Решение № 3398 от 01.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3398 гр. Пловдив, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330114698 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

С оглед разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от Република България, считано от 1 януари 2026 г., прието в съответствие с чл. 140, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, и Регламент на Съвета на Европейския съюз, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз, всички суми, претендирани по делото, ще бъдат посочени в евро след извършено превалутиране съобразно установения ред с визираните нормативни актове. За прецизност и с цел осъществяване на връзка с начина на формулиране на претенциите в исковата молба и параметрите на иска, с който съдът е сезиран, търсените суми ще се отразяват освен в евро, но и в левовата им равностойност.

Съдът е сезиран с искова молба от Т. Т. Д., ЕГН **********, с адрес ******, чрез адв. Н. М., против „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата от Договор за паричен кредит № ******, сключен между страните от разстояние, предвиждаща заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на 284,78 евро, с левова равностойност от 556,98 лв., е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

1

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили онлайн Договор за паричен кредит № ****** за сумата от 1700 лева/869,20 евро. Посочено е, че в договора е предвидено задължение за заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на 556,98 лева/284,78 евро.

Поддържа се, че тази клауза заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното правоотношение. В случая таксата била в необосновано завишен размер и липсвало еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което било налице нарушение на чл. 143, ал. 1, т.

5 ЗЗП. Таксата целяла единствено обогатяване на кредитора, без да се предоставя насрещна услуга. Неравноправността на клаузата водела до нейната нищожност. Поддържа се, че таксата представлявала скрит разход по договора за кредит и с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Клаузата била в противоречие и с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като начислената такса се дължала са услуги, свързани със сключването и управлението на кредита. В тази насока се развиват подробни съображение. С оглед на изложеното се моли за уважаване на иска и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „ЮтеКредит България” ЕООД, с който се възразява срещу основателността на исковата претенция. Не се спори, че между страните е сключен по реда на ЗПФУР процесния договор за потребителски кредит при визираното в исковата молба съдържание. Част от договора били и Общите условия, обективирани в Рамково споразумение за потребителски кредити № ******.

Счита, че съдържанието на договора отговаря на нормативните изисквания на ЗПК, ЗЕДЕУУ и ЗПФУР. Твърди, че таксата за разглеждане била включена при изчисляването на ГПР по кредита и не водела до неговото скрито оскъпяване.

В тази насока излага съображения. Въпросната такса не се начислява за услуги, свързани с усвояване или управление на кредита, нормативното основание, на което се уговаряла, било чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Потребителят бил изначално наясно с размера на таксата и по какъв начин тя се включва в месечните вноски. Счита, че е налице недобросъвестно поведение от страна на кредитора, нито нарушение на добрите нрави, доколкото била налице законова уредба, която да регламентира лимита на процентното оскъпяване. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

На основание чл. 211, ал. 1 ГПК е приет за съвместно разглеждане в настоящото производството по гр.д. № 14698/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, предявеният насрещен осъдителен иск от „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, срещу Т. Т. Д., ЕГН **********, обективиран в насрещна искова молба, приложена към депозирания отговор на исковата молба с вх. № ******. по описа на Районен съд – Пловдив, за сумата от 783,16 евро, с левова равностойност от 1531,72 лева – остатък от незаплатена главница по договор за потребителски кредит № ******, ведно с лихвата за забава от датата на предявяване на насрещния иск, както и сумата от 50,30 евро, с левова равностойност от 98,37 лева – обезщетение за забава, начислено за периода 15.05.2025 г. – 31.10.2025 г.

Твърди се в насрещната искова молба, че на ******. бил сключен 2

Договор за кредит № ****** между ЮтеКредит България ЕООД като кредитор и Т. Т. Д. като кредитополучател за сумата от 1 700 лева/869,20 евро, със срок на погасяване 36 месеца при фиксиран ГЛП 37,00% и ГПР 68,15%.

Общият размер на всички плащания, които следвало да извърши кредитополучателя за погасяване на кредита били 3 330,74 лева/1702,98 евро, платими в срок до 15.08.2027 г. Излагат се аналогични съображения като тези в отговора на първоначалната искова молба относно валидността на процесния договор за кредит. Посочва, че кредитополучателят бил преустановил плащания по кредита, като незаплатена останала главница от 1531,72 лева/783,16 евро. Поради настъпилата забава, била начислена и мораторна лихва за периода 15.05.2025 г. – 31.10.2025 г. в размер от 98,37 лева/50,30 евро. По изложените в насрещната искова молба съображения се моли за уважаване на въпросната претенция на кредиторовото дружество и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на насрещния иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори по делото, а и се установява от представените писмени доказателства, че между ищеца Т. Д. и ответника „ЮтеКредит България” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба Договор за паричен кредит № ******, сключен, по реда на ЗПФУР, при което ищецът има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател. По силата на договора за кредит на ищеца била предоставена в заем сумата от 1700 лева/869,20 евро, срещу задължение да я върне в рамките на тридесет и шест месечни вноски. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 37,00 %, и посочен ГПР от 68,15 %. Видно от съдържанието на договора – в Раздел „Основни условия“, за кредитополучателя било предвидено задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за одобрение на паричния заем, дължима за бързо и експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга. Таксата е дължима разсрочено с вноските по погасителния план и е в общ размер от 556,98 лева/284,78 евро.

