Решение № 4331 от 04.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4331 гр. София, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена И.

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Г. К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена И. Въззивно гражданско дело № 20221100504619 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20225228 от 22.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 59 194/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 39 състав е признато за установено по предявени от А. Г. М., ЕГН **********, Ц. Г. М., ЕГН ********** и С. И. М., ЕГН ********** срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 отрицателни установителни искове с правно основание чл.134, ал.1 ГПК, че ищците не дължат на „Топлофикация София“ ЕАД в условията на разделност при квоти: А. Г. М. – ¼, Ц. Г. М. – ¼ и С. И. М. – ½ от следните суми: 2 698,80 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2006 г. до 01.11.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.********* и сумата от 2 789,20 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 01.11.2006 г. до 01.11.2017 г.

Със същия акт „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на А. Г. М., Ц. Г. М. и С. И. М. сумата 519,52 лева – разноски по производството.

Срещу постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от ответника „Топлофикация София“ ЕАД, в която се поддържа, че решението е недопустимо, а при условията на евентуалност – че е неправилно. Наведени са доводи, че за да бъде допусната до разглеждане подобна искова претенция, която има за предмет отрицателен установителен иск, следва ищецът да докаже интереса си от воденето на такова производство, че ищците са изтъкнали различни факти, за да доказват интереса си за завеждането на такъв иск, но без тези твърдения да се подкрепят от доказателства; че давността е материалноправен институт и не води до погасяване на самото вземане, като материалният закон определя, че ако длъжникът изпълни след настъпването на давността, той няма право да иска връщане, т.е. не е недължимо платено, погасеното по давност вземане е дължимо, единствено е възпрепятствана възможността да бъде принудително събрано; че в процесния случай постановеният акт не може да постигне целта си, тъй като на първо място – топлопреносното предприятие не може да бъде принудено да спре да води тези вземания като дължими, а на второ – решението се явява „превенция“ на евентуално бъдещо съдебно производство, но се пропуска фактът, че абстрактно възможни правоотношения не могат да бъдат предмет на установителен иск; че несериозно е да се поддържа, че е налице правен 1 интерес от „превантивното“ възражение за давност на длъжника пред възможно бъдещо заповедно дело на кредитора. Сочи се и че основание за интерес от съдебно удостоверяване на погасяването по давност на вземанията – предмет на исковете, с твърдения за бъдеща небрежност, свързана с пропускане от страна на длъжника на срока за възражение по чл.414, ал.2 ГПК при евентуално развило се заповедно производство, е лишено от правни съображения; че право на кредитора е да кани длъжника да плати и погасените по давност вземания, а на преценката на длъжника е дали да плати тези съществуващи вземания; че първата инстанция е изложила единствено „теоретични постановки“ по въпроса, че искът е допустим, без да обсъжда доказателствата, обосноваващи правния интерес. Релевирани са доводи, че СРС е направил погрешна правна интерпретация на обстоятелствата и фактите, изложени с отговора на исковата молба, където дружеството е заявило, че признава претенцията, че е погасено правото на принудително изпълнение и че никога не е давало повод да се смята обратното.

Моли въззивният съд да обезсили обжалваното решение като недопустимо, а в условията на евентуалност – да отмени атакуваното решение и да постанови друго при признание на иска. Претендира присъждането на разноски по делото.

Ответниците по жалбата – А. Г. М., Ц. Г. М. и С. И. М. в срока по чл.263, ал.1 ГПК не са депозирали отговор на жалбата.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС.

Неоснователни са наведените в жалбата доводи за недопустимост на съдебното решение. Безспорно е в теорията и съдебната практика, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо.

Първоинстанционното решение не страда от някои от визираните пороци, които да обуславят неговата недопустимост, в т.ч. и липсата на правен интерес.

