Решение № 4316 от 15.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4316 гр. София, 01.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100500070 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 13.09.2022 год., постановено по гр.дело №51725/2021 год. по описа на СРС, ГО, 25 с-в, са отхвърлени предявените от М. Д. Д. срещу ЗК „Л.И.“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 45 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 20 73.26 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие на пътнотранспортно произшествие /ПТП/ от 27.07.2016 год., а именно: 15 161.77 лв. – разлика между действително платеното от ищеца по договор за лизинг №45324 от 07.06.2016 год. и възстановената сума от застрахователя по застраховка „Автокаско“, 1 064.41 лв. – стойност на увредена при ПТП каска и 4 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за представителство във връзка с ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното и изплащане и сумата от 1 658.09 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.11.2020 год. до 03.09.2021 год. и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски по делото за възнаграждение за вещо лице в размер на 50 лв. и сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач ЗК „У.“ АД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца М. Д. Д.. Жалбоподателят поддържа, че ответникът не оспорвал настъпването на твърдяното застрахователно събитие, както и че се бил задължил да 1 покрива нанесените от виновния водач вреди по действително действащ към момента на събитието договор за застраховка „Гражданска отговорност“. В резултат на процесното ПТП бил увреден управлявания от ищеца мотоциклет. Последният бил предмет на договор за лизинг, сключен между ищеца и „Л.К.С.Л.“ ЕАД, със стойност на лизинговото имущество в размер на 24 046.31 лв. След извършената оценка вредите по мотоциклета били квалифицирани като тотална щета. По договор за застраховка „Автокаско“ на лизингодателя била заплатена сумата от 16 327.23 лв. – обезщетение за имуществени вреди /тотална щета/.

От тази сума след приспадане на дължимите по лизинговия договор вноски, на ищеца била преведена от лизингодателя сумата от 8 553.82 лв. По този начин за ищеца била настъпила вреда в размер на 15 161.77 лв., представляваща разликата между действително платеното по договора за лизинг и възстановената от застрахователя по застраховка „Автокаско“ сума от 8 553.82 лв. Ищецът бил заплатил дължимите суми по договора за лизинг във връзка с ползването на мотоциклета. С действията си виновния водач Н.Ч. бил осуетил възможността ищецът да ползва вещта. Установено било въз основа на заключението по съдебната автотехническа експертиза, че нанесените на мотоциклета вреди били в пряка причинна връзка с процесното ПТП, като действителната стойност на вещта към датата на настъпване на застрахователното събитие била в размер на 23 392 лв. Запазените му части представлявали 22.4 %, възлизащи на 5 240 лв. Нямало обаче отговор на въпроса дали запазените части могат да бъдат реализирани на вторичния пазар или изкупени от оторизиран търговец. Стойността, на която те можели да бъдат закупени като скрап, възлизала на 100 лв. Действително според съдебната практика стойността на запазените части трябвало да бъде приспадната, за да не е налице свръхобезщетяване, но в случая тази стойност била неопределена. Мотоциклетът, разгледан като едно цяло, имал много повисока стойност от стойността, която би била получена за него ако бъде разпродаден на части. Ето защо в случая стойността на запазените части не следвало да бъде приспадана.

По делото била предявена претенция по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу застрахователя на виновния водач, като неправилно СРС бил приел, че не бил предявен иск за разликата между действителната стойност и заплатената по застраховка „Автокаско“ сума. На следващо място сочи, че увреждането на каската /шлема“ било установено по несъмнен начин по делото – то било описано в съставения констативен протокол. Представени били доказателства за закупуването й – за заплащането по банков път на сумата от 1 064.41 лв.

