Решение № 1461 от 28.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1461 гр. Пловдив, 28.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330121841 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от З. А. З., ЕГН **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22, вр. с чл.11 и чл. 19, ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем Кредирект № *** от 09.11.2022 г., сключен между страните.

В исковата молба и уточняваща молба се твърди, че на 09.11.2022 г. между страните бил сключен Договор за паричен заем Кредирект № ***, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.05 % и годишен процент на разходите – 48.40 %. Заемната сума следвало да бъде върната, ведно с договорна лихва и начислена неустойка, на 12 месечни погасителни вноски, с дата на първо плащане – 09.12.2022 г. и дата на последно плащане – 09.11.2023 г.

Съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени условия. В случай на непредоставяне на обезпечение, кредитополучателят – ищец дължал неустойка в размер на 1341.72 лева, която следвало да се заплати разсрочено, заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка. Сочи, че заемният ресурс е изцяло усвоен от ищеца, но същият не дължал плащане на неустойка.

Навежда доводи за недействителност на договора за кредит поради неспазване изискването на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото вземането за неустойка не било включено при изчисляване на ГПР по кредита. Сочи, че чрез предвиждането на неустойка за неосигуряване на обезпечение, респективно такси, които се събират за осигуряване на фирми – гаранти, се осигурявала допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно се преодолявало законовото изискване за таван на лихвените нива и други разходи по предоставената в заем сума.

Твърди се, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители 1 или представяне на банкова гаранция, в размер на 1341.72 лева, била загубила присъщата за неустойка обезщетителна функция, доколкото същата надхвърля заетата сума в размер на 1000 лева, без да зависи от вредите от неизпълнение на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирало с последиците от неизпълнението. Кумулирането й към погасителната вноска водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя – ищец, ответното дружество е поставило изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба, което било в нарушение на ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка при неосигуряване на поръчители била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48, тъй като кредиторът следвало да направи оценка на кредитоспособността на длъжника преди сключване на договора, респ. да откаже отпускането на кредит при липса на поставените от него условия.

С оглед изложеното е направено искане за постановяване на съдебно решение, с което процесният договор да бъде обявен за недействителен.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор.

На първо място сочи, че предявеният иск е недопустим, тъй като договорът за кредит е предсрочно погасен, като дори била платена и сума над главницата.

На следващо място, счита, че разгледано самостоятелно настоящото производство е недопустимо поради упражняване правото на иск при условията на злоупотреба с права от страна на ищеца, който подавал пред РС – Пловдив идентични искови молби.

Не оспорва, че между страните е сключен Договор за паричен заем Кредирект № *** от 09.11.2022 г.

Оспорва наведените доводи за недействителност на договора. В същият бил коректно посочен ГПР, като неустойката не следва да бъде включвана, доколкото същата би породила ефект след сключването му. Неустойката имала за цел да обезщети страната по сключен договор, поради която причина не представлявала скрито възнаграждение. Още към момента на сключване на договора, ищецът бил уведомен за всички клаузи по него, включително и за дължимата неустойка.

Оспорва твърденията за липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Клаузата за неустойка, била действителна, като сочи, че ищецът е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок от неговото сключване, без да е обвързан от неустойката. Доколкото ищецът е имал възможност да въздейства върху дължимостта на неустойката, се претендира, че същият не може да възразява, че противоречи на добрите нрави. Навеждат се доводи, че клаузата за неустойка и нейната дължимост била индивидуално уговорена, респ. същата не била неравноправна по смисъла на ЗЗП.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По допустимостта на предявения иск:

Въпросът е решен с влязло в законна сила Определение с рег. № 3065/26.09.2025 г. по в.ч.гр.д. № 2392/2025 г. по описа на ОС – Пловдив, с което е отменено определение № 8952/09.07.2025 г., постановено по настоящото дело, с което е върната подадената исковата молба, като недопустима и е прекратено производството по делото.

2

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен Договор за паричен заем Кредирект № *** от 09.11.2022 г., по който предоставената сума е усвоена, както и, че в чл. 6 от договора е уговорена неустойка, която сума не е включена при изчисляването на ГПР. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 13.11.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства – договора за паричен заем.

От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за паричен заем Кредирект № *** от 09.11.2022 г., /л.6-8/, се установява, че между страните е подписан Договора за потребителски кредит.

Следователно, съдът приема, че между страните е бил подписан Договор за паричен заем Кредирект № *** от 09.11.2022 г., за сумата от 1000 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.05 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.40 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 12 месечни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1274.28 лева.

Според чл. 6.1 от договора за заем, Заемателят се е задължил в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговорящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените). Съгласно чл. 6.2 от процесния договор, при неизпълнение на т.6.1, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 1341.72 лева, с начин на разсрочено плащане, съгласно включения в договора, погасителен план, в конкретния случай, на 12 месечни вноски, всяка в размер на 130.46 лева, или заема, ведно с нестойката по чл. 6.2 от Договора, следвало да се върне на 12 равни месечни вноски, всяка в размер на 218 лева.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита 3 изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.40 %, а възнаградителната лихва– 40.05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.40 % и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 6.2 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните погасителни вноски, като се добавят по 87.54 лева към всяка.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от усвояването на заемната сума по договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.