Решение № 855 от 19.07.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 855 гр. София, 19.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златина Рубиева

Членове:

Иванка Иванова

Петя Алексиева при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20231000501146 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

С решение № 262773 от 23.08.2022г., постановено по гр. д. № 927/2020г.

Софийски градски съд, ГО, 13 състав е осъдил Н. П. Д. да заплати на Гаранционен фонд, на основание чл. 558, ал. 7 КЗ във вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б.

„а“ от КЗ /чл. 288а, ал. 3 от КЗ отм. във вр. чл. 288, ал. 12 от КЗ отм./ вр. чл. 45 от ЗЗД, сума в общ размер на 134 892.66 лева, от които: 30 000 лева, доброволно изплатено от Гаранционен фонд обезщетение на И. В. Т. наследница на починалата при ПТП от 21.10.2011г. К. Н. А., по щета № 210088/19.03.2015 г.; сума от 101 292.66 лева, платена от Гаранционен фонд на И. В. Т., на основание влязло в сила решение по гр. д. № 5507/2015 г. на СГС, I -1 състав и сума в размер на 3 600 лева - държавна такса по сметка на СГС, присъдена по гр. д. № 5507/2015 г. на СГС, I -1 състав, ведно със законната лихва върху сумата от 134 892.66 лева, считано от датата на исковата молба 23.01.2020 г. до окончателното изплащане. С решението СГС, ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Н. П. Д. да заплати на Гаранционен фонд сумата от 6 485.71 лева - разноски по делото. С решението СГС, ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл. 219, ал. 3 ГПК, третото лице помагач „С. Ш.

С“ ООД да заплати на Н. П. Д. сумата от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното изплащане, при условие, че Н. П. Д. реално заплати на Гаранционен фонд присъдената с решението сума от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното плащане. С решението СГС, ГО, 13 състав е 1 осъдил, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „С. Ш. С“ ООД да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 5 395.71 лева - държавна такса по уважения обратен иск. С решението СГС, ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл. 219, ал. 3 ГПК, третото лице помагач „Мото Пфое“ ЕООД да заплати на „С. Ш. С“ ООД сумата от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното изплащане, при условие, че „С. Ш. С“ ООД реално заплати на Н. П. Д. присъдената с решението сума от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното плащане. С решението СГС, ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Мото Пфое“ ЕООД да заплати на „С.

Ш. С“ ООД сумата от 7 761.71 лева - разноски по обратния иск.

Решението на СГС, ГО, 13 състав е обжалвано от Н. П. Д., чрез пълномощника му, в частта, в която съдът е осъдил Н. П. Д. да заплати на Гаранционен фонд, на основание чл. 558, ал. 7 КЗ във вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б.

„а“ от КЗ /чл. 288а, ал. 3 от КЗ отм. във вр. чл. 288, ал. 12 от КЗ отм./ вр. чл. 45 от ЗЗД, сума в общ размер на 134 892.66 лева. В жалбата се релевират възражения за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че релевираното от Н. П. Д. възражение за съпричиняване е неоснователно.

Поддържа се твърдение, че по делото било безспорно установено, че починалата К. Н. А. е съпричинила вредоносния резултат, тъй като не е спазила правилата на чл. 113, ал.2 ЗДвП. Прави се искане решението в обжалваната част да бъде отменено и да бъде постановено ново решение, с което да бъде отчетено доказаното съпричиняване от страна на пострадалатанаследодател на ищцата. Претендират се разноски по делото, направени пред двете съдебни инстанции.

Решението на СГС, ГО, 13 състав е обжалвано от „С. Ш. - С“ ООД, чрез пълномощника му, в частта, в която съдът е осъдил, на основание чл. 219, ал. 3 ГПК, третото лице помагач „С. Ш. С“ ООД да заплати на Н. П. Д. сумата от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното изплащане, при условие, че Н. П. Д. реално заплати на Гаранционен фонд присъдената с решението сума от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното плащане. В жалбата се релевира оплакване, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като първоинстанционният съд необосновано е приел, че лизингополучателят е имал задължението да положи дължимата грижа във връзка с използването на лизинговия автомобил и да изиска в срока по чл.16 от Договора за лизинг изпълнение на насрещното задължение на Лизингодателя да сключи задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ако той не е извършил същата. Прави се оплакване, че е неправилно становището на първостепенния съд, че са останали недоказани възраженията на третото лице-помагач „С. Ш.-С“ ООД, че процесният автомобил бил управляван от делинквента Н. Д. без знанието и без съгласието на работодателя и не при или по повод на изпълнение на възложена работа по съществуващото между тях трудово правоотношение. В жалбата се сочи, че 2 извършването на дейностите от служителя Н. Д., като назначен по трудов договор на длъжност „монтьор електрооборудване“ не налагало той да управлява служебен автомобил. Релевира се възражение, че при постановяване на обжалвания акт първоинстанционният съд не е взел предвид доказаното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата пешеходка и не е намалил претендираното от Гаранционен фонд обезщетение, като по този начин неоснователно бил уважил изцяло исковата претенция на Гаранционен фонд срещу Н. Д., което от своя страна е довело и до уважаване на иска по чл. 219, ал.3 ГПК на Н. Д. срещу „С. Ш. - С“ ООД за същата сума, за която Н. Д. е осъден от Гаранционен фонд. Прави се искане решението в обжалваната част да бъде отменено, при условията на евентуалност да бъде намален размера на претендираното от Гаранционен фонд против Н. Д. обезщетение, респ. да бъде намален размерът на претенцията на Н. Д. против „С. Ш. - С“ ООД. Предявява се претенция за присъждане на направените разноски.

