Определение № 6081 от 11.02.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 6081 гр. София, 11.02.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ КР. Г. като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. Г. Гражданско дело № 20261110102212 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 389 ГПК.

Образувано е по молба на М. М. Г. с вх. № 41893/10.02.2026 г.

(докладвана на деловодителя на 28. състав на Софийския районен съд днес, на 11.02.2026 г.) с искане за допускане на обезпечение на предявения от него иск за осъждане на Б. П. Ц. да му плати 191,73 € - обезщетение за имуществени вреди (стойност за дозастраховане) на лек автомобил (модел) с рег. № (номер), причинени от ответницата при пътнотранспортно произшествие (ПТП) на 09.10.2024 г. около 17:15 часа на бул. (място); 255,65 € – обезщетение за имуществени вреди в размер на наем на заместващ автомобил поради същото ПТП; 129,79 € – обезщетение за имуществени вреди в размер на възнаграждение за загубен работен ден поради същото ПТП, и 150 € – обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно подаден сигнал пред работодателя на страните – (юридическо лице), ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всички сума за периода от 27.01.2026 г. до окончателното плащане, чрез налагане на обезпечителна мярка – запор на банкови сметки на ищцата в 25 банки в страната и банка Revolut.

Молбата e допустима като подадена от ищеца по образувано гражданско дело, и е редовна, като отговаря на изискванията на чл. 102 ГПК.

Разгледана по същество, молбата е неоснователна.

За да допусне обезпечение, съдът на основание чл. 391 ГПК следва да установи следните предпоставки: допустимост на предявения иск, наличие на обезпечителна нужда (евентуално затруднение на изпълнението на решението, което ищецът иска от съда, в случай, че не се допусне обезпечение), като съдът следва да прецени дали искът е вероятно основателен или да определи гаранция при допускане на обезпечението.

В случая е налице подаден редовен и допустим иск, но от твърденията на ищеца в исковата молба следва, че същият установява липса на обезпечителна нужда. Исканото обезщетение е в размер малко над една минимална работна заплата за страната, а се твърди, че ответницата работи в държавен орган, където със сигурност получава по-високо от минималната работна заплата възнаграждение. Следователно искът следва да се отхвърли.

1

Настоящият съдебен състав освен това намира по искането за обезпечение на поне единия от предявените съединени искове, че практиката на Върховния касационен съд (Определение № 144/ 20.03.2017 г. по ч. т. д. № 172 / 2017 г., ΙΙ ТО; Определение № 185/08.04.2015 г. по ч. т. д. № 532 / 2015 г., II ТО; Определение № 933/19.10.2012 г. по ч. т. д. № 778/2012 г., II ТО;

Определение № 111/15.02.2012 г. по ч. т. д. № 49/2012 г., I ТО), според която при паричните вземания обезпечителната нужда се предполага при липса на доказателства, които да опровергават наличието

, следва да бъде съществено ревизирана. Не е тайна, че позитивното право, вкл. и акт, който България следва да прилага като член на Европейския съюз – Директива (ЕС) 2024/1069 относно защитата на лицата, ангажирани в публично участие, срещу явно неоснователни искове или съдебни производства, с които се злоупотребява („стратегически съдебни производства, насочени срещу публично участие“), е признато съществуването на дела, които целят не толкова спечелването им, а създаване на „смразяващ“ ефект срещу ответника, който използва правото си на свободно изразяване по начин, който ищецът смята, за засягащ интересите му. При това съдебният процес служи като шамар (англ. „slap“) за позволилия си да изрази мнение или да подаде сигнал, поради което и формулировката „стратегически съдебни производства, насочени срещу публично участие“ (англ. „slapp“) се обозначава като „делашамари“. Макар и тази квалификация да няма към момента конкретни процесуални последици в българския закон – не се предвиждат особени искови производства, ускорени процедури и подобни мерки, съдът не може да се затваря очите за тази обществена тенденция.

Налагане на обезпечителни мерки не бива да се допуска в едно съвременно европейско демократично общество, тъй като предполага един държавен орган (гражданският съд) да може да се намесва в имуществото на един частноправен субект по искане на друг такъв. В държавите – страни по Конвенцията за правата на човека и основните свободи („Европейската конвенция за правата на човека“, „ЕКПЧ“, „Конвенцията“) и протоколите към нея, всяка намеса на държавата в правата на притежание („собственост“, имуществени права) следва да почива на законово основание и да бъде пропорционална. Последното е изискване, изведено от практиката на Конституционния съд за ограничаване на основни права съгласно чл. 57, ал. 2 от Конституцията, както и от чл. 1, пар. 2 от Допълнителния протокол (Протокол № 1) към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Европейската конвенция за защита на правата на човека, ЕКПЧ, Конвенцията).

Няма спор по настоящото дело, че се иска налагане на обезпечение въз основа на законова разпоредба – чл. 389 ГПК, една от предпоставките за които е наличие на доказателства, които правят иска вероятно основателен, е налична. От установената по-горе трайна линия в съдебната практика може да се приеме, че е и част от текущото законодателство (както то се тълкува от ВКС) е и презумпцията за обезпечителна нужда при паричните искове.

Въпросът е дали наличието на другата предпоставка – пропорционалност (или по терминологията на Европейския съд за правата на човека („ЕСПЧ“) – „справедлив баланс“) между евентуалната невъзможност за упражняване на правата по решението по бъдещия иск или сериозното затруднение да се упражнят те от ищеца, и засягането на вземанията на ответницата, е налична. Критериите за определяне на тази нужда са били предмет на анализ в практиката на Европейския съд за правата на човека – 2 така съгласно решението по допустимост Maniscalco с/у Италия, жалба № 19440/10, § 55, 02.12.2014 г., и в контекста на друг вид обезпечително производство – Karahasanoglu и други с/у Турция, жалби № 21392/08 53870/09 32844/17, §§ 148 – 149, 16.03.2021 г., където се посочва, че следва да е налице ясно тълкуване на националния закон, а когато такова е налице се проверява дали правилото обезпечава цел в обществен интерес, и дали същото осигурява баланса между тази цел от обществен интерес (и частния интерес (защита на вземанията) на засегнатото от обезпечението лице.

В случая практиката, че при наличие на претенция за плащане на пари винаги се предполага обезпечителна нужда, се явява ясна и почти безпротиворечива, което личи и от броя на цитираните по-горе определения на ВКС.

Наличието на обезпечително производство освен това е уредено в защита на цел от общ интерес – осигуряване на средства за изпълнение на съдебните решения по граждански дела срещу лица, които евентуално биха укрили имущество. Следва да се посочи обаче, че въвеждането на презумпция за обезпечителна нужда изхожда от нетипичното за цялото гражданско право разбиране, че ответникът по бъдещия иск е недобросъвестен и отказва да плати до доказване на противното. В гражданския процес обаче добросъвестността се предполага по аргумент от чл. 3 ГПК. Така изглежда, че презумпцията се базира на правен извод, който противоречи на основните принципи на гражданското право, а и засяга спокойното ползване на притежанията на ответника като негово основно право без индивидуална преценка на неговото поведение. Такава трябва да се направи съобразно критериите в закона за допускане на обезпечение – наличие на нужда за ищеца от такова.

Накрая следва да се провери дали намесата на държавните органи чрез налагане на запор като обезпечителна мярка е пропорционална на тази цел в засягането на правата на ответника – т.е. дали въвеждането на презумпция за необходимост от обезпечение не засяга прекалено имуществената сфера на ответника.

Тук настоящият съд е изправен пред необходимостта да „претегли“ тежестта на невъзможността на ищеца да изпълни едно евентуално бъдещо осъдително решение в негова полза, спрямо засягането, което евентуално обезпечение би предизвикало за възможностите на ответника да се издържа от средствата, с които разполага. Релевантните фактори в случая са реалната опасност да не се изпълни бъдещото съдебно решение, т.е. ответникът да стане неплатежоспособен или да укрие пари, и засягането, което имуществото на ответника би претърпяло, но и наличието и тежестта на двата интереса на страните, отразяващи основни права – съответно – правото на ищеца на зачитане на нейното достойнство като част от правото му на личен живот (чл.

8 ЕКПЧ), и свободата на изразяване (чл. 10 ЕКПЧ), включително и да сигнализира за нередности, на ответницата. Последното не може да бъде ограничавано от съда произволно, тъй като е и в обществен ингерес.

Така анализът може да бъде извършен в настоящия случай така:

3

Ищецът не претендира изплащане на сума, която да изглежда необичайно голяма за покриване с доходите на средностатистически гражданин и не би търпял особени вреди, ако не я получи, като доброто му име не е било публично засегнато (изпратен е сигнал, предизвикал само вътрешна проверка, която не е публично достояние), като няма данни проверката да е довела до наказването му, т.е. не са засегнати негови изключително свързани с личността блага (засягане на живота или тялото му; опозоряване на личността му сред обществото; лишаване от професия и под.), а интересите му са да получи обезщетение. Ответницата би била засегната да посреща текущите си нужди, тъй като се иска засягане на сметките , с който тя оперира (разплащателни такива), а и следва да търпи предварителна „санкция“ за подаден от нея сигнал, който не е ясно до какво е довел и дали е бил очевидно неоснователен – ответницата е упражнявала гарантирано конституционно право (чл. 45 от Конституцията), без към момента да е доказано, че това е било превратно.

Следователно допускането на обезпечение по иска за неимуществени вреди в случая се явява твърде несъответно на риска за ищеца, и обратното решение може да доведе до отговорност на държавата за нарушение на ЕКПЧ.

Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 41893/10.02.2026 г. на М. М.

Г. за допускане на обезпечение на предявените от него срещу Б. П. Ц. искове по делото.

Определението може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок, който за ищеца тече от връчване на препис от определението, а за ответника – от съобщението на съдебния изпълнител за наложената обезпечителна мярка.

Препис от определението да се връчи само на ищеца!

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 4