Определение № 1922 от 15.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1922 гр. София, 15.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

С.на Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Частно касационно гражданско дело № 20258003100357 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 вр. чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по частни касационни жалби срещу определение № 967 от 19.08.2021 г. по в. ч. гр. д.

№ 1188/2021 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 260079 от 31.03.2021 г. по гр. д. № 405/2020 г. на Районния съд - Царево за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените искове.

П. В., Б. Р.-П., Н. П. и А. К. Н., заедно представлявани от адв. С. П. и адв. Д. Н., оспорват определението в частта му за прекратяване на производството по предявените от тях искове за приемане за установено, че на 12.07.2018 г. в [населено място], [улица], комплекс „П. дел сол“, не е възникнало правоотношение по учредяване на етажна собственост (ЕС) с адрес: [населено място], [улица], комплекс „П. дел сол“, между ответната етажна собственост и собствениците на самостоятелни обекти в комплекса на същия адрес, поради което и отразените в Протокол № 1 от 12.07.2018 г. решения не са валидни и не обвързват собствениците и обитателите на самостоятелни обекти в посочената сграда (съобразно уточнение на исковата молба от 21.01.2021 г. - л. 114 от първоинстанционното дело).

Н. В. К., чрез адв. С. Г., оспорва определението в частта му за прекратяване на производството по предявения от него иск за приемане за установено, че не са възникнали правоотношения с етажната собственост въз основа на взети решения на проведено Общо събрание (ОС) на етажната собственост, с адрес: [населено място], [улица], обективирани в Протокол № 1 от 12.07.2018 г., както и предявен при условията на евентуалност иск за отмяна на същите тези решения на ОС като незаконосъобразни (съобразно уточнение на исковата молба от 05.02.2021 г. - л.л. 118-120 от първоинстанционното дело).

В прекратителното си определение районният съд е приел, че с оглед изложеното в исковите молби, наведените твърдения и формулираните петитуми, ищците фактически желаят да бъде установено, че няма учредена етажна собственост, което е недопустимо, тъй като етажната собственост възниква като такава по силата на закона. Освен това, на практика се касае до иск за установяване несъществуването на факт с правно значение, който е недопустим - чл. 124, ал. 4 ГПК, макар и ищците да квалифицират предявените от тях искове като такива за установяване несъществуването на правоотношения по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК. Евентуалният иск районният съд е квалифицирал като такъв с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС и го е намерил за недопустим, доколкото е приел, че е предявен след преклузивния срок по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС.

1

За да потвърди това определение, окръжният съд е приел, че ищците се домогват да установят ненастъпването на последиците от взетите решения на ОС на ЕС, проведено на 12.07.2018 г.

Посочил е, че доколкото от конкретни решения на ОС на ЕС биха могли да възникнат и конкретни правоотношения между ЕС и собствениците, то в случая ищците искат да установят, че по силата на оспореното решение на ОС на ЕС не са настъпили правни последици, и следователно за ищците не са възникнали нито права, нито задължения (като част от съдържанието на едно правоотношение). За да се произнесе по такъв установителен иск, съдът неминуемо следва да се занимае с преюдициалния спор относно законосъобразността на проведеното ОС, за разглеждането на който обаче са налице процесуални пречки - този спор може да бъде повдигнат само в рамките на преклузивния срок по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС. Извън този срок, законосъобразността на взетите решения на ОС на ЕС не може да се оспорва нито пряко чрез специалния иск по чл. 40 ЗУЕС, нито косвено като преюдициален въпрос, от който е обусловен изходът по иск с правно основание чл. 124 ГПК. Съдът е намерил за неоснователни твърденията относно началния момент, от който започва да тече срокът по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС, основани на оспорване истинността на протокола от проведеното ОС като антидатиран. Посочил е, че по този начин се заобикаля специалният ред, предвиден в чл. 16, ал. 7 ЗУЕС, както и редът по чл. 40 ЗУЕС за оспорване на решенията на ОС на ЕС, още повече, че с исковата молба истинността на протокола не е била оспорена.

В частната касационна жалба на П. В., Б. Р.-П., Н. П. и А. К. Н. се застъпва становище за неправилност и незаконосъобразност на въззивното определение поради противоречие с материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила. В изложение към нея се твърди наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 39 от 19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС, I-во г. о., и определение № 89 от 22.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1464/2017 г. на ВКС, I-во г. о., без конкретно формулиран въпрос. В хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се формулират въпросите: 1. „При данни за несъстояло се ОС на ЕС, съответно липса на воля и съгласие за това от етажните собственици, но при наличието на формален протокол за провеждането му, следва ли съдът да прецени приложимия процесуален ред - чл. 124, ал. 1 ГПК или чл. 40 ЗУЕС, едва след като събере доказателства по делото, вкл. и за непровеждането на ОС?“; 2. „При данни за несъстояло се ОС на ЕС, съответно липса на воля и съгласие за това от етажните собственици, но при наличието на формален протокол за провеждането му, длъжен ли е съдът служебно да изследва нищожността на решенията на ОС, инкорпорирани в този протокол?“. Според касаторите в случая е налице още и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради неправилно възприемане на фактическата обстановка и съответното привеждане към приложимата правна норма. Изтъкват, че при твърдение за несъстояло се ОС на ЕС и липса на обявен протокол от ОС към процесния период е немислимо да се отказва защита поради това, че срокът за оспорване на протокола и неговите решения е пропуснат. Считат, че изводите на съда са в разрез с правилата на формалната логика и опита и тази необоснованост е установима от мотивите към съдебния акт.

