Определение № 2574 от 09.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2574 гр. София, 09.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20238002901542 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “ДЖЕНЕРАЛИ ГЕРМАНИЯ АГ” против решение № 444/10.04.2023 г. по в.гр.д. № 2097/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 12 граждански състав, в частта, с която е потвърдено частично решение № 102/27.04.2022 г. по гр.д. № 126/2021 г. по описа на Окръжен съд – Монтана за осъждане на ответника застраховател да заплати на А. К. И. сумата от 113 573 лева - допълнително заместващо обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на С. К.ов Б., настъпила в резултат на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Република Германия, близо до гр. Верлте, по вина на водача на л.а. “Мерцедес”, рег. № EL-I3229, на всеки от ищците К. С. Б., В. С. Б. и В. С. Б. сума от по 139 732 лева – допълнително заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на техния баща С. Б. при горепосоченото ПТП, както и на всеки от ищците В. К. Р. и К. Б. Р. сумата от по 53 573 лева – допълнително заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния син С. Б. при същото ПТП, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 11.03.2021 г. до окончателното изплащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че въпреки подробно изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи, апелативният съд е приел, че спорът пред него се концентрира по въпросите за размера на обезщетенията за неимуществени вреди и дали същите следва да бъдат определени при приложение на съдебната практика във ФРГ. Релевира се, че въззивният съд е намерил, че уредбата на общата деликтна отговорност, отговорността на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, произтичаща от непозволено увреждане, съпричиняването, подлежащите на обезщетяване вреди по видове и легитимираните лица е в много висока степен сходна с уредбата на тези въпроси в българското материално право и че в съдебната поръчка не са посочени законово определени лимити на дължимото обезщетение. Добавя се, че след като е приел, че първата инстанция е съобразила всички обстоятелства, относими 1 към определянето на “уместния” размер на дължимата компенсация, въззивният съд е потвърдил обжалваното решение в тази част. Излагат се доводи, че в случая мотивите на апелативния съд са лаконични, като изобщо липсва произнасяне по оплакванията на застрахователя: за неправилно приложение на чл. 44, ал. 1 КМЧП; за игнориране от първата инстанция на представените съдебни решения на съдилища във ФРГ, от които се извежда съдържанието на понятието “уместен размер” на паричното обезщетение, използван в немското материално право; за неправилно приложение на чл. 15, букви а) и в) от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета (“Рим II”). Счита се, че същевременно са изведени напълно погрешни правни изводи за основателност на присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди, тъй като уредбата на материята в немското право била в много висока степен сходна с тази на българското материално право и че в съдебната поръчка нямало посочени законово определени лимити, които да трябва да се съобразят от съда. Акцентира се, че съгласно чл. 44, ал.1 КМЧП чуждото право се тълкува и прилага както в създалата го държава, а съгласно чл. 39, ал. 2 КМЧП, когато дадено правно понятие е неизвестно на българското право, за неговата квалификация трябва да се вземе предвид чуждото право, което го урежда. Изтъква се, че предмет на установяване е не само съответната позитивна правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното прилагане, поради което допустим източник на информация са и правно-информационните системи, официалните справочници и др. подобни. Допълва се, че в постъпилата пред първоинстанционния съд информация от Министерството на правосъдието на ФРГ и представените от ответника съдебни решения се дава тълкуване на понятието “уместен размер на парично обезщетение” според немските съдилища, като се възприема сума от около 10 000 eвро. Сочи се, че именно в рамките на тези параметри ответникът вече е изплатил по предявените извънсъдебно претенции обезщетения за неимуществени вреди на увредените лица от смъртта на С. Б.. Изразява се несъгласие с направената от въззивния съд аналогия между българското и немското материално право, при това с мотива, че уредбата е “в много висока степен сходна ”, като не ставало ясно в какво се състои това сходство. Аргументира се, че, когато се обсъдят и тълкуват във взаимовръзка стълкновителните норми на Регламент (ЕО) № 864/2007 (“Рим II”) - чл. 4, пар. 1 и чл. 15, се налага извод, че е недопустимо определеното по този ред за приложимо материално право на държавата, в която е настъпила пряката вреда, да се тълкува и прилага чрез използването на аналогия с правото на сезирания съд, където е обичайното местопребиваване на увредените лица. Обосновава се, че прилагането на такава аналогия не постига целите, които са поставени в Регламента “Рим II” и внася несигурност в правния мир, като нарушава баланса на интересите на увредените лица и лицето, чиято отговорност се търси, а постановеното в този смисъл решение на националния съд противоречи на правото на ЕС.

В касационната жалба е заявено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Евпопейския съюз по реда на чл. 628 ГПК по следните въпроси: 1. Как следва да се тълкува разпоредбата на чл.15 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета (“Рим II”), която използва понятието “приложимо право”, без да уточнява съдържанието му? 2.

Включва ли се в предмета на установяване на приложимото право по смисъла на чл. 15 от Регламента “Рим II” както съдържанието на относимите материалноправни норми, така и съдебната практика по прилагането им?

Искането за допускане на касационен контрол на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

2

1 . Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения, с които ответника провежда защитата си срещу иска и които са залегнали в изрично обосновано оплакване във въззивната жалба за неправилно приложение на материалния закон?

