Решение № 4851 от 20.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4851 гр. София, 20.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100513409 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника В. К. Д., подадена по електронна поща на 05.11.2022 г. и входирана в Софийски районен съд на 07.11.2022 г., срещу решение № 20062597/19.10.2022 г., постановено по гражданско дело № 24999/2021 г., на Софийски районен съд, 180 състав, с което съдът признава за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че жалбоподателят дължи на „Е.М.“ ЕООД на основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК сумата 2000.00 лева – главница по договор за кредитна карта на физически лица № 1759/29.10.2013 г., сключен между ответника и „Уникредит Булбанк“ АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 23.11.2015 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 10.04.2019 г., до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 20687/2019 г., по описа на СРС, III ГО, 180 състав, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 1023.26 лева – разноски.

1

Жалбоподателят поддържа, че обжалваният акт бил неправилен поради нарушение на материалния закон и необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Неправилно съдът приел договора за цесия за действителен, тъй като липсвало съгласие на длъжника за прехвърлянето на вземанията по договора за кредит съобразно чл. 26 ЗПК. Не били представени доказателства, от които да се установи, че кредитната карта била предадена на ответника. Договорът за кредит бил недействителен поради противоречие с разпоредби на ЗПК - не бил съставен на шрифт 12 /в противоречие с чл. 10, ал. 1 ЗПК/; не била представена на потребителя методиката, по която се начислявал референтният лихвен процент; не била предоставена информация на потребителя за правото му на отказ от договора, на потребителя не били представени ОУ и същите не били подписани на всяка страница. Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния като неправилно и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата и ищец по иска счита, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Съгласие по чл. 26 ЗПК се съдържало в общите условия, препис от които представя с въззивната жалба. Моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща 2 към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Според мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по ТД № 1/2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК: „Независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок.“ От дадените разяснения следва, че страните не могат да твърдят нови факти /освен в хипотезата на чл. 147 и чл.

266 ГПК/, дори и от тях да следва нищожност.

Възражението за липсата на съгласие по чл. 26 ЗПК за първи път е заявено в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд.

Същевременно в отговора се оспорва уведомяването на длъжника. Доколкото съгласието по чл. 26 ЗПК може да не е част от договора за кредит /може да бъде обективирано и в друг документ/, то съдът не е длъжен да следи служебно за наличие на такова. Ето защо това възражение на ответника е преклудирано и не следва да бъде обсъждано от въззивния съд. Отделно, то е и неоснователно. Правото на прехвърляне на задълженията е уговорено в ОУ /стр. 15, т. 8.6/, като ответникът е удостоверил с подписа си, положен в договора за кредит, че е запознат със съдържанието на ОУ и ги приема, като последните са неразделна част от договора, което към момента на сключване е било достатъчно да обвърже потребителя /подробни мотиви относно редакциите на ЗПК и ЗЗП са изложени по-долу/.

Горното важи и за наведеното едва във въззивната жалба възражение за неизпълнение на задължението за предоставяне на карта. То не е и основателно. Във възражението по чл. 414 ГПК ответникът е заявил, че е погасявал задължения по „картата“ – т.е. се съдържа признание на факта на получаването , като не е оспорил усвояването на сумата по кредита.

Последното се установява и от заключението на ССчЕ – усвояване на сумите чрез използване на банковата карта. Ето защо и с оглед събраните по делото доказателства и защитната позиция на ответника фактът на предоставяне на 3 картата/усвояване на сумата се доказва.

Към момента на сключване на договора /29.10.2013 г./ чл. 10, ал. 1 ЗПК /редакция към ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. / предвижда, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.

Изискването за размера на шрифта е въведено от законодателя след датата на сключване на договора /с изменение на разпоредбата от 2014 г./, поради което и не е приложимо /доколкото няма обратно действие/. В действащата към 29.10.2013 г. редакция на чл. 11 ЗПК /ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. / не фигурира изискването на чл. 11, ал. 2, въведено с изменение на закона с ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г., според който общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора.

От съдържанието на договора за кредит е видно че кредитополучателят е запознат, приел е и се е съгласил с общите условия на банката, като страните са уговорили, че съдържащите се в тях клаузи са неразделна част от договора за кредит. Според действащите към този момент редакции на ЗПК и ЗЗП това е достатъчно за да е обвързан потребителят от ОУ. Видно приетите пред настоящата инстанция общи условия, в т. 8.7-8.11 /стр. 15/ е предвидено и правото на отказ, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата. В случая уговореният лихвен процент не е референтен /променлив по смисъла на т. 5а, пар. 1 ДР на ЗПК/, а е фиксиран /точно определен в договора/, поради което и няма необходимост от методиката за изчисляване на референтния лихвен процент. Ето защо всички доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на ЗПК са неоснователни.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд потвърдено като правилно.

При този изход на спора въззивникът няма право на разноски.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20062597/19.10.2022 г., постановено по гражданско дело № 24999/2021 г., на Софийски районен съд, 180 състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5