Решение № 1117 от 11.09.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1117 гр. Варна, 11.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 37 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Д. Караниколов при участието на секретаря Таня Г. Иванова като разгледа докладваното от Пламен Д. Караниколов Административно наказателно дело № 20243110201763 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.

Образувано е по жалба на Х. Н. С. от гр.Варна, чрез адвокат Ж. Г.а ВАК, против Наказателно постановление /НП/ № 24 – 0819 – 000649/12.04.2024 г., издадено от С.М.С. - Началник Група към ОД МВР Варна, Сектор „ПП“, с което на Х. Н. С. от гр.Варна, ул. “Петър Алипиев“, на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП му е наложено административно наказание, , глоба‘‘ в размер на 50.00 /петдесет лева/ лева и "лишаване от право на управлява МПС" за срок от 1 /един/ месец, за нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "б" от ЗДвП.

Становищата на

1 страните:

Жалбоподателят – Х. Н. С. в жалбата си прави искане за отмяна на наказателното постановление. Твърди, че в хода на производството са били допуснати съществени процесуални нарушения и неизпълнение на законовите изисквания относно съдържанието на наказателното постановление.

В съдебно заседание жалбата и направеното с нея искане са поддържани от процесуалния представител на жалбоподателя – адвокат Ж. Г., ВАК, като се твърди, че жалбоподателя не е извършил твърдяното нарушение.

Въззиваемата страна – ОД МВР - Варна, редовно уведомена, не се явява и не изпраща представител. В писмени бележки по чл. 60, ал. 2 от ЗАНН, ю.к. Лукова е изложила съображения за законосъобразност на НП и прекомерност на разноските в съдебното производство. Моли съда за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за направени разноски по делото.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и направените доводи, приема за установено следното от фактическа страна:

На 22.02.2024 г. на Х. Н. С. е бил съставен АУАН сер. GA № 1206866 за нарушение по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "б" от ЗДвП, извършено на 18.01.2024 г. в гр.Варна, при движение по бул.“Цар Освободител“, до кръстовището с бул.“Република“.

В съответствие с разпоредбата на чл. 43 от ЗАНН актът бил предявен на жалбоподателя за запознаване със съдържанието му и подписан от него без възражение.

2

В законоустановения 3-дневен срок по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН са били постъпили възражения срещу акта.

Впоследствие на 12.04.2024 г. е било издадено обжалваното Наказателно постановление Наказателно постановление /НП/ № 24 – 0819 – 000649/12.04.2024 г., издадено от С.М.С. - Началник Група към ОД МВР Варна, Сектор „ПП“, с което на Х. Н. С., на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП му е наложено административно наказание, , глоба‘‘ в размер на 50.00 /петдесет лева/ лева и "лишаване от право на управлява МПС" за срок от 1 /един/ месец, за нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "б" от ЗДвП.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на приетите писмени доказателства, приобщени към доказателствения материал по делото на основание чл. 283 от НПК, както и от показанията на разпитаните свидетели – А. П. и А. К., макар те да са в изключително незначителен обем. От тях, а и от приложения по делото АУАН, се установява, че тези свидетели не са очевидци при настъпилото ПТП, а са работили по преписка за настъпило ПТП на 18.01.2024 г. в гр.Варна.В последствие е бил съставен АУАН сер. GA № 1206866 на Х. Н. С. за нарушение по чл. 123, ал.

1, т. 3, б. "б" от ЗДвП.

Показанията на тези свидетели са не информативни за конкретното нарушение – свидетелите не са посетили ПТП-то, не са установили факти сочещи авторство на нарушенията, не са спирали за проверка при управление на МПС жалбоподателя, , поради което съдът не може въз основа на тези гласни доказателства да приеме за установени твърдяното нарушение.

Доколкото по отношение на основния правно релевантен факт – дали Х. Н. С. е предизвикал настъпването на ПТП с управляваното от него МПС и дали написаното в АУАН е вярно, показанията на свидетелите са не информативни, то съдът приема, че е доказано самото съставяне на АУАН, но не и обстоятелствата, посочени в него. По отношение на АУАН, доколкото с жалбата на Х. С. същият се оборва, а от показанията на разпитаните свидетели не се установи по безспорен и несъмнен начин, че написаното в акта се е осъществило. Ето защо съдът цени гласните доказателства 3 приобщени с разпитите на свидетелите-полицейски служители само за преценка законосъобразността на производството пред наказващия орган.

Така установените факти налагат следните изводи от правна страна:

Наказателното постановление подлежи на цялостна отмяна, тъй като в пред съдебната фаза са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените. Те са неотстраними в съдебното производство, тъй като са довели до необоснованост в изводите на административните органи и до невъзможност съда да прецени всички факти относими към предмета на делото.

На първо място настоящият съдебен състав намира, че наказателното постановление и акта са издадени от компетентни органи. Видно от приложените и приобщени към доказателствения материал по делото писмени доказателства-Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на Министъра на МВР компетентността на наказващия орган и актосъставителя пряко произтичат от нарочно овластяване от страна на Министъра на МВР (с оглед изискванията на чл. 47, ал. 2 , във вр. с чл. 47, ал. 1, б. "а" от ЗАНН и чл. 189, ал. 1 и ал. 4 от ЗДвП).

