Решение № 996 от 02.08.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 996 гр. Пазарджик, 02.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мира Мирчева при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №

20255220101151 по описа за 2025 година взе предвид:

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. Г. Т. от с. Д., общ. П., за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем, сключен между страните на 14.02.2024 г., поради противоречие със закона, както и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 1063 лв., недължимо платена от нея при начално липсващо основание.

В исковата молба се твърди, че по силата на договора В. Т. получила в заем сумата 1200 лв., която следвало да се върне заедно със законна лихва на 12 месечни вноски, при лихва от 38,90% годишно и годишен процент на разходите от 46,31 – общо 1467,60 лв. главница и лихва. Съгласно чл. 16, ал. 6 от договора, ако Т. не изпълни задължението си да предостави договореното обезпечение – поръчител, дължи неустойка в размер 1604,40 лв. Въпреки формално предоставения 7-дневен срок за осигуряване на поръчител неустойката била начислена още със сключването на договора и включена в погасителния план. Според ищцовата страна поставянето на този твърде кратък срок от 7 дни е нелогично и икономически необосновано – заемателката трудно би могла да осигури поръчител, следователно е било почти сигурно начисляването на неустойката и това показва, че действителната цел е тя да породи допълнително парично задължение наред с главницата и възнаградителната лихва, което я прави нищожна съгласно ТР по т.д. 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Неустойката представлява скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а невключването и в тях заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. На основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК посочването на ГПР е условие за действителност на самия договор за 1 потребителски кредит, а размерът от 46,31% не отговаря на действителните разходи, които потребителят трябва да направи. При това не е достатъчно посочване на ГПР само с цифрово изражение – изискването е да се даде максимално ясна, пълна и точна информация за за разходите, като се посочат видовете разходи, методиката и определени допускания.

Неточността поставя ищцата в положение да не знае колко точно е оскъпяването по кредита.

При нищожен договор съобразно чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, а тъй като тя е заплатила общо 2263 лв. по кредита, от тях 1063 подлежат на връщане.

Исковете са с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – установителният иск, и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – осъдителният.

Представят се писмени доказателства – копие от договора и приложенията към него, от платежни нареждания и от приходни касови ордери.

Ищцата е освободена от държавни такси. Адвокатът, упълномощен от нея, претендира възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА.

Ответникът е представил отговор, с който оспорва иска. Той намира исковата молба за нередовна, като твърди, че ищецът не е посочил банкова сметка съобразно чл. 127, ал. 4 от ГПК. Не оспорва сключването на договора за заем, но поддържа, че тя е свързана с неизпълнение на договорно задължение и като непредвидим разход не може да бъде включена в ГПР – в противен случай и разноските за нотариални покани, заявления по чл.

410 от ГПК, адвокатски възнаграждения при неизпълнение от длъжика и пр. също трябва да бъдат включени в ГПР, което е несериозно. Ако кредиторът можеше да предвиди, че длъжникът няма да изпълни договора, той не би му дал кредит. Самата формула за определянето на ГПР изрично изключва разходите, произтичащи от неспазване на някое от задълженията на потребителя, в съответствие с директивите на ЕС, въведени от ЗПК. Сочат се решения на съдилища, в които са изложени мотиви за това, че неустойката не представлява разпо.ход, който да се отчита в ГПР. Оспорва неустойката да преследва други цели, като заявява, че искането за обезпечение чрез поръчители, отговарящи на определени условия, е напълно резонно и оправдано, вкл. характерът на самите условия. Посочва и възможността на кредитополучателя да направи отказ от договора в 14-дневен срок, без да дължи лихви, а в 30-дневен – да върне главницата и лихвата за първия месец, но не е упражнил това право.

Прави възражение за прекомерност на претендираното от адвоката, представляващ ищцата, адвокатско възнаграждение, като оспорва качеството материално затруднено лице на ищцата.

В писмена защита ищцовата страна чрез своя пълномощник излага аналогични доводи на тези в исковата молба, като допълва, че посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява нелоялна и по-конкретно – заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП.

Исковата молба е редовна – съобразно чл. 129 от ГПК при непосочване на банкова сметка не 2 се дават указания за поправка на нередовност.