Представена била и фактура за закупуването на каската непосредствено преди настъпването на ПТП. Вещото лице било посочило, че каската не подлежи на овехтяване, поради което и посочената сума се явявала стойността на причинената имуществена вреда. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е неоснователна претенцията за заплатеното адвокатско възнаграждение. Заплащането на последното се явявало пряка и непосредствена последица от поведението на виновния водач. Ищецът бил конституиран като страна в наказателното производство и бил представляван от Адвокатско дружество „Т.И П.“ във връзка с процесното ПТП, като бил уговорил заплащането на адвокатски хонорар в размер на 4 500 лв. Предвид продължителността на наказателното производство – над 5 години, посочената сума била напълно адекватна като размер. Доказано било, че адвокатското 2 възнаграждение било заплатено , като липсата на поставена дата на изготвената разписка не променяла извода за получаването на тази сума от адвокатското дружество. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата ЗК „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било установено, че ищецът бил лизингополучател по договор за лизинг. При обичайния договор за финансов лизинг всички рискове от повреждането, погиването на вещта, щетите, причинени на вещта от трети лица и имущество, както и разноските по поддържането на вещта, предмет на договора, били за сметка на лизингополучателя. Тези особености на финансовия лизинг произтичали от кредитния му характер. В т. 9 от раздел VІІІ от процесния договор за лизинг било уговорено, че рискът преминава върху лизингополучателя от момента на получаването на мотоциклета и не било основание за неплащане на лизингови вноски и други дължими суми. Видно било от раздел VІІІ на договора за лизинг, че по отношение на лизинговото имущество се сключвала застраховка „Пълно каско“, като с оглед клаузата на чл. 6, застрахователят изплащал на лизингодателя застрахователно обезщетение, от което лизингодателят имал правото да удържи сума, равна на неизплатените задължения по договора за лизинг. Стойността на уврежданията по мотоциклета била определена при условията на тотална щета,, след приспадане на запазените части от 22.4 %, като възлизала на 18 152 лв., като от страна на ответника било изплатено обезщетение в размер на 16 327.23 лв.По делото бил представен анекс към приключвателен протокол от 20.02.2017 год., подписан на 17.04.2017 год., от който се установявало, че ищецът бил придобил собствеността върху процесния автомобил, като владението върху останките на погиналото имущество му било предадено още на 20.02.2017 год.. Следователно ищецът бил получил останките, включително запазените части, поради което и ако стойността им му била заплатена, то той щял да притежава както частите, така и тяхната стойност. Отделно от това по делото не бил доказан и размера на вредата. Установено било, че ищецът бил заплатил лизингови вноски в общ размер на 22 686.31 лв. Видно било от приключвателен протокол, подписан на 20.02.2017 год., че погиналият мотоциклет бил заменен с употребяван мотор по договор за доставка от 20.02.2017 год., сключен между ищеца и „А.Б.“ ООД, като страните прекратявали по взаимно съгласие процесния договор за лизинг и с подписването на протокола уреждали всичките си отношения. Прието било, че към датата на подпи8сване на протокола платеното по лизинговия договор било в размер на 10 378.52 евро, като останалата сума по чл. 3, раздел V от договора била предоговорена на 2 061.21 евро, а платеното от застрахователя обезщетение било в размер на 8 347.98 евро, като разликата между застрахователното обезщетение и дължимата от лизингополучателя сума в размер на 6 285.77 евро не му се възстановява, а се счита за плащане по договора за доставка, сключен с „А.Б.“ ООД. Следователно не бил установен размера на вредата на ищеца, в т.ч. какъв е размера на полученото от него обезщетение. На следващо място по делото било установено единствено, че ищецът бил с поставен предпазен шлем към момента на настъпване на ПТП, но не и каква била стойността на този шлем. Видно било от съставения констативен 3 протокол, че шлемът бил ожулен, като липсвало описание на неговия външен вид, марка, модел. Не била установена и степента на вредата, в т.ч. дали той бил напълно негоден за употреба. Липсвали и доказателства, че ищецът е притежавал такъв шлем. Видно било от извлечението от картовата сметка на ищеца, че за периода от 02.07.2015 год. до 06.07.2015 год. същият бил закупил упоменат като марка и номер артикул, без обаче да е ясно какъв точно е той и каква е неговата стойност в британски лири. Във връзка с претенцията за адвокатско възнаграждение очевидно се касаело за съдействие във връзка с извънсъдебно разрешаване на спора. Тези разходи обаче не били в пряка причинно-следствена връзка с ПТП и не се дължали на виновното и противоправно поведение на водача на автомобила, причинил ПТП, поради което не следвало да се вменяват на застрахователя. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 15 161.77 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 212.90 лв. и искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД /за обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 064.41 лв. и в размер на 4 500 лв./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Безспорно е по делото, а и от събраните писмени доказателства по делото се установява, че на 07.06.2016 год. бил сключен договор за лизинг №45324 между „Л.К.С.Л.“ ЕАД и ищеца, по силата на който лизингодателят придобил и отдал за ползване на ищеца мотоциклет марка „БМВ“, модел С 650 GT, срещу лизингово възнаграждение в размер на 12 462.47 евро /с ДДС/, платимо както следва: първоначална вноска от 4 098.23 евро /без ДДС/ и 12 равни месечни вноски в размер на по 526.26 евро /без ДДС/, първата от които дължима до 05.07.2016 год., а последната – до 05.06.2017 год., като дължимото ДДС било в размер на 2 049.14 евро. Според раздел VІІІ от лизинговия договор лизингополучателят декларирал, че е получил полица за застраховка „Пълно Каско“, ведно с екземпляр от Общите условия,като се задължил да за всяка следваща година, в която лизинговото имущество се намира в негово държане /и е собственост на лизингодателя/ да заплати на лизингодателя сумите по застрахователния договор. При тотална щета застрахователят изплащал на лизингодателя дължимото застрахователно обезщетение, като от него лизингодателят имал право да удържи сума, равна на неизплатените задължения по договора за лизинг, а остатъкът да заплати на лизингополучателя в 7-дневен срок от получаване на обезщетението. Съгласно чл. 9 от раздел VІІІ на договора, рискът от погиване, повреждане, конфискация, отнемане на държането, спиране от движение и др. подобни на лизинговото имущество преминавал върху лизингополучателя от момента на получаването на мотоциклета и не бил основание за неплащане на лизинговите вноски и другите дължими суми.