В хода на делото е изслушано заключение по ССчЕ, неоспорено от страните. След извършени справки вещото лице посочва, че по договор за кредит № ******/******. има плащания в общ размер 1 362,99 лв./ 696,89 евро. С оглед на извършеното разпределение на постъпилите суми от кредитополучателя за погасяване на главница, възнаградителна лихва, такса за разглеждане, лихва за забава и разходи за събиране, се посочва в експертизата, че отнесената сума за покриване на главницата е 168,31 лв./ 86,06 евро, при дължим остатък от 1 531,69 лева/783,14 евро. Констатира се още от вещото лице, че при изчисление на ГПР „ЮтеКредит България” ЕООД е включило разход за възнаградителна лихва в размер на 1073,76 лв./ 549 евро и разход за такса за разглеждане в размер на 556,98 лв./ 284,78 евро., като изчисленият 3 размер на ГПР по кредита е в размер на 68,15%. Вещото лице посочва, че не са налице начислени суми (за лихви, такси и неустойки), които да не са отчетени при изчисление на ГПР от кредитора.

Съдът като съобрази материалите по делото намира, че при така описаното по-горе договорно правоотношение между страните, ищецът освен качеството на кредитополучател, има качеството на потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока следва да се отбележи, че таксата за експресно разглеждане на заявлението за кредит се дължи въз основа на клаузи от договора, които са в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Действията по приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит са такива, свързани със сключването на договор, респ. със своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта на посочената договорна клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора. Завишаването на възнаградителната лихва по скрит начин води до извод за противоречие на добрите нрави, тъй като е налице неравноправие между двете страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано високи разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора. Следователно договорът е недействителен, а в частност и процесната клауза за такса експресно разглеждане, освен поради противоречие на добрите нрави, съобразно заявената претенция, но и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

При това положение установителният иск за нищожността на процесната клауза за такса разглеждане поради противоречието й с добрите нрави се намира за основателен и като такъв ще се уважи. Не се установи същата да води до завишаване на размера на ГПР над допустимите граници в чл. 19, ал. 4 ГПК, поради което това евентуално възражения се явява неоснователно.

Досежно насрещния иск, то предвид посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ГПК, следва да се приеме, че на основание чл. 22 ЗПК целият договор за кредит е недействителен. Поради това и по силата на чл. 23 ЗПК на връщане подлежи единствено чистата стойност на кредита, а именно главницата, която е 1700 лева/869,20 евро. Тя се намира за изискуема в пълния си размер, предвид недействителността на кредитното правоотношение. Това налага връщане на всичко неоснователно платено по договора както от 4 длъжника, така и от кредитора.

Доколкото обаче се установява от ССчЕ, а и се заявява в самата насрещна искова молба, че Т. Д. е заплатила сумата от общо 1 362,99 лв./ 696,89 евро за погасяване на задълженията си по процесния кредит, то на връщане подлежи единствено незаплатеният остатък от чистата стойност по кредита в размер на 337,01 лв. или 172,31 евро. Ответната по насрещния иск страна не установи да са заплатени суми по кредита в по-голям размер.

Следователно осъдителната претенция по насрещния иск е основателна за посочения размер, като за разликата за цялата претендирана сума от 1 531,72 лева/783,16 евро искът ще се отхвърли. Ще се отхвърли и искът за мораторната лихва до предявяването на претенцията, предвид недействителността на кредитната сделка.

За пълнота следва да се уточни, че в практиката на ВКС (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о., и решение № 50086/21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г., на ВКС, I т. о.) е прието, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД. Следователно искът на ответника е един и той е свързан с претенцията за неизпълнение на задължение за връщане на главница по договор за кредит, като при недействителност на кредитното правоотношение, съдът също ще дължи присъждане на незаплатения остатък от чистата стойност на кредита. Това изключва необходимостта от даване на допълнителна правна квалификация на претенцията, тъй като приложението на чл. 23 ЗПК е последица от установената в хода на делото недействителност на договора за кредит при предявен иск на кредитора за присъждане на суми по договора.