Поддържа се, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константната такава, обективирана в решение № 65/30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 50066/16.05.2023 г. по гр.д. № 2088/2022 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 86/05.10.2020 г. по гр.д. № 2566/2019 г. на ВКС, ГК, I г.о. Акцентира се, че въззивният съд не е изложил никакви собствени мотиви по оплакванията на жалбоподателя за неправилно приложение на материалния закон и отказ да се тълкува чуждото право в съответствие със съдебната практика по прилагането му. Допълва се, че апелативният съд е действал като контролно-отменителна инстанция, вместо като инстанция по съществото на спора, проверил е само дали мотивите на първата инстанция са правилни, без да извърши собствен анализ и да обоснове извода си.

2 . В случаите на спор с международен елемент, в рамките на който се налага установяване съдържанието на приложимото чуждо материално право по реда на ЕКОПИ и в обхвата, посочен в чл. 15 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета (“Рим II”), длъжна ли е въззивната инстанция при постановяване на решението си да съобрази освен релевантните законови текстове от приложимото право, така и съдебната практика по прилагането им? Може ли въззивната инстанция, която разглежда спор с международен елемент, при тълкуване на понятия от приложимото материално право, да прави аналогия с правото на сезирания съд, без предварително да изследва какво включва съдържанието на тези понятия в създалата ги държава и как те се използват и прилагат там?

Сочи се, че въззивното решение е постановено в отклонение от формираната практика на ВКС - решение № 50174/20.03.2023 г. по т.д. № 2137/2021 г. на ВКС, ТК, I I т.о., и решение № 156/21.01.2020 г. по гр.д. № 336/2019 г. на ВКС, ГК, II г.о.

По втория въпрос се поддържа и наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради “очевидна неправилност” на въззивното решение.

Ответниците по касация А. К. И., К. С. Б., В. С. Б., В. С. Б., В. К. Р. и К.

Б. Р. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразяват по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорват подадената жалба като неоснователна.

3

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С определение № 574/11.03.2024 г. производството по настоящото дело е спряно до произнасяне на СЕС по дело C-86/23. С решение от 05.09.2024 г. е дадено тълкуване на член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (“Рим II”) спрямо национална разпоредба, предвиждаща определяне от съда по справедливост на обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице.

С оглед на горното производството по настоящото дело следва да бъде възобновено и да се пристъпи към произнасяне по искането за допуск до касация.

В случая въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Преценил е, че произнасянето на ОС - Монтана съответства на заявената за разглеждане искови претенции, които черпят правното си основание от разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ.

Искът е пряк и е предоставен на увреденото лице срещу застрахователното дружество, с което причинителят на вредата се намира в облигационно правоотношение по застраховка “Гражданска отговорност”, поради което решението се явява и допустимо. Посочил е, че този извод не може да бъде разколебан и от обстоятелството, че в постановения краен съдебен акт, съставът на ОС – Монтана е посочил правна квалификация на претенциите чл.

844, ал. 3 от ГК на ФРГ, последното с оглед произнасянето по приложимото материално право, а възражението на въззивника в тази насока се явява неоснователно.

Решаващият състав на САС е изтъкнал, че по делото не се спори относно настъпването на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Република Германия, близо до гр. Верлте, по вина на водача на л.а. “Мерцедес”, рег. № EL-I 3229 – Ангел Иванов Младенов, в което С. К.ов Б. е бил пътник на предна дясна седалка, починал в резултат на причинените му при произшествието травми, несъвместими с живота. Добавил е, че по този въпрос и по въпроса за механизма на настъпване на произшествието са събрани специални знания, посредством заключенията на СМЕ и САТЕ, които не са оспорени от страните и са кредитирани от първоинстанционния съд, като същите се зачитат и от въззивния съд като компетентни, безпристрастно дадени и непротиворечащи на останалите събрани доказателства. Аргументирал е, че между страните не 4 се спори, че ищцата А. К. И. е съжителствала на семейни начала с починалия Б., от което съжителство са родени три деца – К., В. и В. Б.и, също ищци в производството, че ищците К. и В. Р.и са родители на починалия Б., като смъртта му се е отразила на всеки от тях, както е установено от събраните гласни доказателства на двама свидетели, които са ценени от въззивната инстанция. Съобразил е, че по отношение автомобила, в който починалият е бил пътник, е имало сключен валиден застрахователен договор по застраховка “Гражданска отговорност” с ответното дружество, че ищците са от кръга на правоимащите лица, чиито понесени вреди от смъртта на техния партньор, баща и син, неимуществени и имуществени, подлежат на обезщетяване, както и че ответникът е изплатил на всеки от ищците следните суми: на А. И. – 8 400 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, на К. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и 4 900 евро за имуществени вреди, на В. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и 5 950 евро за имуществени вреди, на В. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди и 7 700 евро за имуществени вреди, на В. Р. и на К. Р. – от по 5250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди. Във връзка с въведеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на инерционен колан, съдът е обсъдил заключенията на САТЕ и на СМЕ. Във връзка с претендираните имуществени вреди, настъпили в резултат на лишаването на децата на починалия от издръжка, е отбелязал представеното от въззивника писмо от 15.12.2021 г. от НОИ, ТП – Монтана за размера на наследствените пенсии.