Решението на СГС, ГО, 13 състав е обжалвано от „Мото Пфое“ ЕООД в частта, в която, на основание чл. 219, ал. 3 ГПК, първостепенният съд е осъдил „Мото Пфое“ ЕООД да заплати на „С. Ш. С“ ООД сумата от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното изплащане, при условие, че „С. Ш. С“ ООД реално заплати на Н. П. Д. присъдената с решението сума от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното плащане. В жалбата се релевира възражение за недопустимост на предявения срещу дружеството обратен иск, като се сочи, че ГПК не предвижда ред, по който трето лице помагач, което не е главна страна в процеса, да може да привлича по реда на чл. 219, ал. 3 от ГПК свое трето лице помагач и да предявява срещу това лице обратен иск. Поддържа се оплакване за неоснователност на исковите претенции, тъй като Софийски градски съд не бил взел в предвид, че в хода на процеса не била доказана основателността на главния иск по претенцията на Гаранционен фонд срещу Н. П. Д.. Поддържа се твърдение, че от събраните в хода на производството доказателства, се установило, че направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата е основателно и доказано. Релевира се довод за неправилност на решението по отношение на претенцията на Гаранционен фонд, досежно претърпените разноски в производството по гр.д. № 5507/2015 г. по описа на СГС, ГО, I-1 състав, доколкото същите били последица от поведението на Гаранционния фонд, а не представлявали обезщетение за неимуществени вреди. Излага се становище, че неоснователно се явявало и искането за законна лихва върху част от сумите - за такси, разноски, адвокатски възнаграждения и присъдени лихви да се претендира и законна лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им плащане.

Релевира се възражение, че тъй като автомобилът, с който било осъществено ПТП бил лизингов автомобил, за който „С. Ш.-С“ ООД е сключил договор за финансов лизинг с „Мото Пфое“ ЕООД е следвало да бъдат спазени и 3 съблюдавани клаузите на договора за финансов лизинг. В тази връзка се прави извод, че на Н. Д. нито е била възлагана за изпълнение работа от работодателя, във връзка с която същият да ползва автомобила, нито пък същият е имал право да управлява лизинговия автомобил, с който е причинил ПТП, поради което не е следвало да бъде ангажирана отговорността на работодателя.

Поради изложеното се излага становище, че предявеният от Н. Д. обратен иск срещу „С. Ш.-С“ ООД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а след като предявеният против „С. Ш.-С“ ООД обратен иск е неоснователен, то не следва да бъде разглеждан и предявения против „Мото Пфое“ ЕООД „втори“ обратен иск. Предявява се претенция за присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемият Гаранционен фонд, чрез пълномощника си, поддържа становище, в което се сочи, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Предявява се претенция за присъждане на направените разноски.

Въззивният съд е сезиран и с частна жалба, подадена от Н. П. Д., чрез пълномощника му, срещу определение от 08.11.2022г., постановено по гр.д.

№927/2020г. по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на ответника по главния иск за изменение на решението в частта за разноските.

В о.с.з. всеки един от въззивниците, чрез процесуалния си представител, изразява становище, с което поддържа подадената жалба.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съгласно разпоредбата на чл. 269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са дадените указания по тълкуването и приложението на закона от ВКС с ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК- т. 1.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно.

По делото се установи от фактическа и правна страна следното:

Предявен е регресен иск от Гаранционен фонд, който е заплатил на пострадало лице обезщетение за вреди, причинени при ПТП, против увреждащото лице, управлявало МПС без сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Настоящият съдебен състав приема, че правоотношенията във връзка с регресното право на Гаранционния фонд следва да бъдат уредени съобразно отменения Кодекс на застраховането, поради което съдът намира, че 4 предявеният иск е с правно основание чл. чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.), във вр. чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.). Това е така, тъй като моментът на възникване на регресното право е моментът на настъпване на вредоносното събитие – 21.10.2011г., (тъй като още в този момент е известно, че увреждащото МПС не е застраховано по застраховка „Гражданска отговорност“), като с извършване на плащането от Гаранционния фонд настъпва изискуемостта на регресното вземане. Съобразно датата на настъпване на процесното ПТП – 21.10.2011г., правоотношенията във връзка с регресното право на Фонда следва да бъдат уредени съобразно отменения Кодекс на застраховането. Съгласно нормата на чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.) Гаранционен фонд изплаща обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания, ако ПТП е настъпило на територията на Република България и е причинено от МПС, което обичайно се намира на територията на Република България и виновният водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В изпълнение на това свое задължение ищецът твърди, че е заплатил застрахователно обезщетение на наследника на пострадалото лице в размер на 134 892.66лв., от които главница – 120 000лв., лихви – 8062.66лв. и разноски – държавна такса и съдебни разходи по гр.д. №5507/2015г. по описа на СГС. Съгласно чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.), действал към момента на възникване на спорното право, след изплащане на обезщетението Фондът встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите по чл. 288, ал. 8 КЗ (отм.). Нормата на чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) предоставя право на Гаранционен фонд да иска от прекия причинител на вредите обезщетението, което е платил на увреденото лице, в резултат на виновно предизвиканото от него ПТП и да встъпи във всички права, които то има срещу деликвента. По делото не се спори, че жалбоподателят – Н. П. Д. е прекият причинител на вредите, поради което същият се явява надлежно легитимиран да отговаря по предявения регресен иск.