Решение № 162 от 01.07.2025, Окръжен съд - Монтана

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 162 гр. М., 01.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – М., ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Елизабета Кралева

Александра Нанова при участието на секретаря Соня Д. Г.а като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело № 20251600500193 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от Б. Ц. Ч., имал качеството на ищец по гр. д. № 1/2024 г. по описа на Районен съд-гр. М., 6-и състав, действащ чрез процесуалния си представител адвокат Й. К., срещу постановеното по него Решение № 608 от 27.12.2024 г., в частите с които е отхвърлен предявеният от него иск и е уважен насрещният иск за сумата от 5711,52 лв., поправено с Решение № 19 от 31.01.2025 г. по същото дело (необжалвано).

В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че съдебното решение е недопустимо, а евентуално е и неправилно. Сочи се, че то е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с приложимия материален закон. Счита се, че районният съд не е съобразил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. От това се смята, че актът е и необоснован. Подробно е анализирано 1 съдържанието на четирите процесни договора, касаещо клаузите от тях за уговорения размер на наем и арендно плащане, и извлечения от банкова сметка. На тяхна основа се аргументират и конкретно се посочват дължимите му според него суми. Затова за неправилен се намира изводът на първоинстанционния съд, че предявеният от него иск следва да бъде отхвърлен. По отношение на договорите за наем насочва вниманието към това, че наемателят има задължение да заплати наемната цена на наемодателя без значение дали той е собственик на целия имот. Настоява се, че в случая била налице и актуализация на арендното плащане по договора за аренда, което било потвърдено от другата страна в записаното в платежните документи основание за заплащане. Прави се подробно изложение по насрещно предявения иск, в която част, решението се счита, че е недопустимо.

Чрез цитиране на законови разпоредби и съдебна практика се изразява становище и по същество, че насрещният иск е неоснователен. Въз основа на изложеното от въззивника се прави искане за обезсилване, евентуално за отменяне на първоинстанционното съдебно решение .

Претендира се за присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК „К.“ ООД, действащо чрез процесуалния си представител адвокат Д. Ц., е подало отговор на въззивната жалба. Същата се счита за неоснователна. Изразява се мнение, че в жалбата се правят изчисления за „измислени“ дължими суми. Не се съгласява с твърденията, че с извършените плащания по представените платежни документи били актуализирани посочените дължими суми в договора за аренда. Твърди се, че в случая не бил сключван анекс, поради което договорните клаузи в подписания договор били действащи. Посочва се, че в кориците на първоинстанционното дело такъв анекс липсвал. За конкретно дължимите суми се позовава на заключението по назначената експертиза, която била приета от съда като неоспорена от никоя от страните. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира се инстанция разноски. за присъждане на направените пред въззивната

В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна2 ищец в първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, при наличие на правен интерес обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане. Същата отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260 и чл.

261 от ГПК, поради което е редовна.

За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно призовани. Въззивникът се явява лично и с адвокат. Въззивната жалба се поддържа и се иска първоинстанционното решение да бъде отменено. Явява се процесуалният представител на въззиваемото дружество, който излага, че въззивната жалба е неоснователна и моли за потвърждаване на решението на районния съд.

Окръжен съд-гр. М., като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния съд, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. М. гражданскоправен спор е образувано по повод на искова молба подадена от Б. Ц. Ч., в качеството му на ищец, действащ чрез своя процесуален представител адвокат С. П., срещу „К.“ ООД, в качеството му на ответник.

С нея въззивният съд намира, че първоначално обективно кумулативно са съединени два осъдителни иска по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ и с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД .

В исковата молба, допълнителните последващи я две уточняващи молби и тази представена пред въззивния съд в резултат на оставянето й без движение, се посочва, че страните са в договорни отношения, по силата на които ищецът е предоставил на ответниковото дружество за ползване земеделски земи срещу заплащане на съответното арендно плащане и наемно възнаграждение. Последните обаче се твърди, че за четири стопански години не са му заплатени в пълния договорен размер. Излага се, че въз основа на договор за аренда от 2013 г. вписан в Служба по вписванията-гр. Лом с вх. № 10724/2013 г., акт 82, том 23, за стопанската 2019/2020 г. арендното плащане е било в размер на 9145,00 лв., от които ответникът му бил заплатил 7400,00 лв.

3 и му дължи още 1745,00 лв., а за стопанската 2020/2021 г. арендното плащане е било в размер на 9145,00 лв., от които ответникът му бил заплатил 7560,00 лв. и му дължи още 1585,00 лв. Посочва се, че за стопанската 2021/2022 г. по договор за наем от 09.06.2021 г. (с изключение на изрично посочен имот, за който не се претендира вземане) и договор за наем от 15.06.2021 г. ответникът му бил заплатил наемно възнаграждение в размер на 7263,00 лв. и му дължи още 368,00 лв., а за стопанската 2022/2023 г. по договора за наем от 09.06.2021 г. (с изключение на изрично посочен имот, за който не се претендира вземане) и договор за наем без дата ответникът му бил заплатил наемно възнаграждение в размер на 7322,40 лв. и му дължи още 309,00 лв. Въз основа на това и предвид петитума, посочен в исковата молба, П.та уточняваща молба и тази пред въззивния съд, от ищеца се иска ответникът да бъде осъден да му заплати недоплатените арендни плащания и наемни възнаграждения в така посочените размери, ведно със законна лихва върху всяко от тях от постъпване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането.