На следващо място обаче настоящата въззивна инстанция намира, че липсва осъществен състав на нарушение по ЗДвП. Съображенията в тази насока са следните: В настоящото производство не се събраха каквито и да е доказателства, свидетелстващи за осъществяване от страна на жалбоподателя на каквото и да е нарушение на ЗДвП. В тази насока съдът констатира, че извън съставеният от полицейските служители АУАН не са налице доказателства в насока реализиране на отговорността на жалбоподателя относно осъществяване на обективния състав на нарушение по чл. 123, ал. 1, т. 2, б. "б" от с. з. В тази насока в показанията си и двамата свидетели полицейски служители А. П. и А. К. категорично заявяват, че не се свидетели 4 касателно направените от тях конкретни констатации в акта и няма как да възпроизведат собствени възприятия за факти, които да са в причинна връзка с обстоятелствата по делото и които да допиринасят за тяхното изясняване.

Тук следва да се отбележи, че с оглед предписанията на разпоредбата на чл. 53, ал. 1 от ЗАНН не е установено по безспорен начин осъществяване на нарушенията от санкционираното лице. Наказващия орган не е изпълнил задължението си, вменено от цитираната разпоредба за разследване на спорните обстоятелства. Липсват каквито и да е доказателства, които да са в подкрепа на изложените в АУАН и наказателното постановление изводи. В тази връзка Постановление № 10 от 28.09.1973 г. по н. д. № 9/1973 г., ППВС категорично постановява, че доказателствената тежест по установяване на нарушението лежи върху наказващия орган:

"... Във всички случаи, когато административно наказващият орган обсъжда събраните доказателства и възраженията на нарушителя, е задължен да прецени необходимо ли е да извърши разследване на спорните обстоятелства и ако е необходимо - да извърши такова, за да се установи обективната истина още в тази фаза на процеса... "

Въпреки предписанията на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП , то следва да се посочи, че административно наказателната отговорност на определено лице е недопустимо да се извежда и обосновава единствено и само въз основа на съставен от контролиращите органи АУАН. Доказателствената сила на същия намира приложение единствено и само в случаите, когато констатациите, съдържащи се в него се подкрепят и от други доказателства-събрани и проверени по предписания от закона ред. Последното обстоятелство пряко следва и от обстоятелството, че с оглед цялостната уредба на ЕКЗПЧ, при съблюдаване на действащите критерии за определяне на характера на дадено обвинение и по-конкретно дали същото е наказателно такова, то предвид същността на правната норма (общата и валидност спрямо всички правни субекти) и поправително възпиращата роля на административните наказания, налагани при допуснато нарушение по ЗДвП, то безспорно следва да се приеме, че се касае за наказателно обвинение, респективно за несъщинско 5 криминално престъпление. Последното е било предмет на разглеждане от ЕС по правата на човека в Решение от 21 февруари 1984 г. по дело Йозтюрк срещу Федерална Република Германия (Ozturk v. Federal Republic of Germany).

Изрично в същото разглеждайки казус с идентично съдържание съдът е подчертал, че в подобни случаи следва да се прецени дали "административното нарушение", извършено от жалбоподателя, е било "престъпление" по смисъла на този текст. При извършване на такъв анализ следва да се установи, е дали според правната система на съответната държава текстът, определящ състава на въпросното нарушение, се отнася към наказателното право. След това трябва да се разгледа характерът на нарушението и, накрая, характерът и тежестта на наказанието, което засегнатото лице рискува да получи, като при преценката се държи сметка за предмета и целта на чл. 6, за обикновеното значение на употребените в него понятия и за законите на договарящите се държави. " Изрично се посочва, че дори и съобразно вътрешното право на съответната държава "административното нарушение" да не попада в обсега на наказателното право, то следва са се отчете, че при липса на някаква съществуваща абсолютна граница разделяща углавното наказателно право от административно-наказателното право следва да се пристъпи към анализ на вторият посочен по-горе критерий.

В тази насока следва да се съобрази и обстоятелството (както е уредбата в действащия в Република България ЗАНН), че част от общите разпоредби, уреждащи наказателното производство, се прилагат по аналогия в "административно-наказателното производство", при това както материални разпоредби (вж. чл. 11 от ЗАНН), така и процесуални такива (вж. чл. 84 от ЗАНН). Посочва се още, че вторият критерий, посочен по-горе - самият характер на нарушението, разгледан във връзка и с характера на съответстващото му наказание, представлява фактор с по-голяма тежест и категорично се обосновава тезата, че в случаите на субсидиарно приложение на правилата на углавното наказателно право и процес, при общото действие на правната норма, въвеждаща съответния състав и с оглед възпиращото и поправително въздействие на административното наказание неизменно следва 6 да се счита, че съответните деяния попадат в обсега на наказателното право, имат характера на макар и несъщински криминални престъпления, а повдигнатите от администрацията обвинения са наказателни такива. В този смисъл и в хипотезите на повдигнато подобно обвинение, независимо от действащата уредба следва да се съобразяват принципите съдържащи се в международните актове. Подобно разбиране и тълкуване на основните правни понятия и принципи се съдържа и в Решение от 2 септември 1998 г. дело Лауко срещу Словакия (Lauko v. Slovakia).

С оглед изложеното по-горе следва да се подчертае, че в настоящия се случай се явява принципа на чл. 6, т. 2 от ЕКЗПЧ. В цитираната международна разпоредба се въвежда по категоричен начин презумпцията за невиновност на лицата, спрямо които е повдигнато обвинение за осъществено криминално престъпление. Оттук не би могло да се приеме, че с разпоредбата на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП се достига до разместване на доказателствената тежест и въвеждане на своеобразна презумпция за виновност, респективно за принуждаване на обвиненото лице да доказва липсата на осъществено деяние, на съставомерност на извършеното или на виновност от негова страна.

В този смисъл и с оглед примата на международноправните норми, провъзгласен от чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България следва да се счита, че задължение за държавната администрация се явява провеждането на пълно доказване на всички релевантни факти и обстоятелства – съставомерно от обективна страна деяние, авторство и вина.