Безспорно е, че абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск относно установителните искове с оглед разпоредбата на чл.124, ал.1 ГПК е наличието на правен интерес от търсената защита, за който съдът следи служебно във всяка фаза на процеса. Наличието на правен интерес е обосновано от заявени от ищеца твърдения за конкретни факти, от които може да се направи извод, че към дата на предявяване на исковата молба между него и ответника е налице правен спор относно право, задължение или правоотношение, на което страните по делото са адресати. В дадения случай ищците са изложили фактически твърдения, на които основават правния си интерес от предявяване на иска. В исковата молба, както и молбата за уточнение от 19.10.2021г. от ищците са заявени ясни твърдения за конкретни факти, обосноваващи наличието на правен интерес от предявяването на отрицателните установителни искове. А именно, че процесната сума се претендира от тях в качеството им на наследници по закон на Г.К. М., като сумата е начислена от ответника като задължение за доставена топлинна енергия и обезщетение за забавено изпълнение и към датата на предявяване на исковата молба по откритата партида за процесния недвижим имот, водена на името на наследодателя се води дължима. Ищците отричат дължимостта на претендираната от ответника сума, с твърденията, че процесният имот не е топлофициран и в него не се използва топлинна енергия, както и поради погасяване на вземанията на ответника по давност. При така заявените твърдения за факти, настоящият съдебен състав намира, че за ищците е налице правен интерес от търсената съдебна защита с предявените отрицателни установителни искове.

2

Действащият ГПК защитава в по-голяма степен интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на действителното правно положение със сила на присъдено нещо.

Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда /процесуална или извънпроцесуална/, тъй като може да поиска решение при признание на иска /определение № 338/18.07.2018 г. по ч.гр.д.№ 209/2018 г. на ВКС, ІV ГО/. Бъдещото поведение на ответника по тези претенции е ирелевантно за преценката относно наличието или липсата на правен интерес от предявяване на процесните искове.

Преценявайки основателността на жалбата с оглед наведените в нея оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното:

При условията на субективно и обективно съединяване са предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.

Безспорно е в производството, че Г.К. М., ЕГН ********** е бил клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ относно топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.********* в периода от 01.11.2006 г. до 01.11.2017 г., както и че като за доставената от „Топлофикация София“ ЕАД топлинна енергия за посочения период на потребителя Г. М. е начислена сумата 2 698,80 лева и обезщетение за забавено изпълнение в размер на 2 789,20 лева за времето от 01.11.2006 г. до 01.11.2017 г. Не се спори и че посочената като главница сума е цената на действителното количество топлинна енергия потребена в топлоснабдения имот, както и че тези задълженията не са заплатени.

От приетото удостоверение за наследници с изх.№ 08399/23.09.2020 г. на Столична община, район „Подуяне“ се установява, че Г.К. М., ЕГН ********** е починал на 21.09.2020 г., като е оставил за негови наследници по закон ищците: С. И. М., ЕГН ********** – съпруга, А. Г. М., ЕГН ********** – дъщеря и Ц. Г. М., ЕГН ********** – син, които с молба от 19.02.2021 г. са направили изрично признание, че са приети оставеното от наследодателя им Г. М. наследство. Наследниците, които са приели наследството, в съответствие с нормата на чл.60, ал.1 Закона за наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05. 2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Ответното дружество – жалбоподател както в отговора на исковата молба, така и в жалбата не оспорва факта, че тригодишният давностен срок по чл.111, б.“в“ ЗЗД относно процесните главни вземания, дължими в установените Общи условия на дружеството, действали в исковия период, е изтекъл към датата на подаване на исковата молба на ищците.

По силата на разпоредбата на чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Такова допълнително вземане в дадения казус се явява търсеното обезщетение за забавено изпълнение на главните задължения в размер на законната лихва за извършените доставки на топлинна енергия за заявения период.

Неоснователно е инвокираното от жалбоподателя оплакване относно института по чл.237 ГПК. Дори и да беше допуснато от страна на първоинстанционния съд нарушение във връзка с приложението на цитираната правна норма, последното не е порок, който би могъл да обуслови неправилност на обжалваното съдебно решение.

Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода от разглеждането на спора по отношение на исковете – предмет на инстанционен контрол, макар и по частично различни мотиви от тези на решаващия състав на СРС, първоинстанционното решение като правилно като краен резултат следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивното производство.