за спорното вземане да бъде предявен нов установителен иск – положителен или отрицателен. Признаването или отричането на вземането със сила на пресъдено нещо ще бъде постигнато с влизане в сила на решението по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, което по разпореждане на чл. 637, ал. 4 ТЗ ще има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността, каквото е действието и на влязлото в сила решение по иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ /ред. до изм., ДВ, бр.

105/2016 г. /.

Основният въпрос в случая е "Допустимо ли е и какви са правните последици, ако в срока по чл. 414 ГПК длъжникът в заповедното производство предяви отрицателен установителен иск за признаване на недължимостта на вземането, предмет на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, а в същия законоустановен срок подаде и възражение срещу издадената заповед за изпълнение и в случай, че иск и възражение бъдат подадени – дължи ли съдът по заповедното производство указания по чл. 415 ГПК и кой установителен иск подлежи на разглеждане – положителният или отрицателният?". Настоящият състав споделя разбиранията, възприети в решение № 76/07.05.2013 г. по гр. д. № 391/2012 г. по описа ВКС, IV г. о. и определение № 154/27.02.2014 г. по ч. гр. д. № 769/2014 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 207/31.07.2015 г. по гр. д. № 3

7030/2014 г. по описа на ВКС, IV г. о. и определение № 1501/29.12.2014 г. по гр. д. № 5176/2014 г. по описа на ВКС, IV г. о. Основните съображения на върховната инстанция в цитираните решения се свеждат до следното :

Отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не съществува е допустим винаги, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу издадената заповед или да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че вземането не съществува – всяко право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск. В този случай предявеният иск има ролята на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК – оспорва се вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези възражения са направени пред съд. Отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен и преди връчване на заповедта за изпълнение, съответно покана за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането. Такъв спор е налице и когато кредиторът е поискал издаване на заповед за изпълнение или когато в хода на производството по иска по чл.

124, ал. 1 ГПК кредиторът оспори вземането. Когато в срока за възражение бъде предявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че вземането не съществува, заповедта за изпълнение не влиза в сила. Целта на заповедното производство е по надлежния ред да бъде установено спорно ли е вземането – законът презюмира, че вземането е безспорно, когато в срока не е подадено възражение. Когато е започнат исков процес, целта на който е съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо съществува ли вземането, то несъмнено вземането е спорно, поради което заповедта за изпълнение не може да влезе в сила. След изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим. Когато длъжникът оспори вземането по заповедта за изпълнение чрез иск, за кредитора не тече срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, тъй като спорното вземане вече е предмет на установяване в исков процес, а предявеният покъсно иск за същото вземане е недопустим и подлежи на прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.

4

С други думи -отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен, както в срока за възражение по чл. 414 ГПК, така и преди връчване на заповедта за изпълнение, съответно поканата за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането (в този смисъл и решение № 76 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 391/2012 г. ІV г. о. ВКС, решение № 207/31.07.2015 г. по гр. д. № 7030/2014 г., IV г. о. ВКС). Бидейки сезиран с иск за установяване недължимост на вземането,съдът не е обвързан от преценката на заповедния съд влязла ли е в сила заповедта за изпълнение срещу длъжника (служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск на кредитора обхваща и наличието на възражение на длъжника и спазването на срока по чл. 414 ГПК, без да е обвързан от преценката на съда в заповедното производство – т. 10 а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК ВКС). Страната по материалноправен спор има право да избере в какво процесуално качество да защити правата си в съдебен процес – ищец или ответник. Предявяването на заявление за издаване на заповед за изпълнение предполага безспорност на претендираното вземане и поради това законодателят е предвидил такава процедура, в която не се събират доказателства, не се осъществяват устни прения и разноските са значително по-малки, отколкото в един исков процес. Предявяването на заявление по чл.

410 или члл. 417 ГПК обаче не изключва правото на длъжника в заповедното производство и да заеме ролята на ищец в едно исково производство с цел да установи, че не дължи. Правният интерес не е изключен само поради обстоятелството, че законодателят е предвидил нарочна процедура за защита на правата му, а именно – подаване на възражение по чл. 414 ГПК. За длъжника съществуват алтернативни методи за защита и публичното му преобразуващо право на иск не може да бъде отречено, поради това, че е срещу него е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение.

Интересът му е обусловен от различни фактори, включително желанието спорът относно дължимостта на вземането да бъде разрешен с влязло в сила решение, тъй като единствено от волята на кредитора в заповедното производство зависи дали да подаде положителен установителен иск, както и това да бъде постигнато във възможно най-кратък срок, а не да се чака осъществяне на процедура по даване на указания по чл. 415 ГПК.

Действително в случай, че длъжникът предяви отрицателен установителен 5 иск, то кредиторът би бил лишен от изпълнителният титул на заповедта за изпълнение и няма как в това съдебно исково производство да бъдат присъдени сторените разноски, но отговорността за разноски отстъпва пред съществуването на правото на иск. Още повече, че в случай, че правото на заплащане на сторените разноски би могло да бъде защитено и в отделен процес по чл. 45 ЗЗД, в случай че е налице такава претенция от страна на кредитора и не постъпи доброволно изпълнение от длъжника и евентуално отхвърлен отрицателен установителен иск. В срока за отговора на исковата молба по отрицателния установителен иск кредиторът разполага с правната възможност да предяви насрещен осъдителен иск.

Тези теоретични постановки са в отговор на възраженията на частния жалбоподател ,че хипотезата на чл. 126 от ГПК е неприложима при висящност на иска по чл. 422 от ГПК .В случая обаче липсват данни за висящност на подобен процес .Нещо повече-поради плащане на задължението по заповедта за изпълнение ,за кредитора вече не е налице правен интерес от водене на иск по чл. 422 от ГПК за установяване на вземането .Освен това ,в конкретния случай, районният съд, при преценката по чл. 126, ал. 1 ГПК, не е отчел, че въпреки, че е налице субективен идентитет между делата, липсва обективен такъв, тъй като не е налице идентичност между предмета на спора по настоящото дело – за връщане на получена сума без основание , и по заповедното производство – за установяване съществуването на вземането . Обективният идентитет предполага пълно тъждество между спорното право, предмет на двете дела, включително по отношение на правопораждащите го факти и основанието, на което се претендира или отрича, и между вида на търсената по всяко от делата съдебна защита.Няма обективен идентитет, когато една и съща сума се претендира на различни основания - договор за заем ,договор за влог,договор за предоставяне на услуга , неоснователно обогатяване и т. н. Следва да се отбележи, че при непредявяване в срок на иска за установяване на вземането по чл. 422 ГПК /тъй като при плащане на сумата по издадената фактура ,въз основа на която се претендира същата ,за кредитора няма да има правен интерес от завеждане на иска за тази сума / и обезсилване на заповедта за изпълнение ,няма да бъде изправени пред висящност на две деца с идентичен предмет /макар и ,както бе казано по-горе ,предметът не е идентичен /и не би била налице хипотезата на чл. 126 от ГПК .