Ответникът, в отговора който е подал, оспорва предявените искове. Не се отрича, че договорите действително са сключени между страните. Изрично се изтъква, че за арендния договор от 2013 г. анекс не е подписван, съответно размерът на арендното плащане не е актуализиран и до края на действието му то е останало 40,00 лв. на декар. Сочи се за наличието на нотариална покана, изхождаща от ищеца, съдържаща негово изявление, че за стопанската 2019/2020 г. и 2020/2021 г. за част от имотите му се дължи арендно плащане само за неговия дял от ½, а от справка изготвена от ищеца следвало, че бил признал два от тях за необработваеми. Изрично по договора за наем от 09.06.2021 г. се сочи, че за имот ***.14.57 с площ 33,373 дка има сключен и вписан преди него друг договор, което изключвало правото на ползване на ответника. Затова той неправилно с исковата молба искал претендираните суми. Твърди се, че е заплатил суми в повече на ищеца за четирите стопански години. Затова цялото изложение съдържа твърдения за недължимо платени суми от ответника на ищеца като в неговия край е посочено, че това представлява и насрещна искова молба. Същата е оставена без движение от районния съд предвид липсата на необходимото за това съдържание.

Последвало е уточнение, в което е посочено, че с нея алтернативно се предявява иск за неоснователно обогатяване или на отпаднало основание, или 4 на изначална липса на основание, без да се посочват конкретни твърдения обосноваващи единият или другият негов фактически състав. Неизяснен е останал и въпросът какъв вид лихва е претендиран и свързаните с това други особености. По тази причина преди провеждане на открито съдебно заседание пред въззивния съд тя е оставена още веднъж без движение поради констатирани все още неотстранени нередовности. С молба е доизяснено искането за присъждане на лихва като законна такава от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане. В тежест на първоначалния ответник е да посочи на коя от трите хипотези на текста се позовава. Затова от изложените, в същата молба, обстоятелства на които се основава искът по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, следва, че не се касае за един иск за неоснователно обогатяване, тъй като в случая се иска разглеждането на две различни хипотези на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. В нея ясно и точно се посочва, че за стопанските 2019/2020 г. и 2020/2021 г. се настоява за изначална липса на валидно съществуващо задължение, защото анекс за актуализация на размера на арендното плащане по договора за аренда от 2013 г. не е подписван, а за стопанските 2021/2022 г. и 2022/2023 г. е налице отпаднало основание, от една страна, заради това, че новите собствениците на ид. ч. от единия от имотите (нива ***.14.57 с площ 33,373 дка) са сключили нов договор за аренда вписан преди сключения между тях, а, от друга страна, имало волеизявления на първоначалния ищец до първоначалния ответник какви задължения, за кои имоти и какви суми му се дължат, т. е. платеното в повече подлежи на връщане. В съдебно заседание пред въззивния съд първоначалният ответник и ищец по насрещните искове е уточнил и претендираните от него размери по двата насрещни иска като изрично сочи, че претендира за стопанската 2019/2020 г. сума в размер на 2029,16 лв. и за стопанската 2020/2021 г. сума в размер на 2489,04 лв. платени без основание, а за стопанската 2021/2022 г. сума в размер на 585,83 лв. и за стопанската 2022/2023 г. сума в размер на 607,49 лв. платени на отпаднало основание. Съгласно т. 1 и мотивите й от Постановление № 1 от 28.05.1979 г., на Пленума на ВС, всяка от хипотезите е основание за самостоятелен иск, поради което исковата защита в хипотезите на чл. 55 от ЗЗД се реализира чрез предявяване на отделни искове. От това следва, че в срока за отговор на исковата молба, в хода на висящия исков процес, с нея последващо обективно са съединени и два самостоятелни насрещни осъдителни иска 5 по чл. 211, във връзка с чл. 124, ал. 1, т. 1 от ГПК, единият с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, а другият с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Първоначалният ищец, като ответник по насрещния иск, е подал отговор. В него са развити съображения за неговата недопустимост. По същество се счита, че той е неоснователен. Потвърждава се, че няма подписан в писмен вид анекс към договора за аренда, но независимо от това се твърди, че другата страна доброволно и сама е заплатила в съответствие със средната пазарна цена арендните плащания. Насочва се, че правният спор не бил за размера на арендата, а за броя на декарите, за които е платено. Затова се иска искът да бъде отхвърлен.

В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства и е назначена и извършена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която не е оспорено от страните.

С първоинстанционното съдебно решение на Районен съд-гр. М., неразделна част от което е и това за поправянето му, е прието, че е предявен само един иск с правна квалификация чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 8 от ЗА за заплащане на сумата от 4007,00 лв., представляваща недоплатени вземания по арендни и наеми правоотношения, с посочване на конкретната сума за всяка една от четирите стопански години, ведно със законната лихва от 02.01.2024 г. до окончателното плащане, който е отхвърлен. Видно от диспозитива на решението насрещният иск, приет като предявен на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, е уважен за сумата от 5711,52 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (05.07.2024 г.), до окончателното плащане, като е отхвърлен до пълния предявен размер от 8092,14 лв.