Решение № 5785 от 23.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5785 гр. София, 23.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100508638 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 8090 от 15.07.2022 г., постановено по гр.д.№ 10 978/2022 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав са отхвърлени в цялост предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 искове Областна администрация на област София, БУЛСТАТ 831912591 искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД – за признаване за установено, че ответникът дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 52,90 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода: м.11.2019 г. – м.04.2020 г. в имот с абонаментен № 261922, 10,00 лева, представляваща стойност на такса за предоставяне на услуга „дялово разпределение“ за периода: м.05.2019 г. – м.02.2020 г., с които суми ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, заедно със законната лихва от 02.12.2021 г. до погасяване на задължението; сумата 8,94 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за стойност на доставена топлинна енергия за периода:

31.12.2019 г. – 24.11.2021 г. и 2,03 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга „дялово разпределение“ за периода:

01.07.2019 г. – 24.11.2021 г.

Със същия съдебен акт „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на Областна администрация на област София на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 100,00 лева – разноски за исковото производство.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Нелбо” ЕАД, гр.София.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Топлофикация София” ЕАД, гр.София. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон. Наведени са доводи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът като потребител на топлинна енергия за стопански нужди в качеството си на собственик на топлоснабден имот не може да отговаря по иск за неоснователно обогатяване; че ответната страна се е обогатила неоснователно в качеството на потребител на топлинна енергия за стопански нужди, но не е сключила договор с 1

„Топлофикация София“ ЕАД, въпреки поканата за сключване на такъв; че наличието на облигационно отношение не е предпоставка за възникването на договорни правоотношения с оглед обстоятелството, че собственикът на процесния имот не е изпълнил своето задължение, изразяващо се в сключване на договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. Сочи се и че съставът на СРС е направил погрешен извод при обсъждане на представените по делото доказателства, които не противоречат на тезата на ищеца, а напълно я подкрепят; че според ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС именно собственикът на имота е задължен да заплати сумите за доставената топлинна енергия, освен в хипотезата, когато трето лице има сключен договор за продажба на топлинна енергия с дружеството за стопански нужди в съответствие с чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ, като твърди, а счита и че ответникът не спори, че такъв договор между тях не е подписван, поради което предявеният от ищеца иск за неоснователно обогатяване е доказан и подлежи на уважаване.

Моли съда да отмени обжалваното решение на първоинстанционния съд и да уважи изцяло претенцията му, като му се присъдят и направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата – Областна администрация на област София в подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба е оспорил същата. Наведени са съображения за неоснователност на релевираните в нея доводи и за правилност и законосъобразност на атакуваното първоинстанционно решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна и недоказана. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – Нелбо” АД, гр.София не е взело становище по жалбата.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.

Съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Областна администрация на област София главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.

Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

След обсъждане на събраните в производството доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съставът на СГС приема, че фактическата обстановка по делото е правилно установена от първоинстанционния съд и доколкото във въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства, които да я изменят, същият я възприема изцяло и намира, че последната не следва да се преповтаря в настоящия съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД, вън от случаите на чл.55 – чл.58 от ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Фактическият състав на неоснователното обогатяване на разглежданото основание включва кумулативната даденост на следните елементи: обогатяване на ответника, обедняване на ищеца, които произтичат от един общ 2 факт или обща група факти и това разместване на блага да е настъпило без основание.

Обогатяването може да е в резултат на спестяване на разходи, които обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване на имуществото му или намаляване на пасивите му.

Искът е субсидиарен, като това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднилият може да се защити /чл.59, ал.2 ЗЗД/.

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията след 17.07.2012 г., действаща в исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. В цитираната разпоредба не е установено ограничение относно субектите – носители на посочените права, от което се следва извод, че всички собственици или титуляри на вещно право на ползване на имоти, находящи се в сграда – етажна собственост, които не се предназначени за стопански нужди, са клиенти на топлинна енергия. Тези субекти могат да бъдат както физически, така и юридически лица и държавата, действаща чрез съответното учреждение, на което е предоставен за управление такъв имот. Процесният топлоснабден имот е апартамент, като в първоинстанционното производство не са налице наведени твърдения, нито представени доказателства за извършена промяна в предназначението на същия.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спор за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение на КЕВР № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответникът по исковете не твърди и не установява да е упражнил това негово право срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на потребителя, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.

Предвид гореизложеното в конкретния случая е налице основание за разместване на имуществени блага – сключен между главните страни по силата на чл.153 ЗЕ договор, поради което за ищцовото дружество съществува възможност да защити правата си във връзка с извършените доставки на топлинна енергия и на услугата „дялово разпределение“ в исковия период с претенции за реално изпълнение на договорно основание.

В своята съвкупност горните обстоятелства изключват наличието на предпоставките за приложението на субсидиарния иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, поради което предявените от ищеца искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата 52,90 лева – стойност на доставена топлинна енергия през периода: м.11.2019 г. – м.04.2020 г. в имот с абонаментен № 261922 и сумата 10,00 лева – стойност на такса за предоставяне на услуга „дялово разпределение“ за периода: м.05.2019 г. – м.02.2020 г. в резултат на неоснователно обогатяване следва да бъдат отхвърлени.

При приетия изход на спора по отношение на търсените главници, като неоснователни следва да се отхвърлят и претенциите по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД на стойности, съответно от 8,94 лева – относно първата главница, начислена за периода: 31.12.2019 г. – 24.11.2021 г. и сумата 2,03 лева – относно втората главница, начислена за времето от 01.07.2019 г. до 24.11.2021 г., тъй като тези задължения са акцесорни и се обуславят от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквито в настоящата хипотеза не са налице.