В частната касационна жалба на Н. В. К. се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното определение. Сочи се, че съдебните състави са допуснали съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неспазване на задължението им да следят за надлежното извършване на процесуалните действия, като са пропуснали да констатират, че жалбоподателят не е надлежно представляван в производството. По същество на процесуалноправния спор се изразява становище, че срокът по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС в случая няма как да е изтекъл, тъй като представеният по делото протокол по чл. 16, ал. 7 ЗУЕС не е съставен и подписан от лицата по чл.16, ал. 7 ЗУЕС и съответно не може да постави началото на установения в закона преклузивен срок за предявяване на иска. В изложението към жалбата се релевират доводи за постановяване на въззивното определение в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. „Следва ли въззивният съд служебно да следи за редовността и допустимостта на подадена частна жалба от страна на процесуален представител без надлежно учредена представителна власт?“; 2. „До кой момент във въззивното производство по частната жалба може да бъде осъществен контрол за допустимостта ?“; 3. „Как следва да постъпи въззивният съд при констатиране на нередовност на частната жалба, свързана с процесуалното представителство на частния жалбоподател?“; 4. „От какъв порок страда въззивното определение, постановено по частна жалба, когато въззивният съд констатира липса на надлежно учредена представителна власт едва след постановяването на 2 определението?“.

След преценка, настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че е сезиран с процесуално допустими частни касационни жалби, които са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащо на касационен контрол въззивно определение, с което се оставят без уважение частни жалби против определение на районния съд, с което се прегражда по-нататъшното развитие на делото.

При преценка за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК настоящият съдебен състав намира следното:

По жалбата на П. В., Б. Р.-П., Н. П. и А. К. Н.:

Една част от въпросите, поставени от касаторите, е зададена некоректно, тъй като се основава на твърдения за несъстояло се ОС на ЕС, каквито не са приети за установени в мотивите към обжалваното определение. Ето защо тази част не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По останалата част от въпросите: в практиката на съдебните състави на ГК на ВКС последователно и трайно е наложено разбирането за това, че решенията на етажната собственост не са сделки и за тях не се прилагат общите правила на ЗЗД. Законосъобразността на тези решения се определя от правилата за тях в ЗС и ЗУЕС, като контролът за тяхното спазване е специфичен. За разлика от нищожността на сделките, на която може да се позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за законосъобразност на решенията на етажната собственост е съдебен и е ограничен със срок за предявяване на иска, който, като процесуален, е преклузивен и тече от узнаването на решението, извършено по реда за уведомяването за събранието - чл. 40, ал. 2 ЗУЕС.

Ограничен е също така кръгът на активно процесуално легитимираните лица, като правото на иск е предоставено само на собствениците на самостоятелни обекти в етажната собственост.

Правомощията на съда в това производство са ясно дефинирани - отмяната на решението на етажната собственост може да се иска при нарушаване на процедурата и при неспазване на императивните правни норми. Ограничението на срока за съдебен контрол кореспондира на това, че и изпълнението на решенията е свързано със срок - чл. 38 ЗУЕС, уредена е специална процедура за изготвяне и оспорване съдържанието на протокола и за уведомяване на собствениците и обитателите за взетите решения. Определянето на срок за иска по чл. 40 ЗУЕС е съобразено и с това, че тези решения засягат широк кръг лица и отношения, включително и с трети лица, което изисква сигурност и бързина, включително при изпълнение на решенията. Неспазването на различни правила от предвидените за свикване и провеждане на общото събрание и за вземане на решенията не е равностойно, но законът не определя кои пороци водят до нищожност и кои до незаконосъобразност, като е оставил тази преценка на съда в рамките на съдебното производство.

Затова извън определения от закона срок не може да се иска отмяна нито на нищожните, нито на незаконосъобразните решения. Тук е неприложим принципът, че нищожност може да се установява без срок. В случаите, когато изобщо не е взето решение, ще се установява липсата на възникнало правоотношение между етажната собственост и етажните собственици и обитатели чрез установителен иск самостоятелно, или в производството по чл. 415 ГПК след оспорване на вземането по издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. В този смисъл са постановените от ВКС решение № 50024 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 978/2022 г. на II-ро г. о., решение № 351 от 12.06.2024 г. по гр. д. № 2531/2023 г. на I-во г. о., определение № 4176 от 20.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2689/2024 г. на II-ро г. о., включително и цитираното от касаторите решение № 39 от 19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на I-во г. о.

Произнасянето по възникналия правен спор в обжалваното въззивно определение в случая е съобразено с така установеното тълкуване на закона, с оглед на което доводите на касаторите за противоречие с практиката на ВКС не обосновават поддържаното основание за допускане на касационния контрол. Възприетото разрешение в определение № 89 от 22.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1464/2017 г. на ВКС, I-во г. о., като изолирана съдебна практика, и която е преодоляна с посочените в предходния абзац съдебни актове, не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.