Фактите между страните не са спорни. Въз основа на представените от ищцата писмени доказателства се установява както текстът на договора с номер 111837, сключен между страните на 14.02.2024 г., така и направените от В. Т. плащания, които не са изрично признати, но не са и оспорени от ответника.

От текста на договора се установяват твърденията от исковата молба – получена в заем сума 1200 лв., която да се върне на 12 месечни вноски, всяка по 122,30 лв. - общо 1467,60 лв., при фиксиран лихвен процент от 38,90% годишно и годишен процент на разходите от 46,31%.

Чл. 16 от договора обаче предвижда заемателят в 7-дневен срок „да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки“. Това лице трябвало да бъде пълнолетно, да работи по трудово правоотношение от поне 6 месеца с брутно възнаграждение от поне 800 лв., да има стабилна кредитна история и да няма други активни задължения по кредити, предоставени от заемателя.

Неизпълнението на това задължение да се осигури такова задължаване на друго физическо лице водело според чл. 16, ал. 4, 5 и 6 от договора до задължение за неустойка в общ размер 1604,40 лв., за която „страните се съгласяват, че размерът на неустойка е договорен в индивидуални преговори между тях и същият отразява напълно постигнатите неустойки, както и че договореният размер не е прекомерен“. Било уговорено, че страните могат да постигнат съгласие за заплащане на неустойката на части, както и че по всяко време заемателят може да я заплати изцяло, а може и по всяко време да предложи обезпечение чрез поръчител, като в този случай дължи само онези части от неустойката, които са разпределени по погасителните вноски отпреди поемането на задължението от поръчителя.

В погасителния план неустойката е разпределена по месечните вноски, като добавя към тях по още 133,70 лв., или общо месечните вноски, които се дължат, са в размер 256 лв. всяка.

Допълнително чл. 6 от договора и погасителният план предвиждат отстъпка от по 50 лв. на вноска, или общо 206 лв. вместо 256 лв. месечно, ако заемателят плаща поне един ден преди падежа на всички вноски и „не е в неизпълнение на друго свое задължение по настоящия договор“ (не е уточнено дали под неизпълнение се има предвид и неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчител, но в този случай изобщо не би се дължала неустойка и общата вноска не би била в този размер).

Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 16, ал. 2 от договора за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение. Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума.

Неустойката изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният 3 има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора.

Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя в размер, по-висок от отпуснатата заемна сума по кредита, и която се прибавя към нея, т.е дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана. Искът на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен по този начин и във вреда на потребителя. В случая потребителят се санкционира за непредставяне на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължи неустойка с възможност само на това основание за предсрочно прекратяване на договора дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски.

Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение. Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката противоречи на добрите нрави / чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на което се дължи и което е вписано в чл. 6. 1 от договора за паричен заем. Законът-чл. 92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.

Същата по начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължава от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка, равняваща се на сума в размер над сумата по кредита, и то само за непредставено в срок обезпечение. В този си вид представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. Трудно би могло да се определи това вменено задължение на длъжника като справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично и в съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено икономически по-слабата страна. В този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите. Както се посочи, неустойката е дължима независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е, доколкото има отношение към неизпълнение 4 на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността. Неустойката в случая представлява допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва. Нелогично е, че при нормално развитие и изпълнение на договора за заем от страна на потребителя, на заемодателя да му се следва печалба в размер на договорната лихва само от 267,60 лв. на база фиксиран годишен лихвен процент по заема от 38,90 %, докато при същото развитие на отношенията, но с предвидена неустойка не по същинското изпълнение на договора, а само по обезпечението му, пак при нормално и добросъвестно изпълнение на задължението, да се дължат още 1604,40 лв. Като се вземе предвид, че при неизпълнение на задължението за връщане на заема се дължи само лихва за забава в размер на законната лихва, която към датата на сключването му е 13,79%, видно е, че кредиторът не придава тежест и не санкционира с такава строгост неизпълнението на самото погасяване на главницата по кредита, колкото недаването на обезпечение по кредита. Тази клауза е нищожна, тъй като не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства: възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора. В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо след 7 дни от подписване на договора за потребителски 5 кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.