Решение № 4494 от 20.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4494 гр. Пловдив, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330111289 по описа за 2025 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът С. М. С., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявил против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от ********** Н.П., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 721, 23 лева- недължимо платена над главницата по нищожен договор за потребителски кредит № **********/ 29.09.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба- 23.06.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 05.04.2023 г. ищецът заплатил на ответника чрез системата на Изипей сумата от 2 221, 23 лева. Сумата била претендирана от ответника като вноска по кредит, какъвто обаче не съществувал. Плащането било извършено, защото ищецът бил подложен на системен тормоз. Посочва се, че липсвало валидно правоотношение за изплащане на сумата, с което ответникът се обогатил неоснователно. Ако се установявало обаче наличието на договор за потребителски кредит, то същият бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Осъдителният иск се предявявал само за сумата от 10 лева, като частична от 2 221, 23 лева. Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се твърди, че ищецът злоупотребявал с права, защото депозирал едни и същи искови молби, с които оспорвал клаузи за неустойка по отделни договори, в която връзка се прави искане за 1 присъединяване на две дела за съвместно разглеждане. Твърди се наличие на валидно правоотношение по договор за кредит № **********, по който главницата от 1 500 лева била погасена и дори и при недействителност на договора, тя не подлежала на връщане.

Договорът си бил валиден и отговарял на всички законови изисквания. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски, като моли разноски да не се присъждат на ищеца за адвокат.

В с.з. пълномощникът на страната представя писмено становище.

Постъпило е писмено становище от ищеца във връзка с отговора на ответника, в което се признава, че между страните имало сключен договор за потребителски кредит № **********/ 29.09.2022 г., по който ищецът получил сумата от 1 500 лева. Твърди се обаче, че този договор бил недействителен. В нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсвала яснота по какъв начин е формиран. В ГПР трябвало да се включват всички разходи по кредита, но не била включена неустойката, която представлявала скрито оскъпяване и така се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Неустойката била нищожна, като уговорена в нарушение на добрите нрави и поради прекомерност. Поставените изисквания за осигуряване на обезпечение в краткия срок, свързани с представяне на голяма по обем документация, били невъзможни за изпълнение.

Не ставало ясно какви вреди за кредитора се покриват с неустойката, защото принципно всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР. Неустойката противоречала още на нормите на чл. 71 от ЗЗД и чл. 33 от ЗПК, като всичко това водело до недействителност на договора. Предявява се иск за връщане на надвнесената главница в размер на 721, 23 лева, доколкото по договора били заплатени 2 221, 23 лева. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № **********/ 29.09.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при следните условия: вноски- 10 месечни, с краен падеж- 31.07.2023 г., при фиксиран годишен лихвен процент40, 05 % и годишен процент на разходите- 48, 28 %, с общ размер на всички плащания1 856, 99 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 673, 01 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно погасителен план към него и искането за сключване на договора.

Приета е разписка от Изипей за изплатена от ищеца на 05.04.2023 г. в полза на ответника сума в размер на 2 221, 23 лева, с основание „договор № **********“.

В първото с.з. е допуснато изменение на иска, който е увеличен в размер до 721, 23 лева, като краен размер, вместо първоначално предявения такъв от 10 лева, като частичен от 2 221, 23 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира 2 следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с материалния закон и затова търси връщане на платените по него суми над чистата стойност на полученото.

От ищеца е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 28 %, а възнаградителната лихва- 40, 05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) 3 възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40, 05 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 11 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 673, 01 лева (при отпусната заемна сума от 1 500 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова тази клауза от процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и води до нейната недействителност